Автор: lulkata (Page 1 of 10)

Автор: Мария Валдивиесо Бланко

Превод със съкращения: Волнолюбец Храбрий. В квадратни скоби са дадени някои наблюдения на преводача по отношение на българския език.

О, времена, о, нрави

В испанския преводачески отдел в Съвета на Европейския съюз дълги години имаше достатъчно ясно единомислие по въпроса каква е задачата на преводача и какво е англицизъм. В рамките на това единомислие важеше правилото, че за успешното изпълнение на задачата си преводачът трябва да избягва възможно най-много англицизмите, освен когато са „необходими“ (естествено, всеки имаше правото да тълкува определението „необходими“ по своя преценка, но все пак това определение съществуваше и имаше своята тежест). Т.е. избягването на влиянието на оригиналния език върху езика на превода бе едно от основните изисквания за постигане на добър превод.

Обърнете внимание, че употребих термина „англицизъм“, за да не кажа „чуждица“ [бел. прев: на испански barbarismo, което означава и варварство] в (срамежлив) опит да избегна обвиненията в старомодност, които несъмнено биха заваляли към мен в тези времена на вече банализирана политическа коректност. В действителност обаче терминът „чуждица“ би бил по-подходящ, тъй като обхваща думи от всякакъв произход, а преди тридесет години ние превеждахме много повече от френски, отколкото от английски, поради което рискът от галицизми в нашите преводи бе много по-висок от риска от англицизми. С течение на времето това се променяше постепенно, но трайно – и днес най-често английският е оригиналният език на нашите документи за превод.

Естествено когато говоря за царящото тогава единомислие, не искам да кажа, че сме избягвали напълно англицизмите. Да речем, че знаехме, че не бива да ги използваме, но малко по малко някоя и друга дума се процеждаше или пък такива англицизми се появяваха или въвеждаха през средствата за масово осведомяване или специализираните езици, така че накрая не ни оставаше друго, освен да ги приемем – вечният проблем. Въпросът е в това, че когато някой превеждаше или пък редактираше превода на свой колега, беше ясно каква е рамката за допустима намеса и кои са общите параметри във връзка със състоянието на испанския език към онзи момент.

Излишно е да се казва, че междувременно се разрастваха споровете за англицизирането на испанския, в които участваха езиковеди, писатели, преводачи и всякакви други носители на езика, чувствителни към тази тема. Ние ги следяхме отблизо повече или по-малко, а понякога се включвахме в тях и продължавахме старателно да разширяваме пукнатината в стената.

Тогава се образува друга пукнатина или по-точно разрив  между поколенията. Поради различни причини в испанския преводачески отдел в Съвета не бяха назначавани нови преводачи в продължение на 17 години. Когато започнаха да идват новите, те естествено бяха много млади, а ние вече бяхме … доста зрели. Бързам да кажа, че по отношение на уменията, компетентността и професионализма им нямаше какво да се възрази. Но скоро започна да става ясно, че лингвистичната базова рамка се е променила; всъщност, по-точно би било да се каже, че вече имаше две такива рамки вместо една.

Моят личен опит, който може да не съвпада с опита на колегите ми, бе, че преводаческата работа не се промени, в смисъл че параметрите, които бях прилагала преди, оставаха приемливи в повечето случаи. При редактирането обаче бе различно. Както е добре известно, когато човек редактира превод, направен от друго лице, се налага да проявява сдържаност и уважение към работата на другия. Това някак си ограничава възможността за намеса от страна на редактора. Така неща, които въобще не са ми възниквали като затруднение при превод, станаха проблемни за мен при редактиране. Беше очевидно, че някои думи и изрази, които преди смятахме за неправилни, въобще не повдигаха въпроси у младите колеги, дори напротив – изглеждаха навлезли в испанския с непринуденост, която беше много смущаваща за мен.

Какво да се прави в това положение? Опростено казано, езикът на моето поколение се различаваше от езика на следващото, но тези два езика трябваше да съжителстват в обща професионална среда. Налагаше се да се сключи договор, а за определянето на условията по този договор беше необходим съдия, който да се произнася по спорните въпроси.

Когато именно полицията пренася плячката

В това положение инстинктивно си спомних за принципа на авторитета. Така след повече от две десетилетия работа като професионална преводачка започнах да редактирам, ползвайки постоянно речника на Кралската академия на Испания (Real Academia Española – RAE). Винаги когато у мен възникваше съмнение, че нещо, което аз смятам за англицизъм, може да е минало през академичната „цедка“, правех съответната справка и безропотно се съобразявах с възприетото от Академията решение. Безбройни са случаите, в които с изненада и смущение откривах поредната английска дума (или значение), която се оказваше въведена в академичния речник при обновяването му.

[За българските преводачи повратната точка може би е издаването на новия Официален правописен речник на българския език (ОПРБЕ) през 2012 г. От Института за български език (ИБЕ) към БАН заявяват, че са въвели около десет хиляди нови думи в това издание. Огромната част от тези нови думи са англицизми като писи, ъплоуд, даунлоуд, ъпгрейд и т.н. До появата на това издание повечето преводачи все пак имаха задръжки и липсата на даден англицизъм в словника на правописния речник често ги възпираше от използването му. После всички задръжки отпаднаха.]

Кралската академия на Испания вече не играе ролята на остарял авторитетен източник, а се ограничава да отразява речника на образования носител на езика и да го узаконява. Но понеже сегашните носители на езика – образовани или не – са като зомбирани под властта на англосаксонската култура като цяло и на английския език в частност, разпространението на англицизми (по-точно думи от английски произход и лексикални и граматични въздействия на английския върху испанския) е неограничено. Почти всички те безмилостно си проправят път към Речника на испанския език, където намират топъл прием. С всяко следващо издание наблюдаваме повтарящи се явления, които трансформират нашия език, например:

• Думи, които са имали едно значение, а днес имат друго, което в общия случай е близко до значението на английския пароним. [Пример за това на български език може би е думата стрес, която е пряка заемка от английски, но същевременно има много близко звучене до формата на глагола стряскам в минало свършено време: стреснах. Поради това днес много хора бъркат стряскам и стресирам.]
• Думи, които са имали определено значение, но които днес биват изоставени и заместени от други при обичайната употреба (обикновено като следствие от горното явление, т.е. поради факта, че друга дума е придобила значение, което дотогава е съответствало на тези изоставени думи).
• Думи, които не са съществували на испански, но се въвеждат в речника въз основа на съществуващи думи чрез възпроизвеждане на модела на производните думи, който в английския се задейства по естествен път.
• Думи, които се заемат от английския без изменение или с минимална формална адаптация, независимо дали има други испански думи със същото значение. [Примери: интегритет – вместо почтеност, дефолт – вместо неизпълнение (на задължение за плащане), инаугурация/иногурация – вместо встъпване в длъжност.]

Академията обаче не премахва старите значения на думите. Така излиза, че от промяната не печелим нищо, но губим яснотата на значенията. Съответно привнасянето на нови думи според мен води до изкривяване на семантичните парадигми, които работеха добре, до многозначност и синонимия, до ненужна нееднозначност поради размиване на семантичния профил на думите, в крайна сметка до смущения и нестабилност в системата. [В българския език примери за това са експертиза, дизайн, апликация. По-старото значение на експертиза е „изследване на нещо от експерти, за да му се даде оценка, заключение“. Новото значение на думата е „експертни знания и/или опит“. Затова често използваният израз притежавам експертиза е двусмислен и неясен. Дизайн: 1) „творческа дейност, която има за цел да определя външните естетически особености на предметите, произвеждани от промишлеността“ (традиционото значение,) и 2) „проектиране“ (новото значение). Източник: Речник на българския език, ИБЕ]. Разбира се, има случаи, в които въвеждането на чужди думи по английския модел е полезно и така се обогатява езикът. Моите наблюдения се отнасят до случаите, в които не е така, а те според мен са огромното мнозинство.

Всичко тече… Да, но накъде?

Обикновено се изтъкват два довода: 1) промяната е изначално присъща на езика и поради това е неизбежна, 2) носителят на езика има висшата власт и следователно това, което той определи чрез речта си, е неоспоримо – трябва да се приема и да се смята за част от общото наследство.

