Месец: март 2023

В друго събеседване отпреди много години Жак Атали говори за установяването на медицинска диктатура, при която хората „свободно“ (кавичките са изрично поставени от Атали) ще избират да се подчиняват на нормите. Пророчество ли е това (справка – ограниченията във връзка с пандемията от 2020 – 2022 г.)? Или просто съобщаване на плановете на световната върхушка, за част от която можем да смятаме Атали? Във всеки случай такива изказвания определено възбуждат интереса ми към книгата на Атали от 2006 г., озаглавена „Кратка история на бъдещето“ – очаквам да открия в нея нови пророчества или планове.

Атали не е случаен човек. Роденият в Алжир френски евреин получава престижно образование. В течение на близо 10 години е специален съветник на френския президент Митеран. По-късно, при президента Саркози, е председател на комисия, която трябва да предложи реформи за насърчаване на растежа на френската икономика. Той е основател и първи председател на Европейската банка за възстановяване и развитие, но не след дълго доброволно напуска поста си заради обвинения в безстопанственост. Атали също така е учредител и/или деец на редица търговски дружества и фондации, както и автор на множество книги в най-различни области (икономика, математика, художествена литература…), а също и музикант.

Атали пропагандира необходимостта от нов световен ред. Според него е нужна световна институция за финансов надзор, която да спомогне за преодоляването на последиците от финансовата криза от 2008 г. и да послужи като предшественик на бъдещото демократично световно правителство.

В „Кратка история на бъдещето“ Атали започва с обзор на историята на капитализма, като обособява 9 форми на пазарния строй със съответните средища – от Брюге (Брюж) през ХІІІ и ХІV век до Лос Анджелис в края на ХХ век и до ден днешен. Следва описание на залеза на деветата форма и края на американската империя, предвиден от автора ориентировъчно за 2025 г. По-нататък Атали говори за 3 вълни на бъдещето: хиперимперия, хиперконфликт и хипердемокрация.

Хиперимперията, чието настъпване авторът предвижда към 2050 г., в началото ще представлява „планетарно глобализиран пазар без държавен строй“, „верен на ценностите на предишния калифорнийски център“. Според Атали развитието на пазарната икономика ще доведе навсякъде до образуване на средна класа, която ще свали диктатурата и ще установи парламентарна демокрация, в т.ч. в страни като Китай, Индонезия, Иран, Египет. Възможно е създаването на нови държави (до 100 нови нации до края на века), често поради отделяне, напр. на Шотландия, Фландрия, Каталуния и др. Светът ще бъде полицентричен, с една или две велики сили на всеки континент, но не задълго. Постепенно пазарът ще завладее всички обществени услуги – образование, здравеопазване, обществена сигурност, правосъдие, администрация и др., а това ще отслаби много правителствата. Особено значение ще придобият застрахователните (осигурителните) дружества, които ще упражняват пълен контрол върху населението и предприятията. Те ще определят световните правила – какво да се яде, какво да се знае, как да се управлява МПС и т.н. Ще налагат наказателни точки на пушещите, пиещите, затлъстелите, непредпазливите, несръчните… Тук Атали набляга на развитието на технологиите (особено нанотехнологиите), което ще позволи строг контрол чрез наблюдение и дори самонаблюдение на хората. Другата най-силна част пазара ще бъдат развлекателните услуги.

Краят на хиперимперията според Атали ще настъпи към 2050 г., а след нея идва втората вълна на бъдещето – хиперконфликтът. Авторът доста изчерпателно описва регионалните амбиции на различните държави, като първоначално се съсредоточава върху връзките между тях, като само загатва за евентуалните конфликти. После предрича силно разрастване на пиратството (общо понятие, което включва различни видове престъпност) в някои страни и области, дори и в отделни големи градове. В областта на религиите писателят предсказва радикализиране на католицизма под формата на връщане към първоначалните му идеали и опълчване срещу демокрацията и пазара, както и все по-силно влияние на протестантските църкви, особено в САЩ, които могат да се превърнат в теокрация. Възможност (представляваща по-скоро опасност според автора) за установяване на теокрация се предрича и за някои европейски държави с важната роля на Ватикана в този процес. По отношение на исляма Атали предвижда увеличаване на вярващите, но не чрез привличане на нови вярващи, а само благодарение на демографския растеж в мюсюлманските страни. Накрая авторът споменава и за ролята на „секти с неясен произход“, например сциентолозите и китайската секта „Фалун Гун“. Православието въобще не е споменато, сякаш не съществува.

