Личен блог

Категория: Родна реч (Page 1 of 2)

Лесно е да се превежда в наши дни

Седя си, превеждам си и си мисля: напоследък стана много лесно да се превежда. Всеки може да го прави, и то доста добре.

Първо, вече имаме машинен превод (за изкуствения интелект да не говорим). Има и по-прости (безплатни) програми, и по-професионални. Пускаш си машинния превод и си пееш. Ако си частно лице – защо да даваш пари на някой преводач, който си мисли, че знае много езици? Сам ще си направиш машинен превод. Ако си работодател – защо да плащаш заплати и осигуровки за преводачи? Пък и сам знаеш чужди езици, сам разбираш почти всичко. Ако пък си преводач – защо да не се ползваш от тази благина, машинния превод? Е, трябва му малко редакция, но въпреки това много помага.

Някои твърдят, че машинният превод не става за ползване без редакция от човек. Твърдят, че правел грешки, понякога груби. Въобще не е вярно, машинният превод е много гладък. Вижте сами: „ЕС ще продължи да работи конструктивно със САЩ с цел премахване за благото на всички мита на САЩ върху износа на ЕС от 232 г. (…)“ Е, оригинала[1] няма да го гледаме, защото може да ни изненада.

Освен това може и без машинен превод. Вече е лесно. Българският език много се разви напоследък, стана по-ясен, няма я онази синонимия, двусмисленост и т.н. Главното е да се познават няколко суфикса: най-вече -ирам за глаголите, -иране и -ация за съществителните. С тях превеждането е песен. Ето, уверете се сами:

  • decorate – декорирам, decoration – декорация (по-рано са казвали украса, но вече не се употребява);
  • derogate – дерогирам, derogation – дерогация (да не си помислите, че това означава изключение!). Забележка: да не се бърка с дрогиране;
  • operate – оперирам, operation – операция (вече може да се оперира не само пациент, но и предприятие, склад, кораб, система и т.н.);
  • present – презентирам, presentation – презентация (кой ще ти казва вече представяне…);
  • validate – валидирам, validation – валидиране (това не е същото като утвърждаване).

Има обаче и изключения: например book се превежда (поне в устната реч) като буквам, а не букирам (резервирам вече не се казва, макар да се среща в писмени текстове, още по-рядка се казва запазвам).

С прилагателните е малко по-друго, а има и съществителни, за които трябват други суфикси (но не и наставки):

  • identical – идентичен (еднакъв не е съвсем същото, а пък тъждествен е остаряла и неясна дума);
  • identity – идентичност (това не е само качеството на две еднакви неща означава и самоличност или самоопределение, но стилът е по-изискан).

При междуметията всичко е ясно: например wow винаги си е уау.

Разбира се, и в наши дни преводът си има тънкости. Например има множество английски думи, които не може да се преведат по посочения начин (със суфиксите), а изискват специални знания. Да кажем begin, commence, start, а също и launch – всичко това на български е стартирам. Просто трябва да се знае: нашият език е беден, но точен – добре, че има такива хубави български думи като стартирам. Всичко може да се стартира: състезание, заседание, инициатива, реформа… Удобно и лесно.

Друг път се налага да използваме по-стари български думи, но с нови значения. Например: happening естествено си е хепънинг, но happen се превежда като случвам се. Тази универсална дума е много удобна: случват се хепънинги, брифинги, митинги, протести, заседания, срещи, реформи, дори правителства. По-рано се налагаше да търсим различни думи: провежда се среща, осъществява се реформа, съставя се правителство. И защо ни е било всичко това?

Ето, лесно е да се превежда в наши дни.


[1] „The EU will continue to engage constructively with the US with the objective to remove for good all US 232 tariffs on EU exports (…)“. Примерът с машинния превод на това изречение е истински и е направен с професионална програма.

Жак Атали – прогнози или планове

„Утре в САЩ или Европа ще има ето такава карта, „лична здравна карта“ – лична карта, която всеки гражданин ще има и която ще съдържа най-важните сведения от медицинската ви история, какво имате право да правите или да не правите, към какви болести имате предразположение, а това ще ви позволи да упражнявате или не определени професии…“

Жак Атали, телевизионно интервю от 1979 г.

В друго събеседване отпреди много години Жак Атали говори за установяването на медицинска диктатура, при която хората „свободно“ (кавичките са изрично поставени от Атали) ще избират да се подчиняват на нормите. Пророчество ли е това (справка – ограниченията във връзка с пандемията от 2020 – 2022 г.)? Или просто съобщаване на плановете на световната върхушка, за част от която можем да смятаме Атали? Във всеки случай такива изказвания определено възбуждат интереса ми към книгата на Атали от 2006 г., озаглавена „Кратка история на бъдещето“ – очаквам да открия в нея нови пророчества или планове.

Атали не е случаен човек. Роденият в Алжир френски евреин получава престижно образование. В течение на близо 10 години е специален съветник на френския президент Митеран. По-късно, при президента Саркози, е председател на комисия, която трябва да предложи реформи за насърчаване на растежа на френската икономика. Той е основател и първи председател на Европейската банка за възстановяване и развитие, но не след дълго доброволно напуска поста си заради обвинения в безстопанственост. Атали също така е учредител и/или деец на редица търговски дружества и фондации, както и автор на множество книги в най-различни области (икономика, математика, художествена литература…), а също и музикант.

Атали пропагандира необходимостта от нов световен ред. Според него е нужна световна институция за финансов надзор, която да спомогне за преодоляването на последиците от финансовата криза от 2008 г. и да послужи като предшественик на бъдещото демократично световно правителство.

В „Кратка история на бъдещето“ Атали започва с обзор на историята на капитализма, като обособява 9 форми на пазарния строй със съответните средища – от Брюге (Брюж) през ХІІІ и ХІV век до Лос Анджелис в края на ХХ век и до ден днешен. Следва описание на залеза на деветата форма и края на американската империя, предвиден от автора ориентировъчно за 2025 г. По-нататък Атали говори за 3 вълни на бъдещето: хиперимперия, хиперконфликт и хипердемокрация.

