Лятото в Люксембург приключи в събота – официално и реално! Все някога щеше да се случи и все пак сме доволни, че времето щедро ни отпусна едни три седмици на безметежно топло време. Сандали през септември – направо да не повярваш! Слънчеви бани по балконите до два часа следобед, защото после става нетърпимо жежко. Да, представи си! Спешно снабдяване със сладолед от магазина, защото е кощунство да не се разхладиш за последно. Разходка в осем вечерта без чадър и по къс ръкав. Пиене на кафе на тересата в 9 часа сутринта, без да ти замръзне носът. Ей такива хубави моменти ни бяха отпуснати временно.
Поради тази причина не беше изненада за нас, че доматите взеха да зреят като луди, ягодите да цъфтят отново и цвеклото да се пука по шевовете от дебелина.
Тиквичките на останаха по–назад и се отчетоха подобаващо.
Есента никога не ми е била любим сезон, но с носталгия си спомням топлите септември и октомври от времето, когато си бяхме в България. Да отидеш на море през септември не звучеше невероятно, а да отидеш на гроздобер през октомври не значеше да зъзнеш от сутринта, късайки и нареждайки чепките в щайги. Тези два месеца бяха свързани винаги с ходенето за гъби и слагането на зелето, като последното си беше цял ритуал.
Сега в Люксембург за гъби не ходим, нито има подходящо зеле за правене, най–много да посетим ябълковите градини, където срещу заплащане имаме удоволствието да си наберем ябълки на цени като в магазина. Но пък имаме градина и не е за чудене, че при информацията за предстоящо падане на температурите се втурнахме да обираме каквото е останало. Така се сдобих с огромно количество зелени домати, които се чудя как да използвам. Все още има надежда в нас, че времето ще се смили и ще ни подари още топли дни, но кой знае. В ход са плановете за следващия земеделски сезон, а съседите по градинка оплюхме за пълното безхаберие да насадиш по десет–двайсет корена домати, те да узреят и да ги оставиш да се скапят на корена ей така. Особено чери доматите им изглеждаха тооолкова вкусни. Решихме, че догодина и ние трябва някак си да си посадим такива. Само целината нещо се скапа и дори не стана на глави, ама пък какъв праз извадихме!
Има нещо много утешително, че имаме къде да се радваме на пасящи коне и понита, да си берем зеленчуците, да си събираме копъра и джоджена и да чакаме следващото затопляне, макар и след шест месеца чак.
Вашият коментар