Личен блог

Категория: Начинания според сезона (Page 1 of 2)

Как да претапицираме старите столове

След като преди 15 години си бях купил електрически телбод (такер), без да знам със сигурност за какво ще го ползвам, най-после дойде времето да влезе в употреба. Установихме, че кухненските ни столове са станали много твърди, и решихме да ги претапицираме. Никога не бяхме правили нещо подобно и имахме известни притеснения дали ще се получи добре, но в един момент се престрашихме.

Започнахме с развинтване на двата винта, крепящи седалката.

После дойде най-трудоемката част — изваждането на телчетата (скобите). От всички инструменти, с които разполагахме, най-удачно се оказа това да се прави с нож и клещи.

Първо извадихме скобите на подлепващото, а после и на основния плат.

В крайна сметка установихме, че дунапренът се е разпаднал напълно, като при това е започнал да лепне, поради което отстраняването му не беше много лесно. Последва изпиране на плата — решихме да не го сменяме, защото е в прилично състояние и добре се връзва цветово с кухненската мебелировка. След това изрязахме ново подлепващо и нов дунапрен по формата на седалката.

За повторното опъване на плата се наложи да си помогнем с тиксо. Работата с електрическия телбод се оказа не особено трудна. Единственото, за което трябваше да се внимава, бе телбодът да се притиска старателно до основата, иначе скобите не се забиваха докрай и се налагаше да се дозачукват.

В крайна сметка се получи нелошо. Външният вид не се промени — само цветът се посъживи от прането, а седалката на претапицирания стол стана с няколко сантиметра по-висока — но удобството при седене вече е несравнимо по-голямо.

След този експеримент сме готови и за по-сериозни тапицерски дела.

Милано през май

През пролетта, имам предвид вече късната и гореща майска пролет, за отегчения турист не е зле да се поразтъпче из италианските земи и да посети това–онова. Веднага уточнявам, че ние не бяхме отегчени, а зажадняли да бродим и пълним очи с красоти след глобалното безумие, наречено „ковид“. Сега точно този препълнен с тълпи, шум и всякакви превозни средства град може би не е най–успешната екскурзия в нашия дългогодишен туристически опит, но предвид, че е второто въобще място в Италия, което посещаваме, ние го броим за сполучливо преживяване. Насладихме се на всички екстри, които градският турист може да получи –многообразие от всякакви на цвят хора(четох, че само в Милано се говорят 150 езика!), високомерни местни (те, италианците, са необяснимо надути, по принцип), любезни ресторантьори, вкусно ядене, безумни модернистични сгради и прекрасни стари дворци, прескъпи ресторанти и достъпна улична храна, светещи билбордове на шикозни марки дрехи и изискани напитки, арабско-ориенталски пазари за храна и претъпкано до козирката по всяко време метро. Също така тук за пръв път видяхме католическа катедрала, която е изгонила търговците от храма. Ако искаш да влезеш в нея, трябва да си купиш билет, но ти го продават в отделна сграда. В това отношение германците са доста изостанали, защото все още държат магазини за сувенири в катедралите си, но поне влизането вътре е безплатно.

В заключение: Милано не ми е като Париж, не е и като Барселона, но в Барселона бих се върнала пак, докато в Милано по–скоро не.

Площадът „Дуомо“ пред катедралата е препълнен с хора и птици.

Дори и да си каталясал от бродене по улиците и зяпане, в края на краищата всички пътища водят към пасажа „Виторио Емануеле“.

Площадът пред замъка „Сфорца“ с дебелите по седем метра стени.

Атмосферата на театър „Ла Скала“ е задушевна и ние бяхме там като туристи, а не като зрители на спектакъл, но завесата беше вдигната и чувствахме, че всеки момент ще започне първо действие на операта и ние ще сме част от представлението.

Църквата „Санта Мария“, в която не влязохме, защото нямахме билети, но вътре може да се види прочутата фреска „Тайната вечеря“.

Лятно посещение на три манастира около София

От известно време се каним да посетим Осеновлашкия манастир „Света Богородица“, или — както е по–познат — „Седемте престола“, но все или ни липсва свободно време, или температурите са обезкуражаващо ниски , за да тръгнем по опасните завои по пътя за Своге. Миналото лято най–сетне успяваме да отделим един ден за разходка до манастира и да видим с очите си това чудо — седем олтара само в една църква.

Никога не бях минавала през Искърското дефиле, въпреки че знам за красотата му и историческите места, които са пръснати по завоите на реката. Може би заради летния сезон, който предлага много други места за пътешествие, движението из дефилето е спокойно и ненатоварено. След като стигаме гара Елисейна, поемаме по тесния асфалтов път към село Еленов дол и пак липсват коли, с които да се разминаваме. Паркингът пред манастира е празен, жива душа не се вижда, нещо като зазимен ресторант подсказва за отминал наплив от посетители.