Хиперимперията, чието настъпване авторът предвижда към 2050 г., в началото ще представлява „планетарно глобализиран пазар без държавен строй“, „верен на ценностите на предишния калифорнийски център“. Според Атали развитието на пазарната икономика ще доведе навсякъде до образуване на средна класа, която ще свали диктатурата и ще установи парламентарна демокрация, в т.ч. в страни като Китай, Индонезия, Иран, Египет. Възможно е създаването на нови държави (до 100 нови нации до края на века), често поради отделяне, напр. на Шотландия, Фландрия, Каталуния и др. Светът ще бъде полицентричен, с една или две велики сили на всеки континент, но не задълго. Постепенно пазарът ще завладее всички обществени услуги – образование, здравеопазване, обществена сигурност, правосъдие, администрация и др., а това ще отслаби много правителствата. Особено значение ще придобият застрахователните (осигурителните) дружества, които ще упражняват пълен контрол върху населението и предприятията. Те ще определят световните правила – какво да се яде, какво да се знае, как да се управлява МПС и т.н. Ще налагат наказателни точки на пушещите, пиещите, затлъстелите, непредпазливите, несръчните… Тук Атали набляга на развитието на технологиите (особено нанотехнологиите), което ще позволи строг контрол чрез наблюдение и дори самонаблюдение на хората. Другата най-силна част пазара ще бъдат развлекателните услуги.

Краят на хиперимперията според Атали ще настъпи към 2050 г., а след нея идва втората вълна на бъдещето – хиперконфликтът. Авторът доста изчерпателно описва регионалните амбиции на различните държави, като първоначално се съсредоточава върху връзките между тях, като само загатва за евентуалните конфликти. После предрича силно разрастване на пиратството (общо понятие, което включва различни видове престъпност) в някои страни и области, дори и в отделни големи градове. В областта на религиите писателят предсказва радикализиране на католицизма под формата на връщане към първоначалните му идеали и опълчване срещу демокрацията и пазара, както и все по-силно влияние на протестантските църкви, особено в САЩ, които могат да се превърнат в теокрация. Възможност (представляваща по-скоро опасност според автора) за установяване на теокрация се предрича и за някои европейски държави с важната роля на Ватикана в този процес. По отношение на исляма Атали предвижда увеличаване на вярващите, но не чрез привличане на нови вярващи, а само благодарение на демографския растеж в мюсюлманските страни. Накрая авторът споменава и за ролята на „секти с неясен произход“, например сциентолозите и китайската секта „Фалун Гун“. Православието въобще не е споменато, сякаш не съществува.

Що се отнася до военния аспект на хиперконфликта, Атали прогнозира:

– глобална борба с пиратите – според автора е възможно НАТО да се превърне в световен алианс за борба срещу пиратите, дори с евентуално участие в него на Китай и Индия

– войни за нефт и вода – напр. между Китай и Русия, между САЩ и Китай, между Турция и Иран, по поречието на река Нил

– войни за промяна на границите – напр. между Индия и Пакистан, в Русия, в Централна Азия, Китай, Индонезия, Конго, Нигерия

– войни за влияние – напр. водени от Русия за предпазване от обкръжението на съюзниците на САЩ, Китай и исляма, водени от Китай за контрол над Тайван, Казахстан, Сибир или Япония, дори между Гърция и Турция или между САЩ и Мексико

– войни между пирати и уседнали

Именно сливането на всички конфликти в един общ сблъсък е т.нар. хиперконфликт.

Третата вълна на бъдещето според Атали е хипердемокрацията, която трябва да спаси човешкия род от унищожение вследствие на хиперимперията или хиперконфликта. Точно преди да се установи хипердемокрацията, в света ще се осъществи съвместното съществуване на пазара и демокрацията (каквото и да значи това.

Този обществен строй ще бъде изграден благодарение на т.нар. трансчовеци, създаващи т.нар. релационни фирми (каквито според автора вече има), „за които печалбата ще бъде само задължително условие, а не крайна цел“ (същата концепция виждаме у Клаус Шваб – т.нар. капитализъм на заинтересованите страни). Трансчовеците ще бъдат алтруисти и граждани на света и ще работят за добруването на всеки човек поотделно и на всички хора общо. Националната им принадлежност ще зависи от владените от тях езици, а не само от страните, в които живеят (тук ясно прозира идеята за премахване на националните държави, а по-нататък авторът изрично пише, че границите между държавите ще изчезнат). Жените по-лесно ще стават трансчовеци, а като пример за такива жени още в наше време Атали дава Мелинда Гейтс и Майка Тереза.

Първите релационни фирми според автора ще бъдат политическите партии и синдикатите. Странно защо обаче Атали дава като пример съвсем други организации, а именно Червения кръст, Грийнпийс, Световния фонд за дивата природа и други НПО, както и Международния наказателен съд. Според Атали чрез тези „предприятия„ (?!) вече се създава международна общност, след което ще се установи международно управление.

Институциите за управление на хипердемокрацията ще се развият въз основа на ООН. Общото събрание на бъдещата ООН ще се състои от три камари, в една от които ще бъдат представени търговските и релационните фирми. Тук отново виждаме много близко сходство с идеите на Клас Шваб, според когото при капитализма на заинтересованите страни основна роля ще играят предприятията (той вероятно има предвид големите международни корпорации, макар да не го казва изрично), а не държавните институции, ако въобще има държави. Друга важна институция при хипердемокрацията ще бъде централната банка, която „в по-далечно бъдеще ще управлява единната валута“.

Като цяло според Атали благодарение на хипердемокрацията за всеки човек ще бъде осигурен достъп до основни блага (знания, жилище, храна, вода, въздух, свобода…) и най-вече пълноценно време.

В книгата има и малък раздел, посветен на България. В него Атали посочва основните проблеми пред страната ни и възможните пътища за развитие, но в съвсем общи линии.

Накрая ще посоча някои сбъднали се и някои грешни прогнози на автора – с оглед на това, че книгата е издадена през 2006 г. и към днешна дата можем да преценим доколко се сбъдват по-краткосрочните му предвиждания.

Като грешни прогнози можем да посочим следните две – макар че крайният срок и при двете не е настъпил още, тенденциите към момента изключват осъществяването им:

  • „Към 2030 г. Луната ще бъде колонизирана“
  • „Ще бъдат сключвани военни съюзи (…) Русия – с Европейския съюз“ (времето не е посочено изрично, но от контекста се разбира, че е около 2025 г.)

