Личен блог

Категория: Иди и виж (Page 1 of 3)

„Знаме на мира“ — четири десетилетия по-късно

Читателите, които са родени преди 1980 г., със сигурност си спомнят за Международната детска асамблея „Знаме на мира“ и свързания с нея комплекс „Камбаните“, разположен в полите на Витоша. Моите спомени са поизбледнели, но в детското ми съзнание бе останало усещането за нещо грандиозно, макар и донякъде досадно поради непрекъснатото говорене за Асамблеята. Днес си давам сметка, че това мероприятие бе не просто културно събитие за деца и младежи, а на практика част от външната политика на България. Мащабът на международното участие в него бе поразителен, а в съответствие с него бяха и усилията на властите за организацията му.

Близо четири десетилетия по-късно решаваме да посетим отново комлекса „Камбаните“. Чували сме, че след 2-3 десетилетия на разграбване на камбаните напоследък е започнал някакъв процес на възстановяване, но не знаем нищо повече, затова не сме сигурни какво точно да очакваме.

Първото впечатление е поразително – комплексът е наистина внушителен като мащаб. За съжаление околността е занемарена както повечето неща в София и навсякъде у нас, но все пак мястото е като изолиран горист остров, предлагащ спокойствие недалеч от шумотевицата на околовръстния път на столицата и околните търговски и жилищни комплекси. След кратко лутане от паркинга до комплекса пред погледа ни изведнъж се изправя грандиозният паметник от бетон и желязо, устремен нависоко към синьото лятно небе.

Неголямата информационна табела дава кратки сведения за паметника. Оказва се, че е построен през 1979 г. само за 30 дни – невероятен срок за строежа на такъв комплекс! Нечия ръка старателно е изчегъртала числото 30 от табелата, но същата информация се намира и на сайта на Фондация „Людмила Живкова – Знаме на мира“ в мрежата. Научаваме, че до 1989 г. в София са проведени четири асамблеи с участието на общо 3900 деца от 138 държави и 14000 от България. Най-успешно е мероприятието през 1989 г., като участниците в него са от 135 държави (от общо малко под 200 на нашата планета). Наистина впечатляващо!

Още в началото става ясно, че наистина има тенденция към възстановяване на комплекса. За наше учудване — после си даваме сметка колко наивни и неинформирани сме, но започваме да си припомняме позабравени сведения — усилията за възстановяване очевидно са вдъхновени от неочаквана страна. Сред първите камбани, които виждаме, са тези на НАТО и УНИЦЕФ, с по-нови и все още лъскави табелки.

По-нататък разглеждаме камбаните на най-различни държави и организации. Някои камбани липсват (разбирай — откраднати са), други са съвсем занемарени и табелките им са изпочупени или направо липсващи, трети изглеждат добре, с подновени табелки. Бетоновите постаменти обаче не са пипани и се ронят, явно никой не желае да вложи повече средства за ремонт.

Сред най-големите камбани е тази на Северна Корея.

Има и камбана, посветена на полета на първия български космонавт Георги Иванов със съветския космически кораб „Съюз 33“ през 1979 г. С гордост обясняваме на децата, че България е била сред първите космически нации в света. Е, вече не е…

Разглеждайки комплекса и припомняйки си за връзките на водещата фигура на инициативата Людмила Живкова с художника Светослав Рьорих, се убеждаваме все повече, че международното масонско (и не само) движение е много тясно намесено в „Знаме на мира“. Виждаме камбани, които са дарени от Ордена на рицарите тамплиери на Йерусалим, папа Йоан Павел II, папа Франциск, „Ротари интернешънъл“.

По-нататък с удивление откриваме табели, свидетелстващи за връзките между Фондация „Людмила Живкова – Знаме на мира“ и Атлантическия клуб в България.

Имало е и плахи опити за облагородяване на околната среда. Откриваме, че „Зонта клуб София“ през 2022 г. е дарил нещо, наречено „Алея на жълтата роза“ (с правописни грешки в оригинала на табелката, и не само на тази). С оглед на това как изглежда така наречената алея само няколко месеца по-късно, подозираме, че дарението не е било много щедро.