От малка стаичка в предверието на храма излиза млад монах със забележителни сини очи и любезно ни кани да разгледаме обителта. Липсата на посетители се компенсира от шумен птичи хор плюс акомпанимента на голямо овчарско куче, вързано зад близката ограда. След кратка беседа научаваме историята на създаването на манастира, легендите за разрушаването и възстановяването му, както и напомнянето, че в близост има аязмо с лековита вода. Излишно е да се спирам подробно на самите олтари, за които има много информация, но усещането за по–различна, единствена по рода си църква е осезаемо. Пристъпваме от ниша в ниша и се дивим на частично запазените стенописи, на миниатюрните ниши, на огромния полилей с богата дърворезба.

Дворът на манастира, ограден от солиден каменен зид
Гигантската секвоя в двора пред църквата
Входът на църквата „Рождество Богородично“ с параклисите
Полилеят, изработен през 1815 година

Ценно произведение на приложното изкуство представлява полилеят „Херос“ („Хорото“), който виси на синджири под купола на църквата пред основния иконостас. Диаметърът му е 3 метра и е съставен от петнайсет дървени плочи с ажурна дърворезба. На всяка плоча са изобразени Христос, Богородица и апостолите.

Останалите шест параклиса са издълбани направо в зидовете и трябва да се промъкнем през тесните входове, за да ги разгледаме. Светлината се процежда пестеливо през малките прозоречни отвори и осветява наивните и непропорционални фигури на запазените частично стенописи. Очите на светците ни гледат скръбно или строго. Дълго разглеждам сцените от Страшния съд.

Единствената икона на братята седмочисленици, позната у нас.

В двора пред главната фасада на манастирския комплекс неизвестен за нас майстор дърворезбар е изваял скулптура на светец.

На тръгване си говорим отново с любезния монах, който с тъга споделя, че потокът от многобройни посетители значително е намалял след катастрофата с автобуса до Своге преди години. Като клеймо някак е останало в съзнанието на хората, че непосредствено след посещението си в това духовно място възрастни и деца си отиват нелепо от този свят.

Съвсем наблизо пътека ни отвежда до аязмото, където от чучур в скалата под корените на дебел дънер тече ледена планинска вода. Наливаме си „за сбогом“ и си пожелаваме отново да се върнем на това чудно място.

Следващата ни спирка в посещение на светите български места е Кремиковският манастир „Свети Георги“. Той се намира съвсем близо до София, само на 3 км. от столичния квартал „Кремиковци“, в подножието на Западна Стара планина. Лесно стигаме с колата дотам. Старата църква на манастира, който е паметник на културата с национално значение, впечатлява със своите запазени стенописи от ХV и XVI век. Има и красива гледка към Софийското поле.

„Свети Георги побеждава дракона“, стенопис в манастира.

Най–приятният спомен от „поклонническия“ ни туризъм през миналото лято остава разходката до Кокалянския манастир „Свети Архангел Михаил“. Той се намира край село Кокаляне, в Панчаревския пролом, между Витоша и Лозенската планина, в близост до Панчаревското езеро. В умерено топъл августовски ден поемаме по пътеката за манастира от Дяволския мост над река Ведена, приток на река Искър, на пътя София–Самоков. Точно на това място свободно се разхожда възголямо рунтаво куче със сини очи от смесена порода. Веднага намираме общ език, защото изглежда приятелски настроено и доста гладно. Тръгваме по стръмната и камениста пътека нагоре и то поема уверено с нас, явно познавайки маршрута отлично.

Нашият четирикрак водач в гората

След около четирийсет минути излизаме на поляната пред Кокалянския манастир. До последно не сме сигурни, че ще можем да влезем, защото знаем, че е в ремонт. На вратата на двуметровия стобор стои бележка, че е затворено за посетители. Докато се тюхкаме, че напразно сме били път дотам и дори не можем да зърнем двора, въпросната врата се отваря и излизат мъж и момченце, според които може да влезем. Вътре ни посреща любезна жена, която обяснява, че времето за посещения е изтекло, но благосклонно ни пуска в църквата, за да запалим свещ. Започваме разговор, обясняваме откъде сме и колко ни липсва родината, какво е за нас религията и въобще в какво вярват българите. Получава се задушевна беседа, жената ни подарява книжка с молебен канон на Света Богородица и си тръгваме доволни. На връщане нашият космат спътник ни чака чинно пред портата и ни съпровожда този път обратно по пътеката към моста.