Що се отнася до военния аспект на хиперконфликта, Атали прогнозира:

– глобална борба с пиратите – според автора е възможно НАТО да се превърне в световен алианс за борба срещу пиратите, дори с евентуално участие в него на Китай и Индия

– войни за нефт и вода – напр. между Китай и Русия, между САЩ и Китай, между Турция и Иран, по поречието на река Нил

– войни за промяна на границите – напр. между Индия и Пакистан, в Русия, в Централна Азия, Китай, Индонезия, Конго, Нигерия

– войни за влияние – напр. водени от Русия за предпазване от обкръжението на съюзниците на САЩ, Китай и исляма, водени от Китай за контрол над Тайван, Казахстан, Сибир или Япония, дори между Гърция и Турция или между САЩ и Мексико

– войни между пирати и уседнали

Именно сливането на всички конфликти в един общ сблъсък е т.нар. хиперконфликт.

Третата вълна на бъдещето според Атали е хипердемокрацията, която трябва да спаси човешкия род от унищожение вследствие на хиперимперията или хиперконфликта. Точно преди да се установи хипердемокрацията, в света ще се осъществи съвместното съществуване на пазара и демокрацията (каквото и да значи това.

Този обществен строй ще бъде изграден благодарение на т.нар. трансчовеци, създаващи т.нар. релационни фирми (каквито според автора вече има), „за които печалбата ще бъде само задължително условие, а не крайна цел“ (същата концепция виждаме у Клаус Шваб – т.нар. капитализъм на заинтересованите страни). Трансчовеците ще бъдат алтруисти и граждани на света и ще работят за добруването на всеки човек поотделно и на всички хора общо. Националната им принадлежност ще зависи от владените от тях езици, а не само от страните, в които живеят (тук ясно прозира идеята за премахване на националните държави, а по-нататък авторът изрично пише, че границите между държавите ще изчезнат). Жените по-лесно ще стават трансчовеци, а като пример за такива жени още в наше време Атали дава Мелинда Гейтс и Майка Тереза.

Първите релационни фирми според автора ще бъдат политическите партии и синдикатите. Странно защо обаче Атали дава като пример съвсем други организации, а именно Червения кръст, Грийнпийс, Световния фонд за дивата природа и други НПО, както и Международния наказателен съд. Според Атали чрез тези „предприятия„ (?!) вече се създава международна общност, след което ще се установи международно управление.

Институциите за управление на хипердемокрацията ще се развият въз основа на ООН. Общото събрание на бъдещата ООН ще се състои от три камари, в една от които ще бъдат представени търговските и релационните фирми. Тук отново виждаме много близко сходство с идеите на Клас Шваб, според когото при капитализма на заинтересованите страни основна роля ще играят предприятията (той вероятно има предвид големите международни корпорации, макар да не го казва изрично), а не държавните институции, ако въобще има държави. Друга важна институция при хипердемокрацията ще бъде централната банка, която „в по-далечно бъдеще ще управлява единната валута“.

Като цяло според Атали благодарение на хипердемокрацията за всеки човек ще бъде осигурен достъп до основни блага (знания, жилище, храна, вода, въздух, свобода…) и най-вече пълноценно време.

В книгата има и малък раздел, посветен на България. В него Атали посочва основните проблеми пред страната ни и възможните пътища за развитие, но в съвсем общи линии.

Накрая ще посоча някои сбъднали се и някои грешни прогнози на автора – с оглед на това, че книгата е издадена през 2006 г. и към днешна дата можем да преценим доколко се сбъдват по-краткосрочните му предвиждания.

Като грешни прогнози можем да посочим следните две – макар че крайният срок и при двете не е настъпил още, тенденциите към момента изключват осъществяването им:

• „Към 2030 г. Луната ще бъде колонизирана“

• „Ще бъдат сключвани военни съюзи (…) Русия – с Европейския съюз“ (времето не е посочено изрично, но от контекста се разбира, че е около 2025 г.)

Най-правилната от всички по-конкретни прогнози на Атали сякаш е тази за отпадането на САЩ като световен хегемон и за развитието на полицентричен свят – именно това наблюдаваме в наши дни, макар и процесът да не е завършил. Разбира се, предвижданията на автора по отношение на здравеопазването също заслужават голямо внимание.

Медицинските прогнози на Атали:

1979 : Jacques Attali dévoile avec satisfaction la dictature sanitaire et son passeport pour circuler librement – Profession Gendarme (profession-gendarme.com)

*Цитатите са от второто издание на книгата, издателство „Рива“, превод Румяна Станчева.

От известно време се каним да посетим Осеновлашкия манастир „Света Богородица“, или — както е по–познат — „Седемте престола“, но все или ни липсва свободно време, или температурите са обезкуражаващо ниски , за да тръгнем по опасните завои по пътя за Своге. Миналото лято най–сетне успяваме да отделим един ден за разходка до манастира и да видим с очите си това чудо — седем олтара само в една църква.