Тръгваме си оттам с усещането, че много неща не са такива, за каквито ги мислят повечето хора. Когато се прибираме вкъщи, правя справка в книгата на В. Иванов „Православният свят и масонството“, издадена през 30-те години на ХХ век. Търся и в интернет. Изобщо не съм учуден, че основоположник на инициативата се оказва известният художник, мислител, пътешественик, обществен деец и предполагаем масон Николай Рьорих (баща на близкия до Людмила Живкова Светослав Рьорих) — още преди почти цял век. Става дума за международен договор за закрила на паметниците на културата, подписан през 1935 г. във Вашингтон, в кабинета на президента на САЩ Рузвелт, от представители на всички държави — членки на Панамериканския съюз. По-късно и други държави се присъединяват към пакта. Знак на този договор е „знамето на мира“, което има древен индийски произход и представлява три съединени червени сфери на бял фон, обединени в кръг. Според В. Иванов обаче зад офицално обявените цели на пакта (закрила на културните ценности) се крият съвсем други.

Започвам да си мисля, че прилагането на тази инициатива у нас през социалистическия период е било средство за проникване и влияние на масоните върху нашата страна чрез Л. Живкова. Давам си сметка обаче, че ми липсва твърде много информация по въпроса, макар някои изводи да са очевидни. Мрежата изобилства от информация, по-малко на български и повече на руски и английски.

Детска камбана „Слънце“

Милано през май

През пролетта, имам предвид вече късната и гореща майска пролет, за отегчения турист не е зле да се поразтъпче из италианските земи и да посети това–онова. Веднага уточнявам, че ние не бяхме отегчени, а зажадняли да бродим и пълним очи с красоти след глобалното безумие, наречено „ковид“. Сега точно този препълнен с тълпи, шум и всякакви превозни средства град може би не е най–успешната екскурзия в нашия дългогодишен туристически опит, но предвид, че е второто въобще място в Италия, което посещаваме, ние го броим за сполучливо преживяване. Насладихме се на всички екстри, които градският турист може да получи –многообразие от всякакви на цвят хора(четох, че само в Милано се говорят 150 езика!), високомерни местни (те, италианците, са необяснимо надути, по принцип), любезни ресторантьори, вкусно ядене, безумни модернистични сгради и прекрасни стари дворци, прескъпи ресторанти и достъпна улична храна, светещи билбордове на шикозни марки дрехи и изискани напитки, арабско-ориенталски пазари за храна и претъпкано до козирката по всяко време метро. Също така тук за пръв път видяхме католическа катедрала, която е изгонила търговците от храма. Ако искаш да влезеш в нея, трябва да си купиш билет, но ти го продават в отделна сграда. В това отношение германците са доста изостанали, защото все още държат магазини за сувенири в катедралите си, но поне влизането вътре е безплатно.

В заключение: Милано не ми е като Париж, не е и като Барселона, но в Барселона бих се върнала пак, докато в Милано по–скоро не.

Площадът „Дуомо“ пред катедралата е препълнен с хора и птици.

Дори и да си каталясал от бродене по улиците и зяпане, в края на краищата всички пътища водят към пасажа „Виторио Емануеле“.

Площадът пред замъка „Сфорца“ с дебелите по седем метра стени.

Атмосферата на театър „Ла Скала“ е задушевна и ние бяхме там като туристи, а не като зрители на спектакъл, но завесата беше вдигната и чувствахме, че всеки момент ще започне първо действие на операта и ние ще сме част от представлението.

Църквата „Санта Мария“, в която не влязохме, защото нямахме билети, но вътре може да се види прочутата фреска „Тайната вечеря“.

Лятно посещение на три манастира около София

От известно време се каним да посетим Осеновлашкия манастир „Света Богородица“, или — както е по–познат — „Седемте престола“, но все или ни липсва свободно време, или температурите са обезкуражаващо ниски , за да тръгнем по опасните завои по пътя за Своге. Миналото лято най–сетне успяваме да отделим един ден за разходка до манастира и да видим с очите си това чудо — седем олтара само в една църква.