Прясна паста с цвят –мисията (не)възможна

От дълго време търсех вдъхновение, а после и достатъчно време, за да спретна една статия за правенето на прясна паста в различни цветове. След като и двете условия бяха на път да се изпълнят, реших да проуча вече споделения опит в интернет за приготвянето на спагети в цветовете на дъгата. Заля ме огромна информация в текст и снимки, които във всяка следваща статия бяха все по–ярки, наситено цветни в зелено, червено, жълто, и все по–майсторски снимани. Рецептите и препоръките надминаваха и най–дългите текстове, писани някога за приготвянето на храна, преливаха от изчерпателност и брашно от твърда пшеница.

Такааа, викам си, какво мога да добавя към този ценен световен опит, споделен в хиляди постове? Да предложа нещо уникално – спагети от лимец, червена боя от цвекло на прах, зелен цвят от спанак без добавки от босилек, магданоз и други, оранжев цвят от тиква цигулка, който незнайно защо стана бледо жълт, въпреки че му сложих куркума за подсилване.

Голямо колебание ме обзе и с бройката на яйцата, защото в различните рецепти бройката им варираше. Аз си имам твърдо установени и доказани с времето рецепти за нормална паста, но с цветната вече нещата загрубяха. В едни рецепти препоръчваха по равно жълтъци и цели яйца, в други – само цели, в трети – количества от яйца, с които може да се изхрани цял полк с войници, да не говорим за тричленно семейство. Реших да подходя импровизаторски и икономично, като намалих бройката на яйцата за сметка на оцветяващата консистенция. Признавам си, че използвах и жълтъци, и белтъци, което може би беше грешка.

Брашното от лимец съдържа малко глутен и в нормалната паста това не личи, тестото пак става достатъчно твърдо, благодарение на глутеновия грис. Но в моето оцветено тесто глутенът беше малко, течността дойде в повече и то стана твърде меко и късащо се при разточване. Поуката за следващия път е само жълтъци, повече брашно и грис и добре изсушен оцветител.

След като претеглих брашното и гриса, ги изсипах на плота, направих кладенец в средата, добавих яйцата и пюрето от тиква/ спанак, зехтина и се започна месенето. Тестото стоеше мокро и лепкаво, добавях още и още брашно, докато стана все пак една обща маса. Изглеждаше сравнително твърдо и сухо, но само до момента на разточването, ха. Тук пропуснах да отчета факта, че готовата смес трябва да отлежи известно време, за да стане еластична и да се овлажни допълнително. Стоп! Овлажняването се получи, но не и еластичността! Докато си измия ръцете, изчистя плота и настроя машината за разточване, тестото престоя около 30 минути, които се оказаха недостатъчни. За да станат равномерни цветовете, го премесвах няколко пъти и добавях още и още брашно. Получи се това:

Още с първите стъпки на разточване на най–широката степен усетих, че ще имам проблем с плътността и ще добавям още брашно.

Получи се някак, но докато лентите съхнеха, личеше колко крехки и разпадащи са се получили.

Положението с жълтата паста не беше по–розово, но се получи все пак с цената на нови порции добавено впоследствие брашно.

Най–лесно беше със сместа с прах от цвекло, защото нямаше влага, а и тестото беше престояло едно денонощие. Направих го на следващия ден, признавам. Получи се това:

При внимателно вглеждане си личи колко крехко е тестото, но това се получава с брашно от лимец или пълнозърнесто тесто. А като се добави и пюре от нещо си, колкото и да е отцедено, все пак се усеща остатъчна влага.

Продуктите са, както следва:

250 грама грис

200 грама брашно от лимец

2 супени лъжици зехтин

3 жълтъка

150 грама пасиран спанак/ пюре от тиква цигулка

Допълнително брашно, докато стане еластично тесто, достатъчно сухо за разточване.

Как да пребоядисаме старата дървения

Ако се чудите какво да правите през почивните дни или пък при епидемия по време на задължителната изолация вкъщи, предлагам ви да обновите дървенията в дома си, като я пребоядисате. Ще видите, че смяната на цвета води до съществена промяна в начина, по който изглежда едно помещение. Променя се дори усещането за размера на стаята – ако новият цвят е по-светъл от стария, помещението изглежда по-голямо. При всички положения разнообразяването е приятно за окото и създава настроение.

Какво ни трябва:

  1. пистолет за горещ въздух
  2. шпакла (стъргалка)
  3. шкурка
  4. вибрационна шлифовъчна машина (не е задължително)
  5. боя и съответните принадлежности: валяк, четка, ваничка, бояджийска лента

(Предупреждавам, че в тази статия има т.нар. продуктово позициониране. Правя реклама на две търговски марки за електрически инструменти и очаквам от тях да се свържат с мен, за да ми платят. Ще ви кажа, ако се получи. Също така съм длъжен да кажа, че съветите ми са изцяло непрофесионални и не искам да нося никаква отговорност за тях – както се казва в насоките и указанията, издавани от някои компетентни органи.)

