Няма какво да се лъжем, най–очакваната и любима ваканция е лятната. Факт! И не само заради топлото време, дългите дни, морския бриз, вкусните домати, пържените тиквички, шарените рокли до коленете, джапанките, котките пред блока, срещите с близки хора и роднини и така нататък все в тоя дух.
Лятото е най–благодатното и щедро време да провериш още ли те чака прашното морско село. Да преброиш колко изоставени къщи са паднали в него, но и колко нови вили са построили междувременно. Кой щастливец се е сдобил с каравана, която е паркирал в придобития от миналата година двор. Да гадаеш кой ли е засадил пустеещите преди парцели с пипер, увеличил е броя на кокошките си и продава царевица и мед все на същото място по пътя от къмпинга. Най–голямото ни притеснение – чака ли ни кучето на съседите, че освен много любвеобилно, е и доста старо. Ох, живо и здраво, маха ни с опашка и вадим скътаните от предната вечер кюфтета. Изглежда си същото, бодро и младо, досущ като нас. Приятна новост – пълно е с котки, тъкмо ще има какво да проверяваме догодина и ще влачим рибени кокали в салфетка от трите кръчми на селото. „Рибата на деня“ дали още се предлага „При Жана“, или собственикът е спуснал кепенците, защото за разлика от кучето става по–стар видимо с всяка година.
Броим караваните над плажа, доста са и са повече от предната година, боклукът около тях си е същият, тръните са си същите, пътят е още по–изровен, две нови тоалетни гордо се пъчат сред дюните. Капанчетата усилено работят, запазили са бройката от миналата година, но не и цените, актуализирани за новия сезон. Забиваме си чадърите и сме спокойни, че както преди място има предостатъчно, съседите по хавлия са на поносимо разстояние, дори не ги чуваме, слушаме си вълните и зяпаме палатките в далечината.
Завръщането е обичайното – през Казанлък, родния ми град. Проверяваме, както се полага, всичко си е на мястото: съседите малко са поостарели, емигрантите са се завърнали или поне децата им, бабите заемат стратегически позиции по пейките и гадаят кой на кого е внук, най–близкият супер е във ваканция. Сладолед и бира има, ама в по–далечния магазин. Много си обичам родния град. През годините се промени осезаемо, поопразни се, поовехтяха доста сгради, други се построиха, появиха се нови градинки, а други изчезнаха, нароиха се кафенета и места за срещи на задграничните отпускари. Кварталът и той се променя, преди имаше повече деца, сега няма толкова, но има паметник на Васил Левски с бонус – рампа за скейтборд, плюс малък стадион за футбол с гръмкото име „Арена“. Е, колите са повече, но пак има място за игри, буренясало е тук–там, ама то къде не е, долният супер си е все там, а клиентите му сигурно са ми съученици, но не мога да ги позная. Вечер слушаме от леглата си минаващите влакове — значи, още се движат и всичко си е по старому.
Следващото място е предназначено специално за проверка. Тя се провежда два пъти годишно, може и три пъти, но зависи от времето. Ако не се провери, следват кошмари, че някой ти влиза в двора, заварваш крадци и други навлеци, които със сигурност не са дошли заради гледката към езерото. Тук, за да сме точни, трябва да кажем, че гледката отдавна се скри зад избуялите клони на дърветата пред къщата. Преди се наслаждавахме на пейзажа отсреща, седнали на терасата. Сега се радваме на гъстите борове отпред, които са скрили в подножието си останките от вилата на съседа отдолу. Той сигурно отдавна е умрял и не сънува кошмари, че някой му отнася керемидите. Има нещо успокоително във факта, че всичко е обрасло, къщата почти не се вижда и ограничава любопитството на човек, решил да я провери вместо нас.
Драма и напрежение има само в началото, докато стигнем двора. Щом нищо не е разбито, значи, е добре. После идват констатациите – дворът отзад е превзет от трева, но и по-обрасъл е бил, дървената маса е паднала. Пейката още се крепи, само някак предсмъртно май се люлее. Продължава да се рони мазилката на балкона, вътре в стаите има прилично количество паяци и мухи, колкото и да сме се старали да затваряме предния път. Никой не е тършувал на горния етаж освен съселът и децата му, но те са си и постоянните собственици там и имат пълното право да се разполагат като у дома си.
Малко тъжно е чувството, като си спомниш колко подреден е бил дворът преди десет-петнадесет години, къщата изчистена отвътре, дюшемето още ново, покривките и пердетата изпрани, в шкафа има кафе и захар отпреди две седмици (а не от миналата година!), нищо не ти остава освен да преметеш небрежно и да се опънеш хоризонтално за следобедна дрямка. И сега си полягаме, но на хамака отвън, че вътре е много студено и прашно, и то след като сме се борили с бръшляна, пуснал жилести стъбла из треволяка. Все пак трябва да сме доволни, че с толкова отпуснато време и безкрайни планове за други дейности успяваме да минем и през това място, да го пооправим и да отбележим, че лястовичето гнездо още си стои непокътнато под балкона, нищо, че самият балкон е останал без мазилка и му прозира арматурата. Щом има още кой да забележи такива подробности, значи не всичко е загубено.
Вашият коментар