Най-правилната от всички по-конкретни прогнози на Атали сякаш е тази за отпадането на САЩ като световен хегемон и за развитието на полицентричен свят – именно това наблюдаваме в наши дни, макар и процесът да не е завършил. Разбира се, предвижданията на автора по отношение на здравеопазването също заслужават голямо внимание.

Медицинските прогнози на Атали:

1979 : Jacques Attali dévoile avec satisfaction la dictature sanitaire et son passeport pour circuler librement – Profession Gendarme (profession-gendarme.com)

*Цитатите са от второто издание на книгата, издателство „Рива“, превод Румяна Станчева.

„Матрицата отвътре“ – Боян Чуков

Този сборник съдържа статии и интервюта на Боян Чуков от последните няколко години (от 2014 г. насам). Темите са по-често геополитически, но съвсем не липсват и други. Преди да отгърна първите страници на книгата, мислех, че по-старите материали няма да ми бъдат интересни, защото не са актуални. Оказа се точно обратното: за мен беше удоволствие да открия – от гледната точка на сегашния момент – как авторът удивително точно е описал наблюдаваните тенденции в развитието на различни процеси и колко правилно е установил до какво може да доведе това развитие (въздържайки се все пак от категорични прогнози). Статиите по някои теми пък засягат не толкова злободневни въпроси и дори ни връщат много назад във времето.

Боян Чуков е офицер от българското разузнаване, инженер по образование. През 80-те и 90-те години на XX в. работи под дипломатическо прикритие в българските посолства в Париж и Мадрид. Специализира в Института за политически науки в Париж . Владее френски, испански, руски, гръцки и английски език.

Какво ме заинтригува особено в тази книга:

  1. Историята на влиянието на Венеция (La Serenissima) върху формирането и развитието на Британската империя и по-общо върху световната история. В статията се разкрива и кой всъщност е агент 007 (определено не е този, за когото се сещате най-напред) и каква роля е играл във висшите монархически кръгове на Европа.
  2. Пътеписът за пътуването на автора до българското село Брод в Шар планина (Косово) и за разговорите му с местните жители – гораните.
  3. Разказът за загадъчния Юрий Андропов, подготвил почвата за идването на М. Горбачов на власт и разпадането на СССР и целия Източен блок.
  4. Пътеписът за посещението на Тибет, което се разрешава на малцина. Особено любопитен е разказът на автора за българската следа в Тибет: в двореца Потала (зимната резиденция на Далай Лама) огромна статуя на Буда е покрита с копринени шалове в три цвята, подредени като българското национално знаме – бяло, зелено, червено. Но българската следа не е само в това: на специално представление, организирано за делегацията и представящо тибетската култура, се пуска българска народна музика – нещо, за което свидетелства дори хърватският представител.
  5. Статиите, посветени на Близкия изток – за неоосманизма, пантюркизма и турската дипломация, за религиозната дипломация на Саудитска Арабия, за специалните служби на Иран, за Кюрдистан.
  6. Статията за „свещения капитал“ – кои държави притежават такъв капитал и сред тях ли е България.
  7. Историята на срещата между руския патриарх Кирил и римския папа Франциск в Хавана през 2016 г. и какво се крие зад нея. Споменава се за премълчавания обикновено факт, че дъщерята на Раул Кастро е активистка на ЛГБТ общността в Куба. Разяснява се и влиянието на католическата църква в конфликта в Украйна, както и ролята на католиците и униатите в страната.

Три книги, за да разберем по-добре съвременния свят

  1. Джоузеф Плъмър – „Тайните структури на властта“

Подзаглавието на книгата е достатъчно красноречиво само по себе си. След прочитането на книгата читателят ще бъде наясно, че най-прокламираните ценности на съвременната Западна цивилизация – върховенство на закона, свобода и демокрация – са чисто и просто заблуда за гражданите, параван, зад който се крият машинациите на световния „елит“. Разбира се, мнозина са наясно с това и без тази книга. Дж. Плъмър със сигурност обаче ще допълни знанията им по въпроса, хвърляйки светлина върху следното:

– началото на документираната история на Мрежата – този кръг, който си е поставил за цел да контролира тайно най-важните процеси в света (и който в значителна степен успява да прави това, поне в Западния свят)

– родоначалниците на Мрежата, създадена във Великобритания

– първите значими исторически събития, дирижирани от Мрежата – Англо-бурските войни, в т.ч. създаването на първите концентрационни лагери

– прехвърлянето на дейността на Мрежата в САЩ

– първите големи успехи на Мрежата в САЩ – манипулираното избиране на Удроу Уилсън за президент, създаването на Федералната резервна система на САЩ (средство за контрол върху цялата икономика на страната, а впоследствие и на света) и вкарването на страната в Първата световна война

– връзката на Мрежата с Мусолини, Франко, нацистите в Германия, операция „Гладио“ в годините на Студената война и др.

За съжаление авторът не ни дава кой знае каква информация за най-новите прояви на Мрежата, нито за нейните съвременни лица.

2. Давид Енгелс – „Какво да се прави. Живот в упадъка на Европа“

Изхождайки от тезата за очевидния упадък на Европа, авторът си задава въпроса какво може да направи отделният човек – но не за да се избегне този упадък (процесът е започнал и е необратим според Д. Енгелс), а за да намери убежище за самия себе си и за семейството си. Без да се спира подробно на причините и проявленията на самия упадък (разгледани в книгата му „Le déclin“, предизвикала огромен отзвук), Енгелс говори за конкретни действия: да променим нагласите си и да не разчитаме на държавата, да инвестираме разумно, да се преместим на село, по-близо до природата, да изграждаме добри семейни отношения, да се върнем към християнските ценности, да създаваме общности за взаимопомощ и т.н. Авторът смята, че тези средища за съхранение на истинските добродетели на европейците след време може да се превърнат в източник за възраждане на Европа. Макар на пръв поглед идеите на автора да изглеждат леко наивни, зад тях може да се крие голяма мъдрост.

