Категория: Начинания според сезона (Page 1 of 3)

Няма нищо по-вълнуващо от нечие свидетелство за една катедрала или дори църква, че точно в нея се е случило чудо. Католически и православни, мрачни и величествени, пълни с витражи и тленните останки на знатни особи, сред всички храмове се открояват тези, които носят историята за статуя, икона, която оживява и сълзи се стичат по лицето на Божията майка, или пък стенопис, на който многозначително изниква образът на Христос.

От такава катедрала започна пътешествието ни в долината на река Лоара, съпроводено с променливо време, яростен дъжд, внезапно изскачащо слънце, досаден вятър и литри от вода, които се стоварват върху колата и самите нас, когато решим да излезем от нея.

През 1280 година на около 10 километра от град Орлеан работници поставят в параклис намерена в храстите статуя на Света Богородица. Към нея започват да се стичат тълпи от поклонници и параклисът се превръща в църква. През 1428 година тя е разрушена от англичаните, но французите я издигат наново и при Луи XI придобива внушителния си облик на катедрала. Елегантният и силует се извисява в малкото градче Клери Сент Андре, разположено на левия бряг на Лоара.

На 26 май 1670 г. 42 свидители видели как лицата на Дева Мария и Младенеца Исус на статуята оживяват, променят цвета си, няколко пъти преминават от агонизираща бледност към силна руменина, покриват се с пот и сълзи.

Случайно или не, посетихме „Нотр Дам дьо Клери“ точно два дни преди 354-годишнина от чудото. Късметът на туриста не ни напусна през цялото пътешествие след това, като спираше по магически начин дъжда точно преди да излезем за обиколка на поредния замък, за разходка в красив парк или градина и за търсене на сухо място за хранене. С ръка на сърцето признавам, че ни предпази през дългия път обратно към Люксембург, през който на моменти дъждът и бурята буквално правеха пелена пред колата.

Поради късното ни пристигане и настаняване в Клери, първия следобед в долината на Лоара посетихме най–близкия замък в околността „Meung-sur-Loire“, или „Ман сюр Лоар“, както ни го произнесе собственичката на фермата, в която отседнахме. Без съмнение това е един от най–старите замъци в района, защото през 2019 година навършва 810 години. Служил е за резиденция на епископите на Орлеан и не е имал военно–отбранителна функция, което личи от архитектурата му. Двете фасади са строени по различно време, първата е средновековна от 13 век, докато втората вече препраща към стила на класицизма от 18 век. Градините около парка не впечатляват с разкоша и геометрията на тези в другите замъци, може би поради липсата на средства и прекалено честата смяна на собствениците. Все пак личи усилието да се привличат туристи с изградения за децата парк, с фигурите на влечуги из него и измислената с чисто комерсиална цел история за дракони, шестващи в миналото из замъка.

Обиколката започва от сводест и хладен сутерен, в който се прожектира видео, разказващо историята на замъка. На древни маси в последна степен на разпадане са поставени табели с любопитна информация за епохата на строежа, обитателите на сградата и най–разпространените ругатни през вековете. Пътят ни минава през задължителния параклис, след което продължаваме към двадесетина богато мебелирани стаи, облицовани с дървена дограма. Любопитна табела ни уведомява, че всяко помещение има различна миризма, в зависимост от предназначението, което е имало през годините. Още в първата стая усещаме ухание на непрани чорапи, после то преминава в неопределена смрад на старо и на вехти гардероби, следва сладникав мирис (в стаята за дегустация на ликьори) и най–сетне за наше щастие издевателството над обонянието ни се размива във въздуха и преминаваме към втория етаж.

В така наречената „Билкова стая“ се съхраняват стръкове от билки, колби и стъклени шишета, но мухълът по едната стена говори за силна влага, която руши фасадата.

Тръгваме из парка с надежда да се стоплим на слънце след усойната вътрешност на сградата и бродим по алеите, които отвеждат до кошери с мед и частично паднал каменен зид. Стройна колона от липи, чуруликащи птици и никакви облаци на хоризонта ни изпълват с оптимизъм за следващия ден, планиран за посещение на замъка „Шамбор“.

След като преди 15 години си бях купил електрически телбод (такер), без да знам със сигурност за какво ще го ползвам, най-после дойде времето да влезе в употреба. Установихме, че кухненските ни столове са станали много твърди, и решихме да ги претапицираме. Никога не бяхме правили нещо подобно и имахме известни притеснения дали ще се получи добре, но в един момент се престрашихме.