Никога не бях минавала през Искърското дефиле, въпреки че знам за красотата му и историческите места, които са пръснати по завоите на реката. Може би заради летния сезон, който предлага много други места за пътешествие, движението из дефилето е спокойно и ненатоварено. След като стигаме гара Елисейна, поемаме по тесния асфалтов път към село Еленов дол и пак липсват коли, с които да се разминаваме. Паркингът пред манастира е празен, жива душа не се вижда, нещо като зазимен ресторант подсказва за отминал наплив от посетители.

От малка стаичка в предверието на храма излиза млад монах със забележителни сини очи и любезно ни кани да разгледаме обителта. Липсата на посетители се компенсира от шумен птичи хор плюс акомпанимента на голямо овчарско куче, вързано зад близката ограда. След кратка беседа научаваме историята на създаването на манастира, легендите за разрушаването и възстановяването му, както и напомнянето, че в близост има аязмо с лековита вода. Излишно е да се спирам подробно на самите олтари, за които има много информация, но усещането за по–различна, единствена по рода си църква е осезаемо. Пристъпваме от ниша в ниша и се дивим на частично запазените стенописи, на миниатюрните ниши, на огромния полилей с богата дърворезба.

Дворът на манастира, ограден от солиден каменен зид
Гигантската секвоя в двора пред църквата
Входът на църквата „Рождество Богородично“ с параклисите
Полилеят, изработен през 1815 година

Ценно произведение на приложното изкуство представлява полилеят „Херос“ („Хорото“), който виси на синджири под купола на църквата пред основния иконостас. Диаметърът му е 3 метра и е съставен от петнайсет дървени плочи с ажурна дърворезба. На всяка плоча са изобразени Христос, Богородица и апостолите.

Останалите шест параклиса са издълбани направо в зидовете и трябва да се промъкнем през тесните входове, за да ги разгледаме. Светлината се процежда пестеливо през малките прозоречни отвори и осветява наивните и непропорционални фигури на запазените частично стенописи. Очите на светците ни гледат скръбно или строго. Дълго разглеждам сцените от Страшния съд.

Единствената икона на братята седмочисленици, позната у нас.

В двора пред главната фасада на манастирския комплекс неизвестен за нас майстор дърворезбар е изваял скулптура на светец.

На тръгване си говорим отново с любезния монах, който с тъга споделя, че потокът от многобройни посетители значително е намалял след катастрофата с автобуса до Своге преди години. Като клеймо някак е останало в съзнанието на хората, че непосредствено след посещението си в това духовно място възрастни и деца си отиват нелепо от този свят.

Съвсем наблизо пътека ни отвежда до аязмото, където от чучур в скалата под корените на дебел дънер тече ледена планинска вода. Наливаме си „за сбогом“ и си пожелаваме отново да се върнем на това чудно място.

Следващата ни спирка в посещение на светите български места е Кремиковският манастир „Свети Георги“. Той се намира съвсем близо до София, само на 3 км. от столичния квартал „Кремиковци“, в подножието на Западна Стара планина. Лесно стигаме с колата дотам. Старата църква на манастира, който е паметник на културата с национално значение, впечатлява със своите запазени стенописи от ХV и XVI век. Има и красива гледка към Софийското поле.

„Свети Георги побеждава дракона“, стенопис в манастира.

Най–приятният спомен от „поклонническия“ ни туризъм през миналото лято остава разходката до Кокалянския манастир „Свети Архангел Михаил“. Той се намира край село Кокаляне, в Панчаревския пролом, между Витоша и Лозенската планина, в близост до Панчаревското езеро. В умерено топъл августовски ден поемаме по пътеката за манастира от Дяволския мост над река Ведена, приток на река Искър, на пътя София–Самоков. Точно на това място свободно се разхожда възголямо рунтаво куче със сини очи от смесена порода. Веднага намираме общ език, защото изглежда приятелски настроено и доста гладно. Тръгваме по стръмната и камениста пътека нагоре и то поема уверено с нас, явно познавайки маршрута отлично.