3. Андрей Фурсов – „Водораздел. Бъдещето, което вече настъпи“

В статиите от този сборник, написани преди пандемията от COVID-19 и сблъсъка между Русия и НАТО в Украйна, авторът доказва, че светът се намира в повратна точка от своето историческо развитие. Фурсов излага характеристиките на водоразделния период между 70-те години на ХХ век и 20-ге години на ХХI век. Той очертава подробно (с много количествени данни) социално-икономическите, демографските и екологичните проблеми, пред които сме изправени, например:

– растящото неравенство: към 2018 г. 10 % от зрялото население на Земята контролира 85 % от световното богатство, а най-горният 1 % владее 40% от това богатство

– класовата структура на обществото се влошава, като все повече хора изпадат в по-долните класи

– миграционните потоци (новото велико преселение на народите) и променящата се етническа и верска структура, особено в Европа (напр. в 23 от 33 района на Лондон белите вече са малцинство; във Франция към 2016 г. като християни се определят 32,3 % от учениците, а като мюсюлмани – 25,6%)

– нарастващата експлоатация на ресурсите на Африка от страна на развитите държави, стремително растящото население на Африка и намаляващият ѝ дял от световния БВП

Освен описание на сегашното положение и исторически сравнения в книгата ще открием и анализ на причините, както и прогнози за бъдещето.

МАШИНАТА

Васил отвори вратата, огледа малката си съкровищница и изпита обичайното усещане за щастие. Погледът му обходи помещението със задоволство. Обходи набързо проходите, оглеждайки книгите по рафтовете, за да се увери, че всичко е наред. След тази кратка проверка, която правеше не толкова по задължение, колкото за удоволствие, той излезе от библиотеката и се върна в стаята, в която предимно щеше да премине работният му ден.

*****

Макар че основната му работа беше като преводач, по съвместителство отговаряше и за библиотеката. Тя беше наследена от времето на социализма, когато предприятието е било доста по-голямо и е разполагало с много повече средства за научни разработки. Естествено, беше посветена на научната литература, преобладаваха трудове по химия, биология, медицина, фармацевтика, но имаше и учебници по право, икономика, маркетинг, международна търговия и т.н., както и речници.

За учудване на Васил новите собственици не бяха закрили библиотеката след приватизирането на козметичното предприятие в края на 90-те години. Не бяха и решили да я обогатяват обаче. Нито едно ново заглавие не бе постъпило от 1989 г. насам. Когато преди няколко години го назначиха за преводач, директорът му разпореди да отговаря по съвместителство и за библиотеката, като под това шефът разбираше главно да забърсва праха от време на време. Самите служители на фирмата рядко се сещаха да потърсят някоя книга или речник – като цяло смятаха, че в интернет може да намерят всичко необходимо.

Като страстен читател, Васил сграбчи тази възможност с голямо удоволствие. След като прегледа каталога и провери съответствието му с действителното състояние на библиотечния фонд (учудващо — нямаше почти никакви липси), той се замисли как да популяризира книгите сред колегите си.

Първоначално просто говореше с хората и им подхвърляше по нещо за библиотеката. Почти никой обаче не проявяваше интерес. Служителите от администрацията като цяло не изпитваха особена нужда от научна литература, а работниците от производството още по-малко. В най-добрия случай някой от търговците идваше да потърси някой речник, но и това беше рядко. Надеждата му беше в химиците, които разработваха нови изделия, но те се брояха на пръстите на едната ръка. Все пак поне те започнаха да идват сравнително редовно да потърсят нещо, но за Васил това не беше достатъчно.

Реши, че трябва да обогати фонда с нови заглавия, може би дори и с художествена литература – за свободното време. За целта трябваше да склони директора да отпусне средства. Това нямаше да е лесна задача. Изпълнителният директор Христо Лъчезаров, когото наричаха Доктора, бе много прагматичен човек и четенето му беше меко казано чуждо. В ценностната му система съвсем в духа на времето на първо място бяха материалните придобивки и финансовата изгода. Общо взето той (заедно със заместниците си) ръководеше добре предприятието от финансова гледна точка – от няколко години фирмата излизаше на печалба (официално не особено висока, за да не се плащат прекомерно високи данъци). За целта се бе наложило съкращаването на няколкостотин работника от производството в нарушение на приватизационния договор, за което Лъчезаров някакси бе съумял да затвори очите на контрольорите от Агенцията за приватизация. Освен това всички цехове в провинцията, където преди се извършваше основно производството, бяха продадени изгодно. Запазен бе само цехът, който се намираше точно до административната сграда в София. И без това пазарите за продажба на козметичните изделия на фирмата в страните от бившия Съветски съюз бяха почти изцяло изгубени — вече нямаше нужда от производство на огромни количества. Така предприятието от гигант с близо хиляда души наети лица и огромен завод се превърна в средна фирма с около двеста човека служители и няколко пъти по-малка продукция (но „с по-високо качество“, хвалеха се директорите). С драстичното съкращаване на разходите предприятието бе оздравено и финансово стабилизирано. Лъчезаров можеше да се гордее с прагматичността си, бе спасил фирмата от несъстоятелност, или поне засега. Служителите вземаха редовно заплатите си – не особено високи, но все пак прилични за стандарта на столицата.

За поддържането на финансовата стабилност на предприятието обаче Доктора (заедно с главната счетоводителка Монка Кънева, наричана от служителите Истеричката) старателно държеше разходите под контрол и трудно одобряваше разноски, които според него няма да донесат пряка печалба. Със сигурност така мислеше и по отношение на библиотечния фонд. Трудно щеше да бъде убеден да отпусне пари за купуване на книги, като се има предвид, че самият той не бе стъпвал нито веднъж в библиотеката през няколкото месеца, откакто Васил работеше там. Преводачът библиотекар обаче имаше идея как да постигне целта си. Жената на Васил, Стефка, му подхвърли идеята. Бидейки дългогодишен учител, тя бе натрупала опит в битката с директора на училището, който — както всеки на такава длъжност — управляваше училището като истински феодален владетел и въобще не се вслушваше в чужди мнения. Стефка бе открила, че най-добрият способ да убеди началника си в нещо, за което предполагаше, че ще бъде отхвърлено, бе да му внуши, че идеята идва от самия него. А условията при Доктора също бяха подходящи за такъв подход.