Етапите на работа са следните: сваляне на старата боя с пистолета за горещ въздух и шпаклата, шкуркане/шлайфане и боядисване. Започваме от това положение:

Най-напред махате дръжките на вратите. После идва ред на пистолета за горещ въздух. С него се работи по следния начин: поставяте подходящата приставка (дюза), която обикновено е включена в комплект с пистолета, включвате и след това доближавате работещия уред на няколко сантиметра от повърхността. След няколко секунди боята започва да се набръчква. Тогава я подхващате със стъргалката (обърнете все пак внимание от коя страна е заострена, аз понякога забравям и се чудя защо не се получава). Движите едновременно пистолета и стъргалката от долу нагоре (пистолетът е малко по-напред) и старата боя с удоволствие напуска мястото, което е обитавала в продължение на десетилетия. Внимавайте да не задълбаете твърде много със стъргалката, защото може да нараните дървото. Също така е важно да не задържате въздушната струя на едно място за повече от няколко секунди, защото дървото започва да почернява. Ако на някое място нещо не ви се е получило, върнете се там по-късно. Дори да остане малко несвалена боя, можете после да я отстраните с шкурката. В края на процеса нещата изглеждат така:

След като свалите боята изцяло, пристъпвате към шкуркането. Може да го направите на ръка с шкурка с номер от Р120 до Р240 (номерът показва зърнистостта на материала и съответно предназначението му, като по-голям номер съответства на по-фина обработка). Ако работите на ръка, използвайте дървено трупче, за да не ви се „подпалят“ пръстите. По-лесно все пак е да се шлайфа с вибрационна шлифовъчна машина (наричана също „вибрационна шлайфмашина“ и „виброшлайф“). Шкурката за нея се избира по същия начин. Аз лично използвах шкурка Р160. Работата с нея е лесна (както е модно да се казва – интуитивна) и няма нужда от особени указания. Целта е да отстраните останалите малки неравности и остатъците от боя и да получите гладка на пипане повърхност.

После облепвате ръбовете с бояджийска защитна лента (наричана още „хартиено тиксо“) и сте готови за боядисването. Повечето хора вероятно поне веднъж през живота си са боядисвали и имат представа как се прави това. Използвайте валяк („мече“), който съответства на вида на избраната боя. Колкото до боята, аз използвам дисперсна акрилна боя на водна основа (всъщност почти всички вече са такива), защото не мирише, има добра покриваща способност и съхне бързо. Използването на основа (грунд) не е задължително. Най-вероятно ще трябва да направите две или три „ръце“, докато получите искания резултат. Между всеки две „ръце“ може да шкуркате леко с фина шкурка (Р180 или Р240), но и това не е задължително. И най-важното – ако хич не ви се боядисва, спомнете си какво направи Том Сойер, за да се отърве от досадното задължение.

Накрая махате защитната лента и почиствате нежеланите пръски от боята. Можете да смените и дръжките на вратите, ако намерите по-хубави от старите (е, при всички положения ще имат предимството, че са нови). Готово!

Колко ще ви струва?

Пистолет за горещ въздух за любителска употреба към днешна дата струва между 25 и 190 лева, като дори и евтините вършат работа. Обикновено в комплекта са включени и необходимите приставки и/или стъргалки. Непрофесионален виброшлайф можете да купите на цена от 40 до 160 лева, а 10 броя шкурки за него биха стрували 4-5 лева. Една кутия боя на водна основа от 0,7 кг. струва около 12 лева, грундът е на приблизително същата цена. Комплект валяк (и/или четка) и ваничка излиза между 4 и 10 лв., а за защитната лента ще дадете 4-5 лв.

За кухня с размери 4,25х 3,40 метра и доста шкафове аз изхарчих половин кутия грунд и две кутии боя. (За свой срам обаче трябва да си призная, че купих доста повече боя, отколкото ми трябваше – затова правете си добре изчисленията). Така цялата сметка бе малко над 250 лева, от които консумативите бяха около 50 лева, а останалата част от разхода всъщност е инвестиция – сега в баланса си имам записани дълготрайни материални активи с цена на придобиване 200 лева. Остана ми и излишната боя, която ще използвам другаде и чиято цена не включвам в сметката, а също така валякът, четката и ваничката (всичко се измива старателно). Е, разбира се, има и разходи за труд, но на мен ми излезе безплатно, макар че ми отне доста време.

Но все пак получи ли се нещо?

И накрая, благодаря на своя кум, който ме научи на всички тези работи преди немалко години!

« Older posts
error: Content is protected !!