Започнахме с развинтване на двата винта, крепящи седалката.

После дойде най-трудоемката част — изваждането на телчетата (скобите). От всички инструменти, с които разполагахме, най-удачно се оказа това да се прави с нож и клещи.

Първо извадихме скобите на подлепващото, а после и на основния плат.

В крайна сметка установихме, че дунапренът се е разпаднал напълно, като при това е започнал да лепне, поради което отстраняването му не беше много лесно. Последва изпиране на плата — решихме да не го сменяме, защото е в прилично състояние и добре се връзва цветово с кухненската мебелировка. След това изрязахме ново подлепващо и нов дунапрен по формата на седалката.

За повторното опъване на плата се наложи да си помогнем с тиксо. Работата с електрическия телбод се оказа не особено трудна. Единственото, за което трябваше да се внимава, бе телбодът да се притиска старателно до основата, иначе скобите не се забиваха докрай и се налагаше да се дозачукват.

В крайна сметка се получи нелошо. Външният вид не се промени — само цветът се посъживи от прането, а седалката на претапицирания стол стана с няколко сантиметра по-висока — но удобството при седене вече е несравнимо по-голямо.

След този експеримент сме готови и за по-сериозни тапицерски дела.

През пролетта, имам предвид вече късната и гореща майска пролет, за отегчения турист не е зле да се поразтъпче из италианските земи и да посети това–онова. Веднага уточнявам, че ние не бяхме отегчени, а зажадняли да бродим и пълним очи с красоти след глобалното безумие, наречено „ковид“. Сега точно този препълнен с тълпи, шум и всякакви превозни средства град може би не е най–успешната екскурзия в нашия дългогодишен туристически опит, но предвид, че е второто въобще място в Италия, което посещаваме, ние го броим за сполучливо преживяване. Насладихме се на всички екстри, които градският турист може да получи –многообразие от всякакви на цвят хора(четох, че само в Милано се говорят 150 езика!), високомерни местни (те, италианците, са необяснимо надути, по принцип), любезни ресторантьори, вкусно ядене, безумни модернистични сгради и прекрасни стари дворци, прескъпи ресторанти и достъпна улична храна, светещи билбордове на шикозни марки дрехи и изискани напитки, арабско-ориенталски пазари за храна и претъпкано до козирката по всяко време метро. Също така тук за пръв път видяхме католическа катедрала, която е изгонила търговците от храма. Ако искаш да влезеш в нея, трябва да си купиш билет, но ти го продават в отделна сграда. В това отношение германците са доста изостанали, защото все още държат магазини за сувенири в катедралите си, но поне влизането вътре е безплатно.

В заключение: Милано не ми е като Париж, не е и като Барселона, но в Барселона бих се върнала пак, докато в Милано по–скоро не.

Площадът „Дуомо“ пред катедралата е препълнен с хора и птици.

Дори и да си каталясал от бродене по улиците и зяпане, в края на краищата всички пътища водят към пасажа „Виторио Емануеле“.

Площадът пред замъка „Сфорца“ с дебелите по седем метра стени.

Атмосферата на театър „Ла Скала“ е задушевна и ние бяхме там като туристи, а не като зрители на спектакъл, но завесата беше вдигната и чувствахме, че всеки момент ще започне първо действие на операта и ние ще сме част от представлението.

Църквата „Санта Мария“, в която не влязохме, защото нямахме билети, но вътре може да се види прочутата фреска „Тайната вечеря“.

От известно време се каним да посетим Осеновлашкия манастир „Света Богородица“, или — както е по–познат — „Седемте престола“, но все или ни липсва свободно време, или температурите са обезкуражаващо ниски , за да тръгнем по опасните завои по пътя за Своге. Миналото лято най–сетне успяваме да отделим един ден за разходка до манастира и да видим с очите си това чудо — седем олтара само в една църква.

Никога не бях минавала през Искърското дефиле, въпреки че знам за красотата му и историческите места, които са пръснати по завоите на реката. Може би заради летния сезон, който предлага много други места за пътешествие, движението из дефилето е спокойно и ненатоварено. След като стигаме гара Елисейна, поемаме по тесния асфалтов път към село Еленов дол и пак липсват коли, с които да се разминаваме. Паркингът пред манастира е празен, жива душа не се вижда, нещо като зазимен ресторант подсказва за отминал наплив от посетители.