Прякорът на Лъчезаров се дължеше на факта, че той наистина имаше докторска степен — по икономика. Много се гордееше с това и никога не пропускаше да спомене титлата си, когато се представяше. Парадоксът обаче се криеше в това, че всъщност Лъчезаров нямаше никакво влечение към научната дейност. За всички, които го познаваха, бе ясно, че е придобил научната си степен само от суета. Сред служителите даже се шушукаше, че дисертацията му е била написана от студентка на негов близък — преподавател в УНСС. Доктора не беше прост човек, можеше и сам да напише приемлив научен труд, но определено не би си губил времето с нещо толкова непрактично като писането на дисертация.

Именно на суетата на директора и на идеята на жена си разчиташе Васил и беше прав. Оказа се достатъчно два-три пъти да подхвърли на Лъчезаров, че библиотеката на предприятие, ръководено от човек с академични интереси, заслужава да бъде обогатена, както впрочем самият директор е споменавал вече… Принос даде и един от научните работници, който заяви, че за лабораторията имат нужда от по-съвременна научна литература. Успехът дойде, но не беше огромен — Съветът на директорите начело с Доктора отпусна средства, които стигнаха за закупуването само на петдесетина нови книги, но все пак беше едно добро начало. Естествено, за художествена литература въобще не стана дума.

*****

През следващите месеци Васил продължи с опитите си да популяризира услугите на библиотеката сред служителите, но като цяло не му оставаше много време, защото основната му работа бяха преводите. Трябваше да съсредоточи усилията си най-вече в тях. Имаше достатъчно ежедневна работа, но и един особен проблем. Бързо разбра, че един от членовете на Съвета на директорите – Богданов, който отговаряше за финансовите въпроси – има идеята да премахне в предприятието щатното място за преводач. Мотивите му не бяха съвсем ясни за Васил. Богданов твърдеше, че в съвременните условия може спокойно да се мине само с машинен превод на писмени текстове и че така ще се спестят разходите за заплата и осигуровки на един служител, а пък ще се получават по-бързи преводачески услуги. Човек не може да се сравнява с компютъра по бързина, обичаше да казва той. Другият му довод беше, че много служители от администрацията владеят чужди езици и съответно не е нужно да се поддържа отделно работно място за преводач.

За щастие основният ползвател на преводите на Васил беше Доктора, който засега се въздържаше да се откаже от услугите на преводача си, за да ги замени с нещо неизпитано и несигурно. Лъчезаров се представяше като човек, който ползва руски и английски език, но очевидно имаше нужда от преводач и нямаше как да го скрие. Обичайната кореспонденция на директора се превеждаше от секретарката му Ани, а Васил превеждаше по-официалните документи – договори, доклади, техническа документация и т.н. Освен това — и което бе по-важно в случая — Васил отговаряше и за устния превод по време на срещите на Доктора с чужденци. От друга страна, Лъчезаров не обичаше да си мислят за него, че не е в крак с технологиите, и вероятно един ден щеше да се съгласи с ползването на машинен превод за писмените текстове. Освен това Васил бе забелязал, че Богданов има необяснимо силно влияние върху Доктора. За да държат подчинения си в напрежение, двамата понякога му подхвърляха как технологиите рано или късно щели да направят някои хора излишни.

Първоначално Васил си мислеше, че Богданов иска просто да пробута свой човек на мястото му. Постепенно обаче започна да му се струва, че финансистът наистина е убеден в качествата на машинния превод. Това като че ли му бе станала идея фикс. Богданов, също като Васил около четиридесетте, доста суетен, обичаше да изглежда в крак с новите технологии — купуваше си все по-модерни „умни“ телефони и „свързани“ часовници, инсталираше нови и нови компютърни програми и приложения, караше хибридна кола, наблюдаваше апартамента си чрез система от камери и приложение за телефон. Явно затова се бе влюбил и в машинния превод и си бе поставил за цел да го внедри във фирмата. Той знаеше английски на работно равнище, поназнайваше и немски и никога не бе възлагал преводи на Васил. Естествено, преводачът бе чувал Богданов да говори на английски по време на работни срещи и бе наясно, че е далеч от истинското владеене на езика. С това ниво на английски Богданов не може да разбере несъвършенствата на машинния превод, мислеше си Васил.

Самият преводач беше напълно наясно с ограниченията на тази сравнително нова технология. Той не се бе противил да започне да ползва програмата за машинен превод (която той, както и други представители на тази професия, наричаше „Машината“), препоръчана от Богданов. Всъщност отдавна съществуваха компютърни програми за улесняване на преводаческата работа и Васил сам бе убедил директорите да купят продукта на водещата фирма в сектора. Предишната преводачка бе ползвала друга програма, която обаче вече не се поддържаше от разработчиците. Тези програми обаче бяха просто помощно средство, човекът оставаше най-важната част от процеса. За сметка на това машинният превод бе съвсем друго нещо. С негова помощ можеше да се получи готов превод без никакви усилия. Естествено, качеството бе ниско и след това имаше нужда от наистина много допълнителна работа за редактиране на получения превод (най-редките думи и изрази дори оставаха на оригиналния език), така че сред преводачите, които държаха на качеството, немалко предпочитаха да избягват Машината. Мнозина обаче не се свеняха да пускат машинни преводи, редактирани отгоре-отгоре, и си спестяваха много труд.

*****

Когато следобеда Васил излизаше от кабинета на Доктора, който го бе повикал за кратка справка, секретарката му подметна тихо:

— Васко, нали знаеш, че утре ще има заседание на Съвета на директорите?

— Ами да, знам. Мислиш, че ще получим извънредни задачи ли?

— Не, или поне не повече от обичайните извънредни задачи — отвърна тя с усмивка. — Но чух, че Богданов пак се кани да предложи за разглеждане онзи въпрос. Имай едно наум. Този път изглежда по-амбициран.

Васил ѝ намигна:

— Спокойно, Ани, ще види той кон боб яде ли!

