Личен блог

Автор: lulkata (Page 1 of 9)

Един ден из загадките на „Шамбор“, бижуто в долината на Лоара

Шатобриан сравнява всичките 282 комина на най-прочутия в долината на Лоара замък „Шамбор“ с „жена,чиято коса вятърът е развял във въздуха“ („Une femmes dont le vent aurait soufflé en l’air la chevelure“). Действително окото ни не успява да преброи всички комини, капандури, кулички и прозорчета, сякаш изрязани от ножицата на скулптор.

Пътят към паркинга на замъка минава покрай парк в размер на 5500 хектара, който е неразделна част от целия комплекс. Зърваме мимоходом малка част от шатото и само можем да гадаем за размерите на гората от дъбове и борове, в които живеят 700 елена, 600 глигана, 100 сърни и т.н. Вече сме прочели, че има пътеки за желаещите да се разхождат сред природата, но предвид на надвисналата опасност от дъжд и запазения час за лекция от екскурзовод се отказваме. Имаме време да се разходим спокойно из градините на двореца и да го снимаме от различни ракурси. Обграден е с напълно запазен ров, а на допълнително разстояние има и канал с лодки за разходка. Самите градини са възстановявани в продължение на 7 месеца през 2017 година, тъй като са били унищожени между двете световни войни. Били са нужни16 години, за да се издирят исторически, ботанически и археологически документи за това как са изглеждали в миналото. Виден американски милионер и филантроп подпомага финансово начинанието, за да придобият сегашния си вид.

Изграждането на замъка започнало на 6 септември 1519 г. по поръчка на крал Франсоа I. След победата си в битката при Маринян кралят искал да покаже на цяла Европа силата и славата си и да се увековечи като поръчител на истински архитектурен шедьовър. След царуването на Франсоа I „Шамбор“ често е ползван като ловен замък от Франсоа II и Шарл IX, но е бил напълно пренебрегван от Анри III и Анри IV. Кралят Слънце Луи XIV поръчал извършването на значителни реставрационни работи. Молиер създал тук своята творба „Буржоата благородник“.

Замъкът е бил построен като ловен дом за Франсоа І, но за цялото си царуване кралят е прекарал там общо едва седем седмици. Тъй като е бил построен за краткосрочно пребиваване, замъкът не е бил удобен за дълги престои. Отоплението на огромните помещения и стаи с големи прозорци и високи тавани е било практически невъзможно. Освен това в близост не е имало села или други имения и съответно не е имало други източници на храна освен дивеча, поради което се е налагало превозването на огромни количества храна до замъка.

„Шамбор“ е замислен като копие на небесния град, описан в „Откровението на Йоан“ в последната глава на Библията. Погледнат от небето, той прилича на гигантски часовник с огромни зъбци от злато и олово. Кръгът и квадратът са в основата на тази пространствена динамика, чиято фасада е изобразена с четири лица, а четирите кули отразяват четирите посоки на света. Носейки се над земния ад, осветеният замък е достоен за небесния Йерусалим.

Вътрешният двор е просторен и светъл, в достатъчен мащаб да посреща ловните дружини на краля и да бъде домакин на турнири и празници.

Централен интериорен елемент на замъка е двойното спирално стълбище, което дава възможност двама души да се изкачват по него, без въобще да се засичат. Екскурзоводката ни обяснява, че една от функциите на това забележително стълбище е била да осигурява забавление за гостите — те се движели успоредно по двете редици стълби, без да се срещат, но периодично се виждали взаимно между колоните. Скици на такова стълбище са открити сред записките на Леонардо да Винчи и се смята, че той е първоизточникът на идеята за изграждането му.

Въобще Да Винчи е тясно свързан с „Шамбор“ и цялата област. Спекулациите, че той е проектирал замъка, обаче не са оправдани. Така или иначе, той умира няколко месеца преди началото на строежа в недалечния град Амбоаз, където живее от 1516 г., след като се е преселил във Франция по покана на Франсоа I.

 

Церемониалната стая и леглото на Луи XIV
Церемониалната стая на Луи XIV — камината
Вторият вестибюл
Стаята с лаврите
Стаята на принцеса Дьо Конти
Театралната зала

Жадуващ за слава и признание, крал Франсоа I е бил обсебен от образа на саламандъра — гущер, надарен с безсмъртие според вярванията. Затова той присъства из целия замък, изобразен с корона, погълнат от пламъци и плюещ капки вода.