Промяната е вътрешно присъща на езика. Разбира се. Колко пъти сме го чували… Достатъчно често, за да поставим в лоша светлина критичното отношение към привнасянето на думи от английски език. Ти какво искаш – испанският да не се променя ли? С това мислене щяхме още да говорим на средновековен испански… или на латински! Очевидно е, че дори най-заклетият пурист не се противопоставя на промяната на езика сама по себе си, затова горният довод обикновено е неуместен. Както е безсмислено да се критикува или оспорва промяната по принцип, така е абсурдно тази промяна да се защитава или насърчава по принцип. Това, което би трябвало да се обсъжда, е какво точно се променя, в какво се състои новостта, какви ползи носи и какви неудобства създава.

Доводът за върховната власт на носителя на езика също заслужава анализ, ако не искаме да остане обикновено клише. Нужно е да се определи кой е този носител на езика, който взема решенията, или какво е мнозинството, критичната маса, необходима за узаконяване на решението. Ако всички носители на езика имат върховна власт, каква стойност има решението на някои от тях в сравнение с решението на други? Подразбира се, че трябва да има мнозинство, но това мнозинство не е определено, нито е установен начинът на определянето му – по количествени или статистически критерии, чрез ненаучно изследване с помощта на търсачка в интернет? [На една лекция, изнесена пред български преводачи от представител на ИБЕ към БАН, този представител най-отговорно заяви, че при определянето на официалния правопис на думите Институтът брои колко срещания в интернет има всеки от вариантите при търсене с помощта на Google. По мои спомени дори нямаше уточнение дали използват този метод само за новите думи, но да се надяваме, че е така.]

Когато се предлага промяна чрез внасяне на нова дума или ново значение, от кой момент се смята, че тази новост вече е установена? Друг често използван довод е този за „изгубената битка“. Колко пъти – когато обсъждаме дали е уместно или необходимо да възприемем един буквален превод или заемка от английски – чуваме, че вече не си заслужава да търсим чисто испанска дума или да използваме вече съществуваща испанска дума, защото вече от години (винаги се твърди, че е „от години“!) специалистите използват английската дума и няма да разберат друга, по-испанска дума. Разновидност на този довод е твърдението „така говорят хората, така се пише в печата и електронните средства за масово осведомяване, така говори средностатистическият носител на езика“. Или окончателният довод: „Кралската академия на Испания го допуска“ [при нас аналогичният довод е: „има го в словника на ОПРБЕ“].

С върховна власт, но комплексирани

Както вече казах, личното ми впечатление е, че изменението на испанския през последните години и в днешно време се извършва по модела на английския. Престижът на английския език кара испаноговорещия човек с всички сили да се стреми да се изразява по начин, който възможно най-много наподобява този език. И това се прави независимо дали в испанския език има достатъчно подходящи средства за изразяване на съответната идея. В този смисъл е парадоксално, че в днешния свят, в който се твърди, че се ценят такива неща като личността, творчеството, оригиналността, неконформизма, самоопределението, различията, свободата и т.н., най-малко в областта на езика с такава лекота избираме буквалния превод и чуждиците, имитацията, чуждопоклонничеството, копирането…в крайна сметка с идеята, че това, което казват другите („другите“ винаги са едни и същи със сигурност) – или начинът, по който го казват, – без съмнение е по-добро от това, което ние бихме могли да кажем. Систематичността, с която се следва тази логика, ме кара да мисля, че зад това се крие едно безкритично отношение, един подход, който не се оспорва, защото действа като необорима презумпция.

Обстоятелството, че англосаксонският свят се отличава с огромна творческа жизненост, е неоспоримо като цяло. Също така не може да се отрече, че е дал на останалата част от света важни изобретения, идеи, предмети, институции. Спорно е обаче дали е полезно или целесъобразно за другите общества направо да възприемат всяко нещо, което произлиза от тази културна среда. Несъмненият престиж на англосаксонския свят обаче замъглява мисленето ни и паметта ни като испаноговорещи…

Езикът е код, който отразява и изразява нашето виждане за света, той е система със собствени правила на функциониране и собствени отличителни черти. Освен това той е средство (инструмент) за общуване и съответно има нужда от „обслужване“ или „поддръжка“. Ако искаме един инструмент да ни служи дълго време, трябва да се грижим за него – да го почистваме, смазваме, заточваме. Този инструмент се приспособява, докато го ползваме: изхабява се от употребата, но и се трансформира, преустройва; качествата му понякога се подобряват, друг път се влошават. Ползвателите му са тези, които трябва да се грижат за него.