Секретарката го погледна с леко съчувствие, но не каза нищо. Въпреки бодряшкото си изказване Васил явно не ѝ се видя много уверен в себе си. По начало те двамата се разбираха добре като колеги. Васил беше наясно, че при евентуално въвеждане на машинния превод за писмените текстове тя може да поеме устните преводи и тогава именно той би станал излишен — което явно бе целта на Богданов — но все пак поведението ѝ не подсказваше такъм стремеж и той имаше доверие в нея. Засега.

*****

След края на работния ден Васил забърза към метрото. Беше започнал ремонт вкъщи и се стремеше всяка вечер след работа да отмята част от задачите по ремонта. Тези дни се бе захванал да пребоядисва детската стая. Днес трябваше да мине трета ръка с помощта на жена си и силно са надяваше с това да завърши боядисването.

Докато пътуваше в претъпканото метро, преводачът обмисляше какво да направи, за да осуети плановете на Богданов. Всъщност не можеше да направи почти нищо, както установи след известен размисъл. Трудно е да се бориш срещу простотията, особено когато се е настанила в ръководството. Единствената възможност сякаш беше да говори с Тошев, търговския директор. Той беше от старото поколение, улегнал и разумен човек. Макар и икономист по образование, той владееше руски и английски език на високо ниво и вероятно беше единственият сред директорите, който наистина нямаше нужда от преводачески услуги. Затова Васил смяташе, че може да срещне разбиране у него – само човек, който познава тънкостите на езика, може ясно да разбере големите недостатъци на машинния превод. Васил много го уважаваше, но Тошев беше доста затворен и общуването с него не беше лесно. Все пак си заслужаваше да опита.

Жена му го посрещна с бутилка студена бира и две чаши — това им бе станало обичай покрай ремонта. Докато отпиваха, се посмяха заедно на поредното крилато изказване на министър-председателя, този път при посрещането на френския президент: „Казвам, че всички парле ву франсе…“. Припомниха си и едно по-старо изказване пред немски журналисти — как решително и смело се борел с престъпните групи в страната, които при предишното правителство така се били развилнели, че сега вътрешният му министър трябвало да копае труповете на жертвите с багер… После двамата навлякоха бояджийските си доспехи и започнаха. Васил минаваше горните части на стените, качвайки се на стълбата, а Стефка — долните. Разчитаха да свършат за час и половина — два, преди баба Иванка да доведе децата.

— Нещо угрижен ми се виждаш — подхвърли му Стефка по някое време, намалявайки звука на радиото.

— А, няма такова нещо — бодро отвърна Васил. — Просто ми писна вече от тоя ремонт.

— Да не са ти дали работа и за вкъщи?

— Не бе, не. Шефът знае, че правим ремонт, смее ли да ми дава допълнителна работа… Да си разделим още една бира, какво ще кажеш?

— Добре, отивам да донеса, ти си почини малко.

Стефка остави валяка и тръгна към кухнята. Тъкмо отваряше вратата, когато откъм стаята нещо изтопурдя и се чуха ругатните на Васил. Тя се завтече натам и го завари проснат на пода.

— Какво стана бе, Васко?

— Ами какво, паднах от стълбата, не виждаш ли — отвърна той раздразнено, сякаш тя му бе виновна. — Нещо се бях замислил и като слизах, стъпих накриво…

— Боли ли?

— Доста. Я виж да не е счупен, Стефче.

— Е как да го позная? Можеш ли да го движиш?

— Май не. Ужасно боли.

— Обаждам се на „Бърза помощ“ тогава!

— Не може ли ти да ме закараш до болницата?

— Забрави ли, че асансьорът не работи, как ще слезеш по стълбите?

— Добре, ама подай ми поне бирата, да не чакам с празни ръце. Помогни ми да се облегна ей тук.

Кракът наистина се оказа счупен и така Васил се озова в болницата с гипс.

*****

На другия ден вечерта, тъкмо когато щеше да започне телевизионното състезание „Последният печели“, което Васил се канеше да гледа, телефонът му иззвъня на шкафчето до него в болничната стая. Беше Доктора. Васил чу грубоватия глас на началника си:

— Ало, Хаджийски, здравей, бе! Как си? Казаха ми, че си бил болен нещо… — Доктора явно се опитваше да бъде любезен и същевременно да изрази известно съмнение дали подчиненият му правомерно си е взел болнични — изпитан способ за натиск.

— Добре съм, г-н Лъчезаров, благодаря за вниманието. Всъщност кракът ми е малко счупен, но не е страшно —­ отвърна Васил, чудейки за какво ли го търси шефът. Не му се вярваше да е само от загриженост за здравето му. — След два дни ще ме изпишат…

— А-а, чудесно! Ще ти мине, естествено, като полежиш малко, Хаджийски.

След тази нескопосна утеха Доктора замълча за кратко, сякаш обмисляше следващите си думи. Това не бе характерно за него и Васил усети, че началникът ще иска нещо по-важно от него.

— Слушай, Хаджийски, нали гипсът няма да ти попречи да преведеш една-две странички за утре? Много ми е важно! Вдругиден ще участвам на една научна конференция и трябва да изнеса лекция. Подготвил съм си една презентация, обаче е на английски.

Ах, говедо такова, ще ме караш да работя дори със счупен крак, помисли си Васил с яд. За кратко се зачуди какво да отговори. Преводът на няколко страници (със сигурност щяха да бъдат повече от обявените една-две) вероятно нямаше да го затрудни особено, даже щеше приятно да му разнообрази престоя в болницата, но го дразнеше това, че дори в болницата не може да се отърве от работа. Тогава като светкавица през ума му мина една безумна идея.

— Ами как да Ви кажа, д-р Лъчезаров — рече той с възможно най-мазния си глас, като нарочно употреби титлата, която ласкаеше особено много началника му, — не съм сигурен, утре ще има визитация, лекарите са много старателни и ни отделят доста време, а освен това компютърът ми не е тук… Защо не използвате машинния превод, той показва по-добри резултати в последно време, както сам знаете. Г-н Богданов сигурно ще Ви съдейства, а може и Ани да помогне.

Доктора явно беше удивен от отказа на Васил и няколко секунди мълча, но после с въодушевление налапа кукичката:

— Ами да, точно така! Ще използвам машинния превод! Колко пъти ти казвам, че е много добър. После, като си препрочитам текста, ще си го пооправя, ако има нужда. Хайде почивай си там с твоя крак, ще те оставя на спокойствие — да видиш, че и Лъчезаров е човек!