Подпокривната конструкция
Гледка от терасата на покрива

След цял ден, прекаран във величествения „Шамбор“, вечеряме в едно приятно ресторантче в градчето Божанси (Beaugency) и се прибираме във фермата в Клери Сент Андре, къдете сме отседнали. С удивление установяваме, че скромните къщи и обикновеният селски пейзаж радват окото не по-малко от натруфените царски покои…

Уличка в Божанси
Фермата — къща за гости
Селска закуска по френски

На другата сутрин след обилната закуска си казваме „довиждане“ с нашата хазяйка и потегляме към следващата цел на нашето пътешествие — замъка „Шъверни“.

В долината на река Лоара: базиликата „Света Богородица“ в Cléry-Saint-André и замъкът „Meung-sur-Loire“

Няма нищо по-вълнуващо от нечие свидетелство за една катедрала или дори църква, че точно в нея се е случило чудо. Католически и православни, мрачни и величествени, пълни с витражи и тленните останки на знатни особи, сред всички храмове се открояват тези, които носят историята за статуя, икона, която оживява и сълзи се стичат по лицето на Божията майка, или пък стенопис, на който многозначително изниква образът на Христос.

От такава катедрала започна пътешествието ни в долината на река Лоара, съпроводено с променливо време, яростен дъжд, внезапно изскачащо слънце, досаден вятър и литри от вода, които се стоварват върху колата и самите нас, когато решим да излезем от нея.

През 1280 година на около 10 километра от град Орлеан работници поставят в параклис намерена в храстите статуя на Света Богородица. Към нея започват да се стичат тълпи от поклонници и параклисът се превръща в църква. През 1428 година тя е разрушена от англичаните, но французите я издигат наново и при Луи XI придобива внушителния си облик на катедрала. Елегантният и силует се извисява в малкото градче Клери Сент Андре, разположено на левия бряг на Лоара.

На 26 май 1670 г. 42 свидители видели как лицата на Дева Мария и Младенеца Исус на статуята оживяват, променят цвета си, няколко пъти преминават от агонизираща бледност към силна руменина, покриват се с пот и сълзи.

Случайно или не, посетихме „Нотр Дам дьо Клери“ точно два дни преди 354-годишнина от чудото. Късметът на туриста не ни напусна през цялото пътешествие след това, като спираше по магически начин дъжда точно преди да излезем за обиколка на поредния замък, за разходка в красив парк или градина и за търсене на сухо място за хранене. С ръка на сърцето признавам, че ни предпази през дългия път обратно към Люксембург, през който на моменти дъждът и бурята буквално правеха пелена пред колата.

Поради късното ни пристигане и настаняване в Клери, първия следобед в долината на Лоара посетихме най–близкия замък в околността „Meung-sur-Loire“, или „Ман сюр Лоар“, както ни го произнесе собственичката на фермата, в която отседнахме. Без съмнение това е един от най–старите замъци в района, защото през 2019 година навършва 810 години. Служил е за резиденция на епископите на Орлеан и не е имал военно–отбранителна функция, което личи от архитектурата му. Двете фасади са строени по различно време, първата е средновековна от 13 век, докато втората вече препраща към стила на класицизма от 18 век. Градините около парка не впечатляват с разкоша и геометрията на тези в другите замъци, може би поради липсата на средства и прекалено честата смяна на собствениците. Все пак личи усилието да се привличат туристи с изградения за децата парк, с фигурите на влечуги из него и измислената с чисто комерсиална цел история за дракони, шестващи в миналото из замъка.

Обиколката започва от сводест и хладен сутерен, в който се прожектира видео, разказващо историята на замъка. На древни маси в последна степен на разпадане са поставени табели с любопитна информация за епохата на строежа, обитателите на сградата и най–разпространените ругатни през вековете. Пътят ни минава през задължителния параклис, след което продължаваме към двадесетина богато мебелирани стаи, облицовани с дървена дограма. Любопитна табела ни уведомява, че всяко помещение има различна миризма, в зависимост от предназначението, което е имало през годините. Още в първата стая усещаме ухание на непрани чорапи, после то преминава в неопределена смрад на старо и на вехти гардероби, следва сладникав мирис (в стаята за дегустация на ликьори) и най–сетне за наше щастие издевателството над обонянието ни се размива във въздуха и преминаваме към втория етаж.

В така наречената „Билкова стая“ се съхраняват стръкове от билки, колби и стъклени шишета, но мухълът по едната стена говори за силна влага, която руши фасадата.