Езикът не е личен инструмент, не е само мой, споделям го с останалите носители на езика. Всички го използваме и всички го преустройваме. Аз черпя от хранилището на езика, което колективът на испаноговорещите е създало и оставило като наследство. Използвайки го по определен начин, аз го оформям, определям и отново го връщам в общото хранилище. Там моят принос се смесва с приноса на другите носители на езика и по този начин се развива това наследство (което се образува от отделните речеви действия). В това е вълшебството – езикът да продължава да е на всички, за да продължи да служи като връзка, като средство за общуване.

Затова когато се ограничаваме до подражателско възпроизвеждане на английски думи, когато не задействаме вътрешните механизми, правилата и формулите на испанския за създаване на нови думи, ние пораждаме условията за блокиране на тези механизми, за изваждането им от употреба и за забравата им. Вътрешната способност за преустройство не може да се поддържа, ако не се използва. Така езикът губи творческите си възможности и става стерилен, неспособен да се приспособява към необходимостта от отразяване на новата действителност в постоянно променящия се свят. Накрая започва само да лежи на лаврите на едно славно минало, без да влага в бъдещето. Ако освен това продължаваме да заменяме собствени думи, които вече са удовлетворявали една потребност от изразяване, с привнесени думи, рушим и прахосваме наследството от това славно минало по непростим начин. [Въпрос за размисъл: защо например в българския език не образуваме прилагателно от „околна среда“ – според езиковия механизъм това би било „околносреден“, по аналогия например със „социално осигуряване“ и „социалноосигурителен“ – а вместо това сме възприели, и то неточно, чуждата дума „екологичен“? Защо започнахме да наричаме икономическата наука „икономикс“, следвайки като папагали английския модел (може би по същата логика трябва да казваме и „математикс“)? Същевременно отделните направления на икономикса все пак са макроикономика и микроикономика. А думата „стопанство“ вече е само част от наименованието на Университета за национално и световно стопанство, в който обаче се преподава икономикс!]

В къщата на ковача

По подобие на журналистите, езиковедите, или писателите, в чиято професия боравенето с езика е основен елемент (а не допълнителен, както е при много други професии), ние преводачите сме особена подгрупа носители на езика. Продължителната и целенасочена употреба на езика като преносител на преведеното съобщение ни превръща в творци на езика с още по-голямо основание. Нашата отговорност като носители на езика е по-голяма от тази на средностатистическия носител на езика. Ние упражняваме дейност, която по определение е място на съприкосновение между два езика и затова е област с най-висок риск от влияние на чуждия език върху нашия. А за да упражняваме успешно занятието си, се предполага, че трябва да сме „имунизирани“ срещу това влияние, да притежаваме способността да „виждаме отвъд“ оригиналния текст, за да открием как да изразим съдържанието му на езика на превода, да не се влияем от формалното сходство на думите.

Въпреки това преводните текстове са едно от средствата за навлизане на англицизмите, в резултат на което в крайна сметка се оформя един клониран и зависим език. Трябва на всяка цена да се стремим да не допуснем нашите преводи – поне нашите – да се превърнат в обикновени копия на оригинала. Ние най-добре от всички знаем, че преводът почти винаги е трудна задача, често е много трудна, но само по изключение е невъзможна. Испанският [и българският] има богати изразни средства, които трябва да използваме в пълното им многообразие. Не трябва да са страхуваме да вървим срещу течението, да изследваме възможностите на родния си език, да играем, да експериментираме. Можем да постигнем повече с този инструмент, който държим в ръцете си. И най-вече – дължим това на испанския и испаноговорещите в бъдеще. Защото бъдещето на испанския, жизнеспособността му като език със собствена идентичност сега е в нашите ръце.

