Отдавна имах голямо желание да направя една кратка фотосесия на конете, живеещи в близост до нашата малка градина. Всеки път те бяха различни,често се случваше да са твърде далеч за снимане, понякога препускаха насам–натам доста безотговорно за фотозвезди, друг път бяха покрити със странни палта, слънцето не беше в подходяща позиция, а когато беше – просто не носех фотоапарат.
Бели, тъмнокафяви, почти черни жребци, често разделени самостоятелно, две–три кобилки накуп във всякакви цветове и нюанси, всички доверчиво се приближават и подават муцуни или за морков, или просто да ни погледат. Рядко се случва някой като див мустанг да препусне по ливадите, а грамадният им ръст отблизо всява респект и страхопочитание. Благородство, наивност, доверчивост, надежда за разходка, кротост, любопитство, незаинтересованост, пренебрежение – всичко можеш да прочетеш в големите им очи.
Най-интересни са понитата, защото са неочаквано миниатюрни до атлетичните си събратя, защото изглеждат декоративни и хрисими и трудно можеш да повярваш, че са коне като другите.
Вашият коментар