Никога не бях минавала през Искърското дефиле, въпреки че знам за красотата му и историческите места, които са пръснати по завоите на реката. Може би заради летния сезон, който предлага много други места за пътешествие, движението из дефилето е спокойно и ненатоварено. След като стигаме гара Елисейна, поемаме по тесния асфалтов път към село Еленов дол и пак липсват коли, с които да се разминаваме. Паркингът пред манастира е празен, жива душа не се вижда, нещо като зазимен ресторант подсказва за отминал наплив от посетители.

От малка стаичка в предверието на храма излиза млад монах със забележителни сини очи и любезно ни кани да разгледаме обителта. Липсата на посетители се компенсира от шумен птичи хор плюс акомпанимента на голямо овчарско куче, вързано зад близката ограда. След кратка беседа научаваме историята на създаването на манастира, легендите за разрушаването и възстановяването му, както и напомнянето, че в близост има аязмо с лековита вода. Излишно е да се спирам подробно на самите олтари, за които има много информация, но усещането за по–различна, единствена по рода си църква е осезаемо. Пристъпваме от ниша в ниша и се дивим на частично запазените стенописи, на миниатюрните ниши, на огромния полилей с богата дърворезба.

Ценно произведение на приложното изкуство представлява полилеят „Херос“ („Хорото“), който виси на синджири под купола на църквата пред основния иконостас. Диаметърът му е 3 метра и е съставен от петнайсет дървени плочи с ажурна дърворезба. На всяка плоча са изобразени Христос, Богородица и апостолите.

Останалите шест параклиса са издълбани направо в зидовете и трябва да се промъкнем през тесните входове, за да ги разгледаме. Светлината се процежда пестеливо през малките прозоречни отвори и осветява наивните и непропорционални фигури на запазените частично стенописи. Очите на светците ни гледат скръбно или строго. Дълго разглеждам сцените от Страшния съд.

Единствената икона на братята седмочисленици, позната у нас.

В двора пред главната фасада на манастирския комплекс неизвестен за нас майстор дърворезбар е изваял скулптура на светец.

На тръгване си говорим отново с любезния монах, който с тъга споделя, че потокът от многобройни посетители значително е намалял след катастрофата с автобуса до Своге преди години. Като клеймо някак е останало в съзнанието на хората, че непосредствено след посещението си в това духовно място възрастни и деца си отиват нелепо от този свят.

Съвсем наблизо пътека ни отвежда до аязмото, където от чучур в скалата под корените на дебел дънер тече ледена планинска вода. Наливаме си „за сбогом“ и си пожелаваме отново да се върнем на това чудно място.

Следващата ни спирка в посещение на светите български места е Кремиковският манастир „Свети Георги“. Той се намира съвсем близо до София, само на 3 км. от столичния квартал „Кремиковци“, в подножието на Западна Стара планина. Лесно стигаме с колата дотам. Старата църква на манастира, който е паметник на културата с национално значение, впечатлява със своите запазени стенописи от ХV и XVI век. Има и красива гледка към Софийското поле.

Най–приятният спомен от „поклонническия“ ни туризъм през миналото лято остава разходката до Кокалянския манастир „Свети Архангел Михаил“. Той се намира край село Кокаляне, в Панчаревския пролом, между Витоша и Лозенската планина, в близост до Панчаревското езеро. В умерено топъл августовски ден поемаме по пътеката за манастира от Дяволския мост над река Ведена, приток на река Искър, на пътя София–Самоков. Точно на това място свободно се разхожда възголямо рунтаво куче със сини очи от смесена порода. Веднага намираме общ език, защото изглежда приятелски настроено и доста гладно. Тръгваме по стръмната и камениста пътека нагоре и то поема уверено с нас, явно познавайки маршрута отлично.

След около четирийсет минути излизаме на поляната пред Кокалянския манастир. До последно не сме сигурни, че ще можем да влезем, защото знаем, че е в ремонт. На вратата на двуметровия стобор стои бележка, че е затворено за посетители. Докато се тюхкаме, че напразно сме били път дотам и дори не можем да зърнем двора, въпросната врата се отваря и излизат мъж и момченце, според които може да влезем. Вътре ни посреща любезна жена, която обяснява, че времето за посещения е изтекло, но благосклонно ни пуска в църквата, за да запалим свещ. Започваме разговор, обясняваме откъде сме и колко ни липсва родината, какво е за нас религията и въобще в какво вярват българите. Получава се задушевна беседа, жената ни подарява книжка с молебен канон на Света Богородица и си тръгваме доволни. На връщане нашият космат спътник ни чака чинно пред портата и ни съпровожда този път обратно по пътеката към моста.