Ако днес се замислим по въпроса как се е променил испанският език през последните тридесет години, искрено вярвам, че ще стигнем до извода, че има какво още да се желае, би могло да бъде по-добре, нямаме много основания за гордост. Надявам се, че ако след петдесет или сто години някой учен реши да обърне поглед назад, за да проучи какво се е случило с испанския през нашата епоха – испанския, който неговото поколение е получило в наследство – той ще изпита уважение към това, което ние, сегашните испаноговорещи, сме направили със своя език. Най-малкото никой да не може да каже, че дори не сме се опитали.

Това лято отново имахме възможност да прекосим цяла Северна България от край до край — от Видин до Дуранкулак — и за пореден път да се убедим колко е красива нашата родина. Тук ще покажем някои от най-интересните природни и исторически забележителности, които посетихме по своя маршрут.

Видин е първият голям български град и пристанище на река Дунав. Намира се на един от големите завои на реката, вследствие на което на това място реката тече на юг-югозапад, насочвайки се към Стара планина, вместо към Черно море. През римската епоха тук се намира крепостта Бонония. През Средновековието се нарича Бдин и е една от най-големите български крепости. В бурната си история крепостта е била временно владяна от сръбското и от унгарското кралство. Градът е столица на последната българска държава, завлядяна от османците — Видинското царство на Иван Срацимир, паднало през 1396 г. По-късно Видин става един от центровете на възрожденската просвета и на движението за независима българска църква — през 1872 г. видинският митрополит Антим I става първият български екзарх. 152 години по-късно, през 2024 г., видинският митрополит Даниил е избран за български патриарх.

По времето на социализма градът се превръща в значим промишлен и транспортен център с множество предприятия — огромен химически комбинат, произвеждащ различни продукти, в т.ч. автомобилни гуми, завод за ризи, фабрика за порцелан, завод за помпи и др. Между Видин и румънския град Калафат има редовна фериботна връзка. Днес от промишлената база не е останала почти нищо. Построяването на „Дунав мост 2“ не донесе очаквания подем в развитието на областта. Най-известното видинско предприятие в наши дни може би е „Ел Би Булгарикум“, в което се прави истинското (надяваме се) българско кисело мляко.

От Видин се насочваме на юг. Откриваме, че малък участък от изграждания скоростен път между Видин и Ботевград вече е готов, и се възползваме, за да ускорим пътуването си. Движим се из Дунавската хълмиста равнина, засята предимно с царевица и слънчоглед, а през цялото време на запад от нас се вижда северозападният дял на Стара планина. Именно в полите на Балкана се намира следващата ни цел — малък спа комплекс в близост до балнеоложкия курорт Вършец. Нашето място се нарича село Спанчевци и е в подножието на връх Тодорини кукли. Не сме очаровани от самия комплекс, защото къщичките за гости са на една ръка разстояние от механата и вечерта се оказва доста шумна, но местността е много красива. Освен нашия спа комплекс има още един такъв, както и общински басейн с минерална вода. Водата тук е със свойства, подобни на свойствата на вършецката минерална вода.

Отбиваме се и до най-стария български балнеоложки курорт Вършец, който е само на няколко километра от Спанчевци. Първата модерна банска сграда тук е построена още през 1910 г. Днес градчето е много приятно място за разходка, с голяма пешеходна зона в центъра, красиви паркове и множество балнеолечебници, хотели и къщи за гости. Във Вършец се намира вторият по големина изкуствен природен парк на Балканския полуостров (след Борисовата градина в София). Центърът изглежда обновен съвсем скоро, дори на някои места ремонтните работи продължават.

Най-голямата забележителност в района е Клисурският манастир „Св. св. Кирил и Методий“. Нарича се „Клисурски“, тъй като близкото село Бързия се е наричало Клисура до 1950 г. Смята се, че е основан през 1240 г. По време на османското владичество е разрушаван три пъти (второто разрушаване е след разгрома на Чипровското въстание от 1688 г., когато в манастира се крият въстанници) и всеки път е възстановяван отново. Днес е четвъртият по големина манастир в България. В непосредствена близост има аязмо с лековита вода (според преданието избликнала на мястото, където са избити монасите след Чипровското въстание).

След кратък престой в столицата се отправяме към противоположния край на Северна България. Целта ни е все още неурбанизираното Северно Черноморие — Шабла, Крапец и Дуранкулак, където човек понякога може да се чувства почти сам на плажа. Отдавна сме очаровани от този кът на нашата родина и не пропускаме да го посетим всяка година за по няколко дни. По пътя се отбиваме да обядваме в едно кръчме над Аксаково, откъдето се открива невероятна гледка към Варненския залив.