От малка стаичка в предверието на храма излиза млад монах със забележителни сини очи и любезно ни кани да разгледаме обителта. Липсата на посетители се компенсира от шумен птичи хор плюс акомпанимента на голямо овчарско куче, вързано зад близката ограда. След кратка беседа научаваме историята на създаването на манастира, легендите за разрушаването и възстановяването му, както и напомнянето, че в близост има аязмо с лековита вода. Излишно е да се спирам подробно на самите олтари, за които има много информация, но усещането за по–различна, единствена по рода си църква е осезаемо. Пристъпваме от ниша в ниша и се дивим на частично запазените стенописи, на миниатюрните ниши, на огромния полилей с богата дърворезба.

Ценно произведение на приложното изкуство представлява полилеят „Херос“ („Хорото“), който виси на синджири под купола на църквата пред основния иконостас. Диаметърът му е 3 метра и е съставен от петнайсет дървени плочи с ажурна дърворезба. На всяка плоча са изобразени Христос, Богородица и апостолите.

Останалите шест параклиса са издълбани направо в зидовете и трябва да се промъкнем през тесните входове, за да ги разгледаме. Светлината се процежда пестеливо през малките прозоречни отвори и осветява наивните и непропорционални фигури на запазените частично стенописи. Очите на светците ни гледат скръбно или строго. Дълго разглеждам сцените от Страшния съд.

Единствената икона на братята седмочисленици, позната у нас.

В двора пред главната фасада на манастирския комплекс неизвестен за нас майстор дърворезбар е изваял скулптура на светец.

На тръгване си говорим отново с любезния монах, който с тъга споделя, че потокът от многобройни посетители значително е намалял след катастрофата с автобуса до Своге преди години. Като клеймо някак е останало в съзнанието на хората, че непосредствено след посещението си в това духовно място възрастни и деца си отиват нелепо от този свят.

Съвсем наблизо пътека ни отвежда до аязмото, където от чучур в скалата под корените на дебел дънер тече ледена планинска вода. Наливаме си „за сбогом“ и си пожелаваме отново да се върнем на това чудно място.

Следващата ни спирка в посещение на светите български места е Кремиковският манастир „Свети Георги“. Той се намира съвсем близо до София, само на 3 км. от столичния квартал „Кремиковци“, в подножието на Западна Стара планина. Лесно стигаме с колата дотам. Старата църква на манастира, който е паметник на културата с национално значение, впечатлява със своите запазени стенописи от ХV и XVI век. Има и красива гледка към Софийското поле.

Най–приятният спомен от „поклонническия“ ни туризъм през миналото лято остава разходката до Кокалянския манастир „Свети Архангел Михаил“. Той се намира край село Кокаляне, в Панчаревския пролом, между Витоша и Лозенската планина, в близост до Панчаревското езеро. В умерено топъл августовски ден поемаме по пътеката за манастира от Дяволския мост над река Ведена, приток на река Искър, на пътя София–Самоков. Точно на това място свободно се разхожда възголямо рунтаво куче със сини очи от смесена порода. Веднага намираме общ език, защото изглежда приятелски настроено и доста гладно. Тръгваме по стръмната и камениста пътека нагоре и то поема уверено с нас, явно познавайки маршрута отлично.

След около четирийсет минути излизаме на поляната пред Кокалянския манастир. До последно не сме сигурни, че ще можем да влезем, защото знаем, че е в ремонт. На вратата на двуметровия стобор стои бележка, че е затворено за посетители. Докато се тюхкаме, че напразно сме били път дотам и дори не можем да зърнем двора, въпросната врата се отваря и излизат мъж и момченце, според които може да влезем. Вътре ни посреща любезна жена, която обяснява, че времето за посещения е изтекло, но благосклонно ни пуска в църквата, за да запалим свещ. Започваме разговор, обясняваме откъде сме и колко ни липсва родината, какво е за нас религията и въобще в какво вярват българите. Получава се задушевна беседа, жената ни подарява книжка с молебен канон на Света Богородица и си тръгваме доволни. На връщане нашият космат спътник ни чака чинно пред портата и ни съпровожда този път обратно по пътеката към моста.