Ако си се разхождал из немски села, няма начин да не забележиш колко си приличат всички къщи. Еднакво красиви, равномерно боядисани, с красиво фризирани алпинеуми и градинки, кокетни тераси с два декорирани стола и маса от ковано желязо отпред, зимна градина с огромни прозорци, удобно асфалтирана алея към гаража, правилно оформен и подреден тротоар. Еднаква липса на хора около къщите, по улиците на селото, на площада, ако има такъв, около църквата, сякаш след като са си излъскали мястото за живеене, всички вкупом с кмета са изчезнали.
Никога не сме изпитвали, уви, и най–малка надежда, че някога ще видим подобно село в нашата мила родина. Ако ни е правело впечатление нещо, това са били винаги само отделни къщи, градинки, красиви огради, добре подреден двор без задължителните талпи, строителни материали от по–предишния ремонт, кофи и счупена пластмаса, ръждясали сечива и други боклуци. Да не говорим пък за селската инфраструктура, носеща следи от трийсет и кусур годишен асфалт, нещастните дупки, прах и пясък, богато избуяла трева и тръни, под които прозират следи от някогашен тротоар.
След Великден се прибирахме към София по Подбалканския път и решихме да посетим село Чавдар, за което бяхме чували вече. Любопитно ни беше да видим дали наистина изглежда толкова добре, колкото го описваха. Очакванията ни бяха оправдани още на влизане в селото, където ни посрещнаха асфалтирани улици с почистени тротоари и грижливо боядисани бордюри. Стопаните или общината се бяха постарали да засадят цветя и да изчистят пред къщите си.
Площадът блестеше с подредените си плочки, всички къщи наоколо бяха измазани, а сградата на общината приличаше на банка.
Поради следобедния час беше безлюдно и ни се стори направо нереално това място. Пред заведението с многозначително име „Милениум“ седяха група жени с детски колички и присъствието им уверяваше, че все пак сме в България. Встрани от централната част улиците и къщите не изглеждаха нови, но все пак бяха спретнати и чисти.
Детската площадка наблизо изглеждаше чиста и модерна, а в кокетна къща се помещаваше медицински пункт, който за удивление изглеждаше отворен за евентуални пациенти.
Нямаше нужда да питаме жители на селото как да стигнем до параклиса „Света Петка“, неолитното селище и спортно–туристическата атракция. Навсякъде бяха поставени табели, които насочваха туристите за посоката и разстоянието дотам. Качихме се лесно и естествено се спряхме на детския комплекс. Жена на средна възраст с нескрита досада ни обясни набързо правилата за ползване на въжените препятствия, сложи на сина ни предпазния колан и ни връчи касов бон за платената услуга със стара дата. Спомена с половин уста, че имаме право на две обиколки по въжетата и препятствията, които бяха видимо доста лесни и елементарни за дете на 12 години. Оказа се, че по-сложните са предвидени за „смелчаци“ над 18 години, което ни се видя смешно, защото сме виждали у нас и в чужбина доста по-сложни съоръжения за доста по-малки деца. След оскъдните инструкции дамата се скри някъде, синът ни направи един кръг, помогнахме му да си премести въжетата за втора обиколка и тъкмо тръгна, госпожата се появи и ни нахока, че го пускаме гратис да минава пак. Отговорихме, че сме разбрали, че плащаме за две обиколки 5 лева и показахме стария касов бон. Тя благоволи да отстъпи, но ни изнерви и впоследствие се отказахме да пробваме стените за катерене. С две думи – усвоени са едни пари за едно недобре обмислено спортно-развлекателно съоръжение, обслужвано от невъзпитани и отегчени хора.
Следващото разочарование беше археологическият комплекс с неолитните къщи, който беше затворен /беше понеделник/, но според работното му време трябваше да работи.
Посетихме единствено параклиса и нищо друго не ни остана освен да се насладим на гледката, която се открива към долината и Стара планина.
Последни коментари