Дуранкулашкото езеро е защитена влажна крайбрежна зона от международно значение. То се намира на миграционния път Via Pontica и осигурява благоприятни условия за хранене и почивка на редица прелетни видове птици.

Големият остров в Дуранкулашкото езеро е известен като „Европейската Троя“ или „Езерният град“ и е първият палеоисторически музей на открито в България. Най-старите находки са от палеолита (над 100 века пр. Хр.). Тук са намерени и останките от най-старото земеделско общество, като първите датират от 5300 г. пр. Хр. В селището от Блатница (най-старата фаза на европейската неолитна култура Хаманджия) са открити 18 къщи с площ около 150-170 кв.м, с първите улици в Европа. Тук е открита най-старата каменна архитектура в Европа (според някои източници обаче — след Гърция). Намерен е и пещерен храм на богинята Кибела от 3 век пр. Хр. На западния бряг на езерото срещу острова има праисторически некропол от V хилядолетие пр. Хр.

Почивката ни привършва и поемаме по обратния път към София. И за да не си помисли някой, че пренебрегваме Южна България, успяваме да стигнем и до връх Свети Петър в планината Верила, над село Белчин.

Източници: Голяма енциклопедия на България (авторски колектив от БАН, „Труд“, 2011 г.), Уикипедия, уебсайт VisitDobrich.bg.

Широка алея, посипана с бял чакъл, ни отвежда към замъка „Шеверни“. Той е заобиколен от градини, пропити с влага от честите дъждове. Тук–там по дърветата стои все още великденската украса под формата на огромни яйца.

След Шамбор този замък ни харесва много повече, защото размерите му са по–скромни и в него витае духът на хора, които действително са живели там. Още от построяването си преди 600 години замъкът се владее от аристократите от рода Юро, като според пътеводителя сегашните собственици обитават дясното крило на шатото.

В част от градината са разположени фигурите на шведския скулптур Гудмар Олафсон, посветени на любовта и семейството.

Това са овощните градини на замъка, в които виждаме учудващо ниски ябълкови и крушови дръвчета. На територията на замъка има няколко тематични градини — учебна зеленчукова градина, лабиринт, където може да поиграеш с децата си, градина на любовта, парк с лалета.

Вътрешността на замъка е обзаведена с прекрасно запазени мебели, които те връщат в минали времена и епохи. Трапезария, спални, детска стая, дори стая за младоженци заемат партерния етаж. Подредени са старателно и с вкус. На втория етаж се помещават спални, огромна оръжейна стая, пълна със сандъци, брони и оръжие и кралската спалня.

Основателят на Шеверни, граф Анри Юро

Най–впечатляваща е спалнята, която се пази за краля, ако реши да посети замъка. Стените са изолирани с дебели гоблени, всеки шум е заглушен, а осветлението е приглушено. Сядаш в кресло и ако няма други туристи, се пренасяш в минали времена.

Бившата оранжерия може да предизвика завист с размерите си у всеки уважаващ себе си градинар, но е превърната в нещо между ресторант и кафене, където туристите могат да опитат занаятчийски сладолед. Един от видовете е кръстен „Булгарикус“ и е с вкус на „йогурт“, т.е. кисело мляко. Опитваме го, вкусен е, макар и не чак толкова, колкото очаква човек след прочетените хвалебествени брошури. Самият „ресторант“ предлага само сандвичи и пакетирани храни, но служителите твърдят, че това е извънредно. Във всеки случай кафето им се оказва превъзходно, а и точно по това време времето се смилява над нас и ни отпуска малко слънце, така че сме много доволни.

Напускаме „Шеверни“ и се насочваме към едно селце в близост до старата френска столица Тур, където ще отседнем, отново в земеделско стопанство, отдавна превърнато в къща за гости. По пътя ще се отбием и в живописния град Амбоаз, където е прекарал последните години от живота си Леонардо да Винчи. Накрая ни предстои да видим още един замък, който обаче още не сме си харесали окончателно — изборът е голям, а времето ни е ограничено.