Васил си отдъхна с облекчение, защото все пак се бе притеснил дали несръчното му оправдание няма да раздразни началника. Ясно му беше, че Доктора се бе хванал на въдицата му не от съчувствие към подчинения си, а по други причини. Най-напред той искаше да се възползва от възможността да покаже, че машинният превод върши чудесна работа и съответно може да се мине и без преводач във фирмата. Освен това му се щеше да демонстрира и собствените си езикови познания („ще си го пооправя“) — той си даваше сметка, че репутацията му не е особено висока отчасти поради факта, че подчинените му се съмняват в умението му да ползва чужди езици. А подчинените му всъщност не се съмняваха, те направо бяха уверени, че такова умение той няма. И накрая, може би му се искаше да се покаже загрижен за Васил, с което също да получи одобрението на околните, може би и много харесвания в социалните мрежи, където несъмнено щеше да се похвали с постъпката си. Той обаче и не подозираше в какъв капан се вкарва сам с ползването на машинния превод.

— Е, отърва се от работата, а? — подкачи го дядото от съседното легло, който бе чул разговора. — Внимавай обаче да не ти стане навик, че ще ядосаш шефа!

— Аз съм тарикат, няма страшно — отвърна Васил, доволен от себе си.

Преводачът се загледа в телевизора, където водещият тъкмо пожелаваше на първия отпаднал участник: „Сбъдвай мечти и бъди богат на приятели!“. Тия лошо преведени от друг език клишета обичайно дразнеха Васил, но този път не им обърна внимание, защото още се радваше на успеха си. Беше убеден, че Доктора ще се убеди лично колко ненадеждно средство е машинният превод и ще отхвърли предложението на Богданов. С един удар бе улучил два заека — отърва се от конкретната задача и си спаси работното място (или поне направи опит). Отдавна бе очаквал подходящ случай, за да даде на директора да разбере несъстоятелността на идеята да замени своя преводач с услугите на машинния превод. Все пак се чудеше какъв ли материал иска Лъчезаров да използва за речта си. Сигурно бе накарал Ани да му намери някоя статия от интернет, вероятно в раздела на „Гугъл“ за научни публикации, или пък някоя готова презентация на английски език. А може и Богданов да му бе намерил нещо, за да се подмаже.

Докато беше в болницата и след това вкъщи с гипсиран крак, не получи никакви новини във връзка с плановете на Богданов. Ани се беше обадила още в началото, за да разбере как е, но каза, че не може да дойде да го види, защото заминава в командировка с Доктора. Най-близкият му приятел в службата, Петър от техническия отдел, естествено идва няколко пъти — и в болницата, и вкъщи, но той беше далеч от ръководството и не знаеше нищо по въпроса. Освен това Васил се чустваше неспокоен, защото очакваше Доктора да му дава работа, докато е в болнични вкъщи, или дори да поиска от него да премине на работа от разстояние на пълен работен ден, вместо да ползва отпуск по болест — но нищо такова не се случи. Има нещо гнило, мислеше си Васил.

*****

След четири седмици свалиха гипса. Имаше малко затруднение с ходенето, но с помощта на една патерица се справяше добре. Вече му бе омръзнало да седи вкъщи, а и така или иначе отпускът му по болест бе изтекъл. На следващата сутрин жена му го откара до службата.

Тъй като директорът още не бе дошъл на работа, Васил отиде най-напред до библиотеката и направи обичайния си оглед. След това прегледа служебната си поща на компютъра. Нямаше нищо специално за него. Леко обезпокоен, към 9 ч. закуцука към кабинета на Доктора, за да покаже, че е вече налице, и да получи нареждания. Размениха две-три думи с Ани, но не можа да научи нищо, защото почти веднага през открехнатата врата шефът каза високо:

— Хайде бе, Хаджийски, ела да докладваш! Къде се губиш толкова време, а?

Васил влезе и поздрави. Мъчеше се да разбере в какво настроение е Доктора. Беше свикнал с дебелашките му шеги, но сега имаше лошо предчуствие.

— Е, Хаджийски, какво да те правя сега? — продължи шефът. Какво ли имаше предвид?

— Ами дайте ми повече работа, за да вляза по-бързо във форма — опита се да се пошегува Васил.

— А бе аз се каня да го уволнявам, а той работа ми иска! Да не искаш и тринадесета заплата?

Преводачът не можеше да разбере дали това е шега. Реши да се придържа към същия стил:

— Е, не бих отказал и четиринадесета заплата… през февруари.

Доктора го погледна съсредоточено, все още със сурово изражение на лицето. После се усмихна леко.

— Хайде от мен да мине, този път ти прощавам, въпреки че много ме изложи. Едва те спасих от Богданов.

— Благодаря, господин Лъчезаров! Знаех си, че мога да разчитам на Вас! — Дали Доктора щеше да забележи двусмислието? — Но какво точно е станало?

— Много ме изложи, подведе ме ти! Засега те оставям във фирмата, но ще те държа под око, Хаджийски, да знаеш! Върви сега, Ани ще ти каже какво трябва да се превежда спешно.

*****

Целият ден Васил бе напрегнат и ядосан. Не бе успял да разбере какво е станало, но подозираше, че е свързано с Машината. Надяваше се вечерта да му донесе повече яснота и да може да се отпусне. Бе поканил Ани и Петър да ги почерпи в едно барче в центъра по повод оздравяването си.

След по-общите приказки и разказа на Васил за престоя в болницата преводачът сметна, че е време да зададе на Ани неудобния въпрос. Бяха пийнали по едно-две, тя се бе поотпуснала и вече не се държеше така, сящаш още е в службата.

— Слушай, Ани, за какво ми е ядосан шефът?

— Ами, чак да ти е ядосан… — отвърна тя предпазливо. — Нали знаеш, той винаги си е такъв… как да кажа…

— Темерут — подсказа Петър. Той нямаше навика да се изразява уклончиво.

Ани се изкикоти и по това Васил, разбра, че мартинито я е хванало.

— Е, нали чу какви ми ги приказваше тая сутрин. Направи ме на бъзе и коприва.