Нашият четирикрак водач в гората

След около четирийсет минути излизаме на поляната пред Кокалянския манастир. До последно не сме сигурни, че ще можем да влезем, защото знаем, че е в ремонт. На вратата на двуметровия стобор стои бележка, че е затворено за посетители. Докато се тюхкаме, че напразно сме били път дотам и дори не можем да зърнем двора, въпросната врата се отваря и излизат мъж и момченце, според които може да влезем. Вътре ни посреща любезна жена, която обяснява, че времето за посещения е изтекло, но благосклонно ни пуска в църквата, за да запалим свещ. Започваме разговор, обясняваме откъде сме и колко ни липсва родината, какво е за нас религията и въобще в какво вярват българите. Получава се задушевна беседа, жената ни подарява книжка с молебен канон на Света Богородица и си тръгваме доволни. На връщане нашият космат спътник ни чака чинно пред портата и ни съпровожда този път обратно по пътеката към моста.

Спомени от лятна разходка из ботевградските села и Боженишки Урвич

Един хубав летен ден потегляме от София на двудневна екскурзия до Ботевград и някои села от района. Започваме от самия Ботевград, който ни се вижда безлюден и оклюмал. Спомените ми от едно-две посещения преди много години са напълно отлетели, така че гледам на града като на почти напълно непознато място. Въпреки че в предобедните часове още не е твърде горещо, из пешеходната зона в центъра почти не се срещат хора. Бързо стигаме до една от главните забележителности на Ботевград — часовниковата кула от 1866 г., построена под ръководството на майстор Вуно Марков.

Часовниковата кула

Недалеч от кулата попадаме на приятна градинка с много цветя, в средата на която има интересно декоративно съоръжение с колони, заобиколено от басейн. Самата градинка изглежда поддържана, цветята са свежи, а пейките — здрави, но басейнът е празен, а изпочупените плочки подсказват, че това не е временно състояние. Има вид на нещо, което е построено с пари от ЕС, като главната цел е била усвояването им в срок, но за поддръжката на съоръжението след това явно средства не са предвидени.

Градинката в центъра

Разбира се, не пропускаме паметника на Христо Ботев в центъра.

Паметникът на Ботев

След нелош ранен обяд в една пуста ботевградска кръчма се отправяме към село Краево. Пътят дотам е прясно асфалтиран, на някои места още стоят забравени знаци, забраняващи преминаването (това обаче не спира нито нас, нито мнозина други). След голямото Литаково и мъничкото Радотина идва ред и на Краево, сгушено точно в полите на Ржана планина (дял на Стара планина). Там сме по работа, но не пропускаме да се насладим на прекрасната гледка към планината. От другата страна на планината е Осеновлашкият манастир „Седемте престола“, но автомобилен път през планината няма, така че привидно близкото е всъщност далечно.

Краево – в подножието на Ржана планина

След Краево идва ред на Типченица, където ще нощуваме. По интернет сме открили в това село семеен хотел с добри отзиви. Оказва се, че хотелът е построен на мястото на старото училище. Макар и по-далеч от Стара планина, районът на Типченица също е полупланински. От балкона на хотелската стая се открива чудесна гледка към част от селото и околните хълмове.

Пейзаж от Типченица

В самото село няма нещо кой знае колко забележително, както се убеждаваме от кратка разходка. Рецепционистката на хотела (по съвместимост и сервитьорка) ни разказва за екопътека до един огромен кръст, издигнат на близък хълм, но решаваме, че засега ще го пропуснем. Вместо това се отправяме към съседното село Липница — родното село на единия от дядовците ми.

В центъра на Липница попадаме на импровизирана етнографска сбирка на открито, подслонена в изоставена автобусна спирка. Така и не успяваме да разберем чие дело е, но това не намалява интереса ни към нея.

Етнографският „музей“ в Липница

На селския площад откриваме паметна плоча на загиналите в Руско-турската освободителна война, Балканските войни и двете световни войни. Недалеч от нея има подобна паметна плоча на загиналите в борбата срещу фашизма.