Тръгваме из парка с надежда да се стоплим на слънце след усойната вътрешност на сградата и бродим по алеите, които отвеждат до кошери с мед и частично паднал каменен зид. Стройна колона от липи, чуруликащи птици и никакви облаци на хоризонта ни изпълват с оптимизъм за следващия ден, планиран за посещение на замъка „Шамбор“.

Какво се крие зад отношенията САЩ – Израел – Иран

Преди известно време ми подариха тази книга, но все се въздържах да я започна. Няколко пъти я разгръщах и всеки път стигах до извода, че изглежда едновременно сложна и скучна. Когато най-после се престраших, установих, че съм се лъгал за второто. Въпреки трудната материя книгата е много интересна и увлича читателя.

Авторът Владимир Чуков е арабист, университетски преподавател, специалист по въпросите на Близкия Изток и исляма.

Първата част е посветена на евангелизма, юдаизма и еврейската държава. Авторът разглежда с много подробности различните евангелистки течения на протестантството и тяхната тежест в рамките на християнското вероизповедание. Оказва се, че по данни от 2011 г. евангелистите в света са между 285 и 870 милиона души по света, съответно между 13% и 40% от всички християни – според това кои църкви се включват в изчислението.

Особено интересни са разясненията за премилениализма и постмилениализма. Това са две основни школи, които се различават помежду си по централния въпрос на християнството – кога ще се завърне Христос. Премилениалистите смятат, че Христос ще се завърне на Земята в решителен момент от историята на човечеството и чрез намесата си ще изгради Златния век – епохата на мир и благоденствие. Постмилениалистите твърдят, че завръщането на Христос ще бъде след Златния век. Преди това той ще влияе на човечеството чрез своята Църква, под чието благодатно влияние ще настъпи въпросният Златен век. Има и трети подход, този на амилениалистите, който е тясно свързан с постмилениализма. Римокатолическата църква с времето е възприела амилениалния подход. Постмилениалистите и амилениалистите си приличат по това, че и двете течения възприемат Божието царство по-скоро в духовен, а не във физически смисъл и смятат, че Христос ще се завърне, за да осъществи Страшния съд, а не за да управлява физически на Земята.

Каква обаче е връзката с Израел? Евангелистите са премилениалисти и вярват, че нацията на Израел ще бъде спасена и възстановена на място за период от едно хилядолетие. Еврейското физическо и политическо присъствие на територията на днешен Израел и палестинските земи обаче няма да бъдат Божието царство, а само предшестващ го период. По време на Голямата скръб там ще се появи Антихристът, който ще наложи своето управление над възстановения Божи гроб. Този период ще завърши със завръщането на Христос на Земята заедно с истинските вярващи. Христос ще победи Антихриста и ще установи своето царство. Повечето евреи ще го приемат за свой Месия и ще бъдат спасени.

Измежду последните американски президенти Тръмп е премилениалист, а Обама и Байдън  – постмилениалисти. Сред тях Тръмп е най-тясно свързан с евреите и Израел и неговата политика е свързана с най-силна подкрепа за израелската държава.

Една глава е посветена на юдео-християнството. Според тази идеология евреите са богоизбраният народ, защото са преките потомци на Авраам. „Благодарение на [своята] подкрепа евангелистите получават божествената благословия и по този начин също получават божествен статут.“ Това се дължи на библeйския литерализъм, т.е. на буквалното четене и възприемане на Библията. Християно-ционистите – по-твърдолинейната част от юдео-християните – вярват, че подкрепата на САЩ за Израел (за държавата, а не за евреите по принцип) е богопредопределена. Твърди се, че 15-20 милиона американци споделят такова вярване. Според почти една трета от американците Бог е дал Израел на евреите като прелюдия към Армагедон и Второто пришествие.

Авторът разглежда и връзката между англиканската църква, пуританите, евангелистите и евреите. Оказва се, че ционизмът се заражда идейно във вижданията на англиканските евангелисти. Те се смятали за тясно свързани с евреите и вярвали, че са вторият избран народ. Според тях необходимото условие за завръщането на Христос на Земята е евреите да се съберат отново в Палестина. Поради това те работели за създаването на държава за евреите с цел да ускорят Второто пришествие. Още през XVII век Оливър Кромуел искал да превърне Англия в такава еврейска държава, смятайки англичаните за потомци на десетте изгубени племена на Израел. Кромуел обаче претърпял неуспех, който се дължал най-вече на факта, че рабинатът винаги е бил против създаването на еврейска държава.

През 1917 г. британското правителство официално се ангажира със създаването на еврