Категория: Иди и виж (Page 1 of 4)

Това лято отново имахме възможност да прекосим цяла Северна България от край до край — от Видин до Дуранкулак — и за пореден път да се убедим колко е красива нашата родина. Тук ще покажем някои от най-интересните природни и исторически забележителности, които посетихме по своя маршрут.

Видин е първият голям български град и пристанище на река Дунав. Намира се на един от големите завои на реката, вследствие на което на това място реката тече на юг-югозапад, насочвайки се към Стара планина, вместо към Черно море. През римската епоха тук се намира крепостта Бонония. През Средновековието се нарича Бдин и е една от най-големите български крепости. В бурната си история крепостта е била временно владяна от сръбското и от унгарското кралство. Градът е столица на последната българска държава, завлядяна от османците — Видинското царство на Иван Срацимир, паднало през 1396 г. По-късно Видин става един от центровете на възрожденската просвета и на движението за независима българска църква — през 1872 г. видинският митрополит Антим I става първият български екзарх. 152 години по-късно, през 2024 г., видинският митрополит Даниил е избран за български патриарх.

По времето на социализма градът се превръща в значим промишлен и транспортен център с множество предприятия — огромен химически комбинат, произвеждащ различни продукти, в т.ч. автомобилни гуми, завод за ризи, фабрика за порцелан, завод за помпи и др. Между Видин и румънския град Калафат има редовна фериботна връзка. Днес от промишлената база не е останала почти нищо. Построяването на „Дунав мост 2“ не донесе очаквания подем в развитието на областта. Най-известното видинско предприятие в наши дни може би е „Ел Би Булгарикум“, в което се прави истинското (надяваме се) българско кисело мляко.

От Видин се насочваме на юг. Откриваме, че малък участък от изграждания скоростен път между Видин и Ботевград вече е готов, и се възползваме, за да ускорим пътуването си. Движим се из Дунавската хълмиста равнина, засята предимно с царевица и слънчоглед, а през цялото време на запад от нас се вижда северозападният дял на Стара планина. Именно в полите на Балкана се намира следващата ни цел — малък спа комплекс в близост до балнеоложкия курорт Вършец. Нашето място се нарича село Спанчевци и е в подножието на връх Тодорини кукли. Не сме очаровани от самия комплекс, защото къщичките за гости са на една ръка разстояние от механата и вечерта се оказва доста шумна, но местността е много красива. Освен нашия спа комплекс има още един такъв, както и общински басейн с минерална вода. Водата тук е със свойства, подобни на свойствата на вършецката минерална вода.

Отбиваме се и до най-стария български балнеоложки курорт Вършец, който е само на няколко километра от Спанчевци. Първата модерна банска сграда тук е построена още през 1910 г. Днес градчето е много приятно място за разходка, с голяма пешеходна зона в центъра, красиви паркове и множество балнеолечебници, хотели и къщи за гости. Във Вършец се намира вторият по големина изкуствен природен парк на Балканския полуостров (след Борисовата градина в София). Центърът изглежда обновен съвсем скоро, дори на някои места ремонтните работи продължават.

Най-голямата забележителност в района е Клисурският манастир „Св. св. Кирил и Методий“. Нарича се „Клисурски“, тъй като близкото село Бързия се е наричало Клисура до 1950 г. Смята се, че е основан през 1240 г. По време на османското владичество е разрушаван три пъти (второто разрушаване е след разгрома на Чипровското въстание от 1688 г., когато в манастира се крият въстанници) и всеки път е възстановяван отново. Днес е четвъртият по големина манастир в България. В непосредствена близост има аязмо с лековита вода (според преданието избликнала на мястото, където са избити монасите след Чипровското въстание).

След кратък престой в столицата се отправяме към противоположния край на Северна България. Целта ни е все още неурбанизираното Северно Черноморие — Шабла, Крапец и Дуранкулак, където човек понякога може да се чувства почти сам на плажа. Отдавна сме очаровани от този кът на нашата родина и не пропускаме да го посетим всяка година за по няколко дни. По пътя се отбиваме да обядваме в едно кръчме над Аксаково, откъдето се открива невероятна гледка към Варненския залив.

Дуранкулашкото езеро е защитена влажна крайбрежна зона от международно значение. То се намира на миграционния път Via Pontica и осигурява благоприятни условия за хранене и почивка на редица прелетни видове птици.

Големият остров в Дуранкулашкото езеро е известен като „Европейската Троя“ или „Езерният град“ и е първият палеоисторически музей на открито в България. Най-старите находки са от палеолита (над 100 века пр. Хр.). Тук са намерени и останките от най-старото земеделско общество, като първите датират от 5300 г. пр. Хр. В селището от Блатница (най-старата фаза на европейската неолитна култура Хаманджия) са открити 18 къщи с площ около 150-170 кв.м, с първите улици в Европа. Тук е открита най-старата каменна архитектура в Европа (според някои източници обаче — след Гърция). Намерен е и пещерен храм на богинята Кибела от 3 век пр. Хр. На западния бряг на езерото срещу острова има праисторически некропол от V хилядолетие пр. Хр.

Почивката ни привършва и поемаме по обратния път към София. И за да не си помисли някой, че пренебрегваме Южна България, успяваме да стигнем и до връх Свети Петър в планината Верила, над село Белчин.

Източници: Голяма енциклопедия на България (авторски колектив от БАН, „Труд“, 2011 г.), Уикипедия, уебсайт VisitDobrich.bg.

Широка алея, посипана с бял чакъл, ни отвежда към замъка „Шеверни“. Той е заобиколен от градини, пропити с влага от честите дъждове. Тук–там по дърветата стои все още великденската украса под формата на огромни яйца.

След Шамбор този замък ни харесва много повече, защото размерите му са по–скромни и в него витае духът на хора, които действително са живели там. Още от построяването си преди 600 години замъкът се владее от аристократите от рода Юро, като според пътеводителя сегашните собственици обитават дясното крило на шатото.

В част от градината са разположени фигурите на шведския скулптур Гудмар Олафсон, посветени на любовта и семейството.

Това са овощните градини на замъка, в които виждаме учудващо ниски ябълкови и крушови дръвчета. На територията на замъка има няколко тематични градини — учебна зеленчукова градина, лабиринт, където може да поиграеш с децата си, градина на любовта, парк с лалета.

Вътрешността на замъка е обзаведена с прекрасно запазени мебели, които те връщат в минали времена и епохи. Трапезария, спални, детска стая, дори стая за младоженци заемат партерния етаж. Подредени са старателно и с вкус. На втория етаж се помещават спални, огромна оръжейна стая, пълна със сандъци, брони и оръжие и кралската спалня.

Основателят на Шеверни, граф Анри Юро

Най–впечатляваща е спалнята, която се пази за краля, ако реши да посети замъка. Стените са изолирани с дебели гоблени, всеки шум е заглушен, а осветлението е приглушено. Сядаш в кресло и ако няма други туристи, се пренасяш в минали времена.

Бившата оранжерия може да предизвика завист с размерите си у всеки уважаващ себе си градинар, но е превърната в нещо между ресторант и кафене, където туристите могат да опитат занаятчийски сладолед. Един от видовете е кръстен „Булгарикус“ и е с вкус на „йогурт“, т.е. кисело мляко. Опитваме го, вкусен е, макар и не чак толкова, колкото очаква човек след прочетените хвалебествени брошури. Самият „ресторант“ предлага само сандвичи и пакетирани храни, но служителите твърдят, че това е извънредно. Във всеки случай кафето им се оказва превъзходно, а и точно по това време времето се смилява над нас и ни отпуска малко слънце, така че сме много доволни.

Напускаме „Шеверни“ и се насочваме към едно селце в близост до старата френска столица Тур, където ще отседнем, отново в земеделско стопанство, отдавна превърнато в къща за гости. По пътя ще се отбием и в живописния град Амбоаз, където е прекарал последните години от живота си Леонардо да Винчи. Накрая ни предстои да видим още един замък, който обаче още не сме си харесали окончателно — изборът е голям, а времето ни е ограничено.

Няма нищо по-вълнуващо от нечие свидетелство за една катедрала или дори църква, че точно в нея се е случило чудо. Католически и православни, мрачни и величествени, пълни с витражи и тленните останки на знатни особи, сред всички храмове се открояват тези, които носят историята за статуя, икона, която оживява и сълзи се стичат по лицето на Божията майка, или пък стенопис, на който многозначително изниква образът на Христос.

От такава катедрала започна пътешествието ни в долината на река Лоара, съпроводено с променливо време, яростен дъжд, внезапно изскачащо слънце, досаден вятър и литри от вода, които се стоварват върху колата и самите нас, когато решим да излезем от нея.