Липница — паметна плоча на загиналите във войните
Улица в Липница
Липница — паметник на загиналите в борбата срещу фашизма

Както много други български села, и Липница е силно обезлюдена. От интернет научавам, че през 1954 г. населението на селото е възлизало на 2505 души, а през 2022 г. е едва 132 души. Опитвам се да пресметна на колко процента възлиза спадът, но май трябва да смятам не в проценти, а в пъти…

С падането на вечерта настъпва и малко прохлада. Вечеряме в хотела в Типченица, където освен нас хора има само на още две маси. За наше учудване на едната от тях мъж и жена си говорят на италиански. Питаме се какво ли търсят тук тези хора, после през смях правим предположение — изкупуват евтини селски имоти.

Вечерта и първата част на нощта ни се развалят от неколкочасова музикална фиеста в питейно заведение малко по-нататък в селото. Вместо жадуваната тишина дълго време слушаме кънтящата из селото чалга, след което се принуждаваме да спим на затворен прозорец.

Другия ден сме запазили за разходка до крепостта Боженишки Урвич. Описанието в една книга за крепостите в България отдавна ни примамва натам. Оставяме колата до една почивна станция над село Боженица и тръгваме пеша нагоре. Пътеката е стръмна на някои места, но за сметка на това доста „градска“ — застлана с каменни плочи.

Пътеката към Боженишки Урвич

След двадесетина минути ходене през приятната гориста местност стигаме до останките на крепостта, която е обект от национално значение. Според археолозите е построена още през V—VI век, по времето на Юстин и Юстиниан. Най-новият крепостен пояс е от XIV век, от царуването на Иван Шишман. Четем средновековния надпис със заветните думи на управителя на Софийска област севаст Огнян. Надписът е в скална ниша, защитена от туристите с решетка, а това затруднява разглеждането. За улеснение има съвременен вариант за по-мързеливите граждани.

Надписът на севаст Огнян

Руините на крепостта сами по себе си не са особено впечатляващи за човек, който не е археолог или историк. Научаваме обаче, че преданието за боя на севаст Огнян с османците през 1395 г. е било потвърдено от намерените до крепостните стени артефакти (множество върхове на стрели и копия, каменни бойни топки и скелети на войници).

Руините на Боженишки Урвич

За сметка на това гледките от върха на укрепената местност са много впечатляващи.

С Боженишки Урвич приключва обиколката ни из Ботевградско. Прибираме се в прашната и гореща София, но не бързаме да забравим видяното.

Прага в дъжд и слънце

Най–хубавото на една екскурзия е да не си ходил на екскурзия дълго време. Изчезнало е пресищането от гледки и впечатления. Няма го отегчението и чувството, че тази катедрала вече си я виждал някъде другаде, че къщите в този прехвален стар квартал са подобни на едни други, в една друга държава. За умореното око на посетителя дворците някак са също така натруфени по католически както и на други места. Когато си преситен от пътуване, ресторантите ти се виждат с подобно меню от тези в още две такива западноевропейски държави, а посетителите им са все същите туристи от Испания, Италия и Германия. Тълпите от хора те дразнят с неспирното си щракане на фотоапарати в търсене на най-добрата поза за снимка и т. н.

Сега не беше така, защото след двегодишно спиране на пътуването насам-натам Прага ни се видя чудесна, малко дъждовна, но топла. Град – симфония на старата архитектура, старите бирарии и съвременната градска атмосфера. Ако има място, където тълпите от туристи не ме дразнят, то е там. Сигурно защото бяхме отвикнали да се движим с толкова много хора наоколо. А може би защото не бяхме в най-посещавания сезон. Смесихме се с пешеходците по Карловия мост, правихме снимки на гледки към река Вълтава, броихме синагогите в еврейския квартал „Йозефов“. Скитахме всеки ден по тесните улички в старата част „Старе место“, зяпайки малките бутици за чешки кристал, изисканите барове и ресторантите със занаятчийска бира. Заложихме на традиционната чешка кухня с кнедли и гулаш, защото доста от кръчмите предлагат и нов, различен и осъвременен прочит на местните ястия. Ядохме „тръдло“ и пихме бира, разбира се.

