Категория: Иди и виж (Page 1 of 4)

Широка алея, посипана с бял чакъл, ни отвежда към замъка „Шеверни“. Той е заобиколен от градини, пропити с влага от честите дъждове. Тук–там по дърветата стои все още великденската украса под формата на огромни яйца.

След Шамбор този замък ни харесва много повече, защото размерите му са по–скромни и в него витае духът на хора, които действително са живели там. Още от построяването си преди 600 години замъкът се владее от аристократите от рода Юро, като според пътеводителя сегашните собственици обитават дясното крило на шатото.

В част от градината са разположени фигурите на шведския скулптур Гудмар Олафсон, посветени на любовта и семейството.

Това са овощните градини на замъка, в които виждаме учудващо ниски ябълкови и крушови дръвчета. На територията на замъка има няколко тематични градини — учебна зеленчукова градина, лабиринт, където може да поиграеш с децата си, градина на любовта, парк с лалета.

Вътрешността на замъка е обзаведена с прекрасно запазени мебели, които те връщат в минали времена и епохи. Трапезария, спални, детска стая, дори стая за младоженци заемат партерния етаж. Подредени са старателно и с вкус. На втория етаж се помещават спални, огромна оръжейна стая, пълна със сандъци, брони и оръжие и кралската спалня.

Основателят на Шеверни, граф Анри Юро

Най–впечатляваща е спалнята, която се пази за краля, ако реши да посети замъка. Стените са изолирани с дебели гоблени, всеки шум е заглушен, а осветлението е приглушено. Сядаш в кресло и ако няма други туристи, се пренасяш в минали времена.

Бившата оранжерия може да предизвика завист с размерите си у всеки уважаващ себе си градинар, но е превърната в нещо между ресторант и кафене, където туристите могат да опитат занаятчийски сладолед. Един от видовете е кръстен „Булгарикус“ и е с вкус на „йогурт“, т.е. кисело мляко. Опитваме го, вкусен е, макар и не чак толкова, колкото очаква човек след прочетените хвалебествени брошури. Самият „ресторант“ предлага само сандвичи и пакетирани храни, но служителите твърдят, че това е извънредно. Във всеки случай кафето им се оказва превъзходно, а и точно по това време времето се смилява над нас и ни отпуска малко слънце, така че сме много доволни.

Напускаме „Шеверни“ и се насочваме към едно селце в близост до старата френска столица Тур, където ще отседнем, отново в земеделско стопанство, отдавна превърнато в къща за гости. По пътя ще се отбием и в живописния град Амбоаз, където е прекарал последните години от живота си Леонардо да Винчи. Накрая ни предстои да видим още един замък, който обаче още не сме си харесали окончателно — изборът е голям, а времето ни е ограничено.

Няма нищо по-вълнуващо от нечие свидетелство за една катедрала или дори църква, че точно в нея се е случило чудо. Католически и православни, мрачни и величествени, пълни с витражи и тленните останки на знатни особи, сред всички храмове се открояват тези, които носят историята за статуя, икона, която оживява и сълзи се стичат по лицето на Божията майка, или пък стенопис, на който многозначително изниква образът на Христос.

От такава катедрала започна пътешествието ни в долината на река Лоара, съпроводено с променливо време, яростен дъжд, внезапно изскачащо слънце, досаден вятър и литри от вода, които се стоварват върху колата и самите нас, когато решим да излезем от нея.

През 1280 година на около 10 километра от град Орлеан работници поставят в параклис намерена в храстите статуя на Света Богородица. Към нея започват да се стичат тълпи от поклонници и параклисът се превръща в църква. През 1428 година тя е разрушена от англичаните, но французите я издигат наново и при Луи XI придобива внушителния си облик на катедрала. Елегантният и силует се извисява в малкото градче Клери Сент Андре, разположено на левия бряг на Лоара.

На 26 май 1670 г. 42 свидители видели как лицата на Дева Мария и Младенеца Исус на статуята оживяват, променят цвета си, няколко пъти преминават от агонизираща бледност към силна руменина, покриват се с пот и сълзи.

Случайно или не, посетихме „Нотр Дам дьо Клери“ точно два дни преди 354-годишнина от чудото. Късметът на туриста не ни напусна през цялото пътешествие след това, като спираше по магически начин дъжда точно преди да излезем за обиколка на поредния замък, за разходка в красив парк или градина и за търсене на сухо място за хранене. С ръка на сърцето признавам, че ни предпази през дългия път обратно към Люксембург, през който на моменти дъждът и бурята буквално правеха пелена пред колата.

Поради късното ни пристигане и настаняване в Клери, първия следобед в долината на Лоара посетихме най–близкия замък в околността „Meung-sur-Loire“, или „Ман сюр Лоар“, както ни го произнесе собственичката на фермата, в която отседнахме. Без съмнение това е един от най–старите замъци в района, защото през 2019 година навършва 810 години. Служил е за резиденция на епископите на Орлеан и не е имал военно–отбранителна функция, което личи от архитектурата му. Двете фасади са строени по различно време, първата е средновековна от 13 век, докато втората вече препраща към стила на класицизма от 18 век. Градините около парка не впечатляват с разкоша и геометрията на тези в другите замъци, може би поради липсата на средства и прекалено честата смяна на собствениците. Все пак личи усилието да се привличат туристи с изградения за децата парк, с фигурите на влечуги из него и измислената с чисто комерсиална цел история за дракони, шестващи в миналото из замъка.

Обиколката започва от сводест и хладен сутерен, в който се прожектира видео, разказващо историята на замъка. На древни маси в последна степен на разпадане са поставени табели с любопитна информация за епохата на строежа, обитателите на сградата и най–разпространените ругатни през вековете. Пътят ни минава през задължителния параклис, след което продължаваме към двадесетина богато мебелирани стаи, облицовани с дървена дограма. Любопитна табела ни уведомява, че всяко помещение има различна миризма, в зависимост от предназначението, което е имало през годините. Още в първата стая усещаме ухание на непрани чорапи, после то преминава в неопределена смрад на старо и на вехти гардероби, следва сладникав мирис (в стаята за дегустация на ликьори) и най–сетне за наше щастие издевателството над обонянието ни се размива във въздуха и преминаваме към втория етаж.

В така наречената „Билкова стая“ се съхраняват стръкове от билки, колби и стъклени шишета, но мухълът по едната стена говори за силна влага, която руши фасадата.

Тръгваме из парка с надежда да се стоплим на слънце след усойната вътрешност на сградата и бродим по алеите, които отвеждат до кошери с мед и частично паднал каменен зид. Стройна колона от липи, чуруликащи птици и никакви облаци на хоризонта ни изпълват с оптимизъм за следващия ден, планиран за посещение на замъка „Шамбор“.

Читателите, които са родени преди 1980 г., със сигурност си спомнят за Международната детска асамблея „Знаме на мира“ и свързания с нея комплекс „Камбаните“, разположен в полите на Витоша. Моите спомени са поизбледнели, но в детското ми съзнание бе останало усещането за нещо грандиозно, макар и донякъде досадно поради непрекъснатото говорене за Асамблеята. Днес си давам сметка, че това мероприятие бе не просто културно събитие за деца и младежи, а на практика част от външната политика на България. Мащабът на международното участие в него бе поразителен, а в съответствие с него бяха и усилията на властите за организацията му.

Близо четири десетилетия по-късно решаваме да посетим отново комлекса „Камбаните“. Чували сме, че след 2-3 десетилетия на разграбване на камбаните напоследък е започнал някакъв процес на възстановяване, но не знаем нищо повече, затова не сме сигурни какво точно да очакваме.

Първото впечатление е поразително – комплексът е наистина внушителен като мащаб. За съжаление околността е занемарена както повечето неща в София и навсякъде у нас, но все пак мястото е като изолиран горист остров, предлагащ спокойствие недалеч от шумотевицата на околовръстния път на столицата и околните търговски и жилищни комплекси. След кратко лутане от паркинга до комплекса пред погледа ни изведнъж се изправя грандиозният паметник от бетон и желязо, устремен нависоко към синьото лятно небе.

Неголямата информационна табела дава кратки сведения за паметника. Оказва се, че е построен през 1979 г. само за 30 дни – невероятен срок за строежа на такъв комплекс! Нечия ръка старателно е изчегъртала числото 30 от табелата, но същата информация се намира и на сайта на Фондация „Людмила Живкова – Знаме на мира“ в мрежата. Научаваме, че до 1989 г. в София са проведени четири асамблеи с участието на общо 3900 деца от 138 държави и 14000 от България. Най-успешно е мероприятието през 1989 г., като участниците в него са от 135 държави (от общо малко под 200 на нашата планета). Наистина впечатляващо!

Още в началото става ясно, че наистина има тенденция към възстановяване на комплекса. За наше учудване — после си даваме сметка колко наивни и неинформирани сме, но започваме да си припомняме позабравени сведения — усилията за възстановяване очевидно са вдъхновени от неочаквана страна. Сред първите камбани, които виждаме, са тези на НАТО и УНИЦЕФ, с по-нови и все още лъскави табелки.

По-нататък разглеждаме камбаните на най-различни държави и организации. Някои камбани липсват (разбирай — откраднати са), други са съвсем занемарени и табелките им са изпочупени или направо липсващи, трети изглеждат добре, с подновени табелки. Бетоновите постаменти обаче не са пипани и се ронят, явно никой не желае да вложи повече средства за ремонт.