През 1280 година на около 10 километра от град Орлеан работници поставят в параклис намерена в храстите статуя на Света Богородица. Към нея започват да се стичат тълпи от поклонници и параклисът се превръща в църква. През 1428 година тя е разрушена от англичаните, но французите я издигат наново и при Луи XI придобива внушителния си облик на катедрала. Елегантният и силует се извисява в малкото градче Клери Сент Андре, разположено на левия бряг на Лоара.

На 26 май 1670 г. 42 свидители видели как лицата на Дева Мария и Младенеца Исус на статуята оживяват, променят цвета си, няколко пъти преминават от агонизираща бледност към силна руменина, покриват се с пот и сълзи.

Случайно или не, посетихме „Нотр Дам дьо Клери“ точно два дни преди 354-годишнина от чудото. Късметът на туриста не ни напусна през цялото пътешествие след това, като спираше по магически начин дъжда точно преди да излезем за обиколка на поредния замък, за разходка в красив парк или градина и за търсене на сухо място за хранене. С ръка на сърцето признавам, че ни предпази през дългия път обратно към Люксембург, през който на моменти дъждът и бурята буквално правеха пелена пред колата.

Поради късното ни пристигане и настаняване в Клери, първия следобед в долината на Лоара посетихме най–близкия замък в околността „Meung-sur-Loire“, или „Ман сюр Лоар“, както ни го произнесе собственичката на фермата, в която отседнахме. Без съмнение това е един от най–старите замъци в района, защото през 2019 година навършва 810 години. Служил е за резиденция на епископите на Орлеан и не е имал военно–отбранителна функция, което личи от архитектурата му. Двете фасади са строени по различно време, първата е средновековна от 13 век, докато втората вече препраща към стила на класицизма от 18 век. Градините около парка не впечатляват с разкоша и геометрията на тези в другите замъци, може би поради липсата на средства и прекалено честата смяна на собствениците. Все пак личи усилието да се привличат туристи с изградения за децата парк, с фигурите на влечуги из него и измислената с чисто комерсиална цел история за дракони, шестващи в миналото из замъка.

Обиколката започва от сводест и хладен сутерен, в който се прожектира видео, разказващо историята на замъка. На древни маси в последна степен на разпадане са поставени табели с любопитна информация за епохата на строежа, обитателите на сградата и най–разпространените ругатни през вековете. Пътят ни минава през задължителния параклис, след което продължаваме към двадесетина богато мебелирани стаи, облицовани с дървена дограма. Любопитна табела ни уведомява, че всяко помещение има различна миризма, в зависимост от предназначението, което е имало през годините. Още в първата стая усещаме ухание на непрани чорапи, после то преминава в неопределена смрад на старо и на вехти гардероби, следва сладникав мирис (в стаята за дегустация на ликьори) и най–сетне за наше щастие издевателството над обонянието ни се размива във въздуха и преминаваме към втория етаж.

В така наречената „Билкова стая“ се съхраняват стръкове от билки, колби и стъклени шишета, но мухълът по едната стена говори за силна влага, която руши фасадата.

Тръгваме из парка с надежда да се стоплим на слънце след усойната вътрешност на сградата и бродим по алеите, които отвеждат до кошери с мед и частично паднал каменен зид. Стройна колона от липи, чуруликащи птици и никакви облаци на хоризонта ни изпълват с оптимизъм за следващия ден, планиран за посещение на замъка „Шамбор“.

Читателите, които са родени преди 1980 г., със сигурност си спомнят за Международната детска асамблея „Знаме на мира“ и свързания с нея комплекс „Камбаните“, разположен в полите на Витоша. Моите спомени са поизбледнели, но в детското ми съзнание бе останало усещането за нещо грандиозно, макар и донякъде досадно поради непрекъснатото говорене за Асамблеята. Днес си давам сметка, че това мероприятие бе не просто културно събитие за деца и младежи, а на практика част от външната политика на България. Мащабът на международното участие в него бе поразителен, а в съответствие с него бяха и усилията на властите за организацията му.

Близо четири десетилетия по-късно решаваме да посетим отново комлекса „Камбаните“. Чували сме, че след 2-3 десетилетия на разграбване на камбаните напоследък е започнал някакъв процес на възстановяване, но не знаем нищо повече, затова не сме сигурни какво точно да очакваме.

Първото впечатление е поразително – комплексът е наистина внушителен като мащаб. За съжаление околността е занемарена както повечето неща в София и навсякъде у нас, но все пак мястото е като изолиран горист остров, предлагащ спокойствие недалеч от шумотевицата на околовръстния път на столицата и околните търговски и жилищни комплекси. След кратко лутане от паркинга до комплекса пред погледа ни изведнъж се изправя грандиозният паметник от бетон и желязо, устремен нависоко към синьото лятно небе.

Неголямата информационна табела дава кратки сведения за паметника. Оказва се, че е построен през 1979 г. само за 30 дни – невероятен срок за строежа на такъв комплекс! Нечия ръка старателно е изчегъртала числото 30 от табелата, но същата информация се намира и на сайта на Фондация „Людмила Живкова – Знаме на мира“ в мрежата. Научаваме, че до 1989 г. в София са проведени четири асамблеи с участието на общо 3900 деца от 138 държави и 14000 от България. Най-успешно е мероприятието през 1989 г., като участниците в него са от 135 държави (от общо малко под 200 на нашата планета). Наистина впечатляващо!

Още в началото става ясно, че наистина има тенденция към възстановяване на комплекса. За наше учудване — после си даваме сметка колко наивни и неинформирани сме, но започваме да си припомняме позабравени сведения — усилията за възстановяване очевидно са вдъхновени от неочаквана страна. Сред първите камбани, които виждаме, са тези на НАТО и УНИЦЕФ, с по-нови и все още лъскави табелки.

По-нататък разглеждаме камбаните на най-различни държави и организации. Някои камбани липсват (разбирай — откраднати са), други са съвсем занемарени и табелките им са изпочупени или направо липсващи, трети изглеждат добре, с подновени табелки. Бетоновите постаменти обаче не са пипани и се ронят, явно никой не желае да вложи повече средства за ремонт.

Сред най-големите камбани е тази на Северна Корея.

Има и камбана, посветена на полета на първия български космонавт Георги Иванов със съветския космически кораб „Съюз 33“ през 1979 г. С гордост обясняваме на децата, че България е била сред първите космически нации в света. Е, вече не е…

Разглеждайки комплекса и припомняйки си за връзките на водещата фигура на инициативата Людмила Живкова с художника Светослав Рьорих, се убеждаваме все повече, че международното масонско (и не само) движение е много тясно намесено в „Знаме на мира“. Виждаме камбани, които са дарени от Ордена на рицарите тамплиери на Йерусалим, папа Йоан Павел II, папа Франциск, „Ротари интернешънъл“.

По-нататък с удивление откриваме табели, свидетелстващи за връзките между Фондация „Людмила Живкова – Знаме на мира“ и Атлантическия клуб в България.

Имало е и плахи опити за облагородяване на околната среда. Откриваме, че „Зонта клуб София“ през 2022 г. е дарил нещо, наречено „Алея на жълтата роза“ (с правописни грешки в оригинала на табелката, и не само на тази). С оглед на това как изглежда така наречената алея само няколко месеца по-късно, подозираме, че дарението не е било много щедро.

Тръгваме си оттам с усещането, че много неща не са такива, за каквито ги мислят повечето хора. Когато се прибираме вкъщи, правя справка в книгата на В. Иванов „Православният свят и масонството“, издадена през 30-те години на ХХ век. Търся и в интернет. Изобщо не съм учуден, че основоположник на инициативата се оказва известният художник, мислител, пътешественик, обществен деец и предполагаем масон Николай Рьорих (баща на близкия до Людмила Живкова Светослав Рьорих) — още преди почти цял век. Става дума за международен договор за закрила на паметниците на културата, подписан през 1935 г. във Вашингтон, в кабинета на президента на САЩ Рузвелт, от представители на всички държави — членки на Панамериканския съюз. По-късно и други държави се присъединяват към пакта. Знак на този договор е „знамето на мира“, което има древен индийски произход и представлява три съединени червени сфери на бял фон, обединени в кръг. Според В. Иванов обаче зад офицално обявените цели на пакта (закрила на културните ценности) се крият съвсем други.

Започвам да си мисля, че прилагането на тази инициатива у нас през социалистическия период е било средство за проникване и влияние на масоните върху нашата страна чрез Л. Живкова. Давам си сметка обаче, че ми липсва твърде много информация по въпроса, макар някои изводи да са очевидни. Мрежата изобилства от информация, по-малко на български и повече на руски и английски.