— Я разкажи, стана ми интересно — включи се веднага Петър, който не знаеше подробностите.

Васил повтори накратко разговора си с шефа и отправи въпросителен поглед към секретарката. Колкото е да беше лоялна на директора, трябваше да му каже какво знае. Освен че имаха добри служебни отношения, Васил се познаваше добре и с нейния приятел, и то отпреди.

— Нещо се оплеска работата с Машината — каза най-после Ани. — Получиха се …. ъъъ … известни проблеми с речта на шефа.

— Много ясно —­ подклаждаше огъня Петър. — Не съм преводач, а инженер, но за мен е очевидно, че Машината не може да ви върши кой знае каква работа. Ама на Доктора какво му е виновен точно Васко пък?

— Е, кой да му е виновен — рече Васил. — Няма да е Богданов, естествено…

Ани се подсмихна и изпи последната глътка от чашата си.

— Я да поръчаме по още едно — рече Васил и направи знак на сервитьорката.

До пристигането на чашите настъпи известно мълчание. След като отпиха, Васил погледна въпросително към колежката си. Тя се изкикоти:

— Добре де, ще ви кажа. Ама на никого нито дума…

— Е?

— Ами, вижте, в речта на шефа имаше някои … как да кажа … нелепи неща… И това предизвика смях в залата.

— Наистина ли? Например?

— Например един от слайдовете бе озаглавен така: „Една слаба връзка завещание ще разчупи веригата!“

— Васил и Петър се спогледаха и избухнаха в смях. Ани се подсмиваше.

— Е, не е възможно! — извика инженерът. — Ама че тъпотия!

— Не се чуди, това е Машината — обясни Васил. — При машинния превод често се получават такива неща. Мога направо да ти кажа как е текстът на английски — това е често използван израз.

— И аз се сещам, естествено — отвърна му Петър. — One weak link will break the chain![1] Но откъде се е взело това завещание?

— Понеже will освен глагол е и съществително, което означава именно завещание — обясни Ани. — Слушайте, има още бисери, записах си ги нарочно, защото бяха не един и два…

Ани извади телефона си и взе да търси записките си.

— „Нашият отрасъл има потенциал да премести иглата в трети държави.“

— Какво???

— Точна така — да премести иглата — правилно чухте.

— Това пък какво значи? — зачуди се Петър.

— Не се сещам, сигурно е някакъв фразеологизъм — отвърна Васил през смях.

— И аз не го знаех, но после проверих — каза Ани, отпивайки от чашата си. — To move the needle значи да промениш съществено положението.

— Добре де, ама Доктора не си ли е прочел презентацията, преди да отиде на този семинар?

— Явно не, забравил е — нали е свикнал винаги да разчита на подчинените си…

— А слушателите?

— При първата изцепка — със завещанието — имаше слаба реакция. Понеже беше заглавие на слайд, шефът не го изрече на глас и не всички обърнаха внимание. Но това с иглата изби рибата — от залата се чуха удивени гласове, хората се подсмиваха. Доктора се смути, но после продължи самоуверено…

— Към следващия гаф!

— Точно така. „На участниците може да се даде срок от няколко месеца, за да предоставят своите вноски.

— Това ми изглежда наред — рече Петър. — Не е ли правилно?

— Ами не е — изкикоти се Ани. — Всъщност искаше да каже, че участниците ще предоставят мненията си по повдигнатите въпроси. Нали се сещате — contributions

— Тук вече сигурно е имало по-сериозна реакция?

— Да, имаше. Един човек попита с каква цел ще се събират вноски и въобще кой е упълномощил Доктора да им иска пари. Шефът успя някак да замаже грешката — естествено, не ставало дума за парични вноски, а всеки да даде своя принос, или нещо подобно…

— А каква всъщност беше темата на лекцията му?

— „Устойчива верига на доставките в козметичната промишленост в условията на преход към капитализъм на заинтересованите страни“ — доколкото мога да го въпроизведа по памет.

— А-а, нещо от теориите на Клаус Шваб, много модерно — промърмори Васил. — Богданов ли му я е намерил тази презентация?

— Точно той, как се сети?

— Оставете Богданов, по-добре Ани да каже имало ли е още изцепки — намеси се Петър, жаден за нова порция смях.

— За десерт ви оставих най-забавната — обяви тържествено Ани. — Доктора спомена и за Голямата ферма!

— Голямата ферма???

— Започна да обяснява как козметичните фирми трябвало да вземат пример от Голямата ферма… Из цялата зала слушателите започнаха да шушукат, а някои дори се смееха на глас.

— Big Pharma! — Васил така извика, че от другите маси взеха да ги гледат с интерес. — Големите фармацевтични компании…

Двамата младежи на съседната маса явно следяха разговора им, защото се включиха в смеха им.

— А какво направи Доктора? — вече по-тихо попита Васил.

— Усети се бързо и се поправи, като каза „Не ферма, а фарма, извинете. Ъ-ъ, нали се сещате – „Байер“, „Санофи“, „Новартис“, „Файзер“… “.

— Не се е представил много добре май!

— Наистина, макар че съдържанието на презентацията само по себе си не беше зле. След лекцията беше бесен. Сто пъти повтори, че ще ти откъсне главата.

— Ама и тоя Богданов със своя машинен превод е такова говедо… — рече Васил. — Всъщност той създаде проблема.

— Е, все пак май ти се размина — весело обяви Петър. — Все още Човекът е по-ценен от Машината. Хайде, наздраве!

*****

Когато на другия ден сутринта Васил влезе в стаята си, на бюрото си намери предизвестие за прекратяване на трудовия договор след един месец. По-късно през деня от Ани (която като секретарка знаеше всичко) разбра, че някакъв приятел на финансовия директор Богданов случайно е бил в същия бар предната вечер и е дочул целия разговор.

Всяко зло за добро… само библиотеката ще ми липсва, помисли си преводачът.


КРАЙ



[1] Веригата ще се скъса дори при една слаба брънка.

_________________________


(Бележка на автора: всички цитати са от действителни текстове, получени с машинен превод от английски език.)

Волнолюбец Храбрий, 2022 г.

Всички авторски права запазени!

« Older posts
error: Content is protected !!