Сред най-големите камбани е тази на Северна Корея.

Има и камбана, посветена на полета на първия български космонавт Георги Иванов със съветския космически кораб „Съюз 33“ през 1979 г. С гордост обясняваме на децата, че България е била сред първите космически нации в света. Е, вече не е…

Разглеждайки комплекса и припомняйки си за връзките на водещата фигура на инициативата Людмила Живкова с художника Светослав Рьорих, се убеждаваме все повече, че международното масонско (и не само) движение е много тясно намесено в „Знаме на мира“. Виждаме камбани, които са дарени от Ордена на рицарите тамплиери на Йерусалим, папа Йоан Павел II, папа Франциск, „Ротари интернешънъл“.

По-нататък с удивление откриваме табели, свидетелстващи за връзките между Фондация „Людмила Живкова – Знаме на мира“ и Атлантическия клуб в България.

Имало е и плахи опити за облагородяване на околната среда. Откриваме, че „Зонта клуб София“ през 2022 г. е дарил нещо, наречено „Алея на жълтата роза“ (с правописни грешки в оригинала на табелката, и не само на тази). С оглед на това как изглежда така наречената алея само няколко месеца по-късно, подозираме, че дарението не е било много щедро.

Тръгваме си оттам с усещането, че много неща не са такива, за каквито ги мислят повечето хора. Когато се прибираме вкъщи, правя справка в книгата на В. Иванов „Православният свят и масонството“, издадена през 30-те години на ХХ век. Търся и в интернет. Изобщо не съм учуден, че основоположник на инициативата се оказва известният художник, мислител, пътешественик, обществен деец и предполагаем масон Николай Рьорих (баща на близкия до Людмила Живкова Светослав Рьорих) — още преди почти цял век. Става дума за международен договор за закрила на паметниците на културата, подписан през 1935 г. във Вашингтон, в кабинета на президента на САЩ Рузвелт, от представители на всички държави — членки на Панамериканския съюз. По-късно и други държави се присъединяват към пакта. Знак на този договор е „знамето на мира“, което има древен индийски произход и представлява три съединени червени сфери на бял фон, обединени в кръг. Според В. Иванов обаче зад офицално обявените цели на пакта (закрила на културните ценности) се крият съвсем други.

Започвам да си мисля, че прилагането на тази инициатива у нас през социалистическия период е било средство за проникване и влияние на масоните върху нашата страна чрез Л. Живкова. Давам си сметка обаче, че ми липсва твърде много информация по въпроса, макар някои изводи да са очевидни. Мрежата изобилства от информация, по-малко на български и повече на руски и английски.

През пролетта, имам предвид вече късната и гореща майска пролет, за отегчения турист не е зле да се поразтъпче из италианските земи и да посети това–онова. Веднага уточнявам, че ние не бяхме отегчени, а зажадняли да бродим и пълним очи с красоти след глобалното безумие, наречено „ковид“. Сега точно този препълнен с тълпи, шум и всякакви превозни средства град може би не е най–успешната екскурзия в нашия дългогодишен туристически опит, но предвид, че е второто въобще място в Италия, което посещаваме, ние го броим за сполучливо преживяване. Насладихме се на всички екстри, които градският турист може да получи –многообразие от всякакви на цвят хора(четох, че само в Милано се говорят 150 езика!), високомерни местни (те, италианците, са необяснимо надути, по принцип), любезни ресторантьори, вкусно ядене, безумни модернистични сгради и прекрасни стари дворци, прескъпи ресторанти и достъпна улична храна, светещи билбордове на шикозни марки дрехи и изискани напитки, арабско-ориенталски пазари за храна и претъпкано до козирката по всяко време метро. Също така тук за пръв път видяхме католическа катедрала, която е изгонила търговците от храма. Ако искаш да влезеш в нея, трябва да си купиш билет, но ти го продават в отделна сграда. В това отношение германците са доста изостанали, защото все още държат магазини за сувенири в катедралите си, но поне влизането вътре е безплатно.

В заключение: Милано не ми е като Париж, не е и като Барселона, но в Барселона бих се върнала пак, докато в Милано по–скоро не.

Площадът „Дуомо“ пред катедралата е препълнен с хора и птици.

Дори и да си каталясал от бродене по улиците и зяпане, в края на краищата всички пътища водят към пасажа „Виторио Емануеле“.

Площадът пред замъка „Сфорца“ с дебелите по седем метра стени.

Атмосферата на театър „Ла Скала“ е задушевна и ние бяхме там като туристи, а не като зрители на спектакъл, но завесата беше вдигната и чувствахме, че всеки момент ще започне първо действие на операта и ние ще сме част от представлението.

Църквата „Санта Мария“, в която не влязохме, защото нямахме билети, но вътре може да се види прочутата фреска „Тайната вечеря“.