Отдадохме се и на културен туризъм в „Пражки град“ със замъка крепост, снимахме замъка Шварценберг, видяхме Терезианския дворец и изчаквахме тълпите да излязат от катедралата „Свети Вит“, за да влезем на спокойствие и се насладим на съчетанието от барок и ренесанс.

Катедралата „Свети Вит“
Табела, която описва мисията на братята Кирил и Методий във Великоморавия
Терезианският дворец
Шварценбергският дворец

Много романтична е разходката по „Златната уличка“ с живописно боядисаните стари къщички, в които се продават дребни сувенири. Ние не си купихме сувенир, но затова пък наблюдавахме многобройните групи от ученици, които се суетяха наоколо, щастливи, че са на екскурзия, а не на училище.

Къщата, в която е живял Франц Кафка
Карловият мост, сниман от Манесовия мост
На Карловия мост

Забележителна е гледката над улицата на Карловия мост – „Мостецка“, която снимахме от терасата към камбанарията на древната готическа църква „Свети Никола“ в сърцето на стария квартал на Прага „Мала страна“.

Каналът „Чертовка“, който разделя остров Кампа от „Мала страна“

Стояхме заедно с тълпата пред сградата на кметството на площад Староместки, за да видим представлението на фигурите от астрономическия часовник, излизащи на всеки кръгъл час. С наближаването на този момент хора от всички страни се трупаха отпред и настройваха фотоапаратите, за да уловят появата на апостолите – статуите им се редуват, водени от скелет, символизиращ Смъртта, появява се Свети Петър с ключ в ръката, следван от фигурата на турчин, статуите на Алчността и Суетата, представени като евреин лихвар, и накрая идва фигура, оглеждаща се в огледало.

Паметникът на Ян Хус на площада в стария град с надничащите зад него готически кули на църквата „Дева Мария пред Тин“

В един от дните се разходихме в еврейския квартал „Йозефов“ с останалите шест синагоги в него. Нямаше начин да го пропуснем, защото той също е в непосредствена близост до историческия стар център на Прага. Знаехме, че кварталът носи името на император Йозеф II, който през 1781 издава Едикт за толерантност, с който разрешава на евреите да се разселват и извън гетото.

Високата синагога
Старата нова синагога, най–старата действаща в Европа
Еврейска церемониална зала, вляво е синагогата Клаус, а отзад — старото еврейско гробище

Интересна е легендата за Голем. Той е глинена фигура, изваяна от равин с тиня от Вълтава и превърната в живо същество, защото носи амулет в устата си, наречен с името на Бог. Задачата на Голем била да помага на равина в синагогата и да пази от тормоз и гонения евреите от квартала. Една петъчна вечер равинът, зает с болната си дъщеря, забравил да извади амулета от устата на Голем и той излязъл на улицата и започнал да безчинства. Равинът едва успял да му извади амулета и чудовището се превърнало отново в глина и се пръснало на парчета. Според легендата те и до днес са прибрани на тавана на Старата нова синагога и всеки, който се осмели да го обезпокои, рискува да бъде омагьосан до края на дните си. Поради тази причина вероятно нацистите не посмяват да унищожат въпросната синагога през войната.

Разбира се, Прага не е само това, което описах. Тя предлага неподозирани находки като уреди за мъчение, експозиции на най–невероятни играчки, улични статуи от Салвадор Дали, кахлени печки, смешни стенни пана в бирария, императорски артефакти и т.н.

Уред за мъчения
В Музея на играчките

Чешката столица задължава с дегустацията на познати и непознати марки бира и естествено прочутите кнедли.

Любопитно е с колко много имена е познат този град – „Град на стоте кули“, „Град на стоте камбани“, „Майката на градовете“, „Глава на кралство“ /Praga kaput regni/, дори „Четвъртият град в третия Райх“. Макар и столица на сравнително малка държава в сърцето на Европа, няма как да не усетиш в архитектурата на сградите, в експозициите на музеите, в аранжировката на парковете духа на стара империя.

« Older posts
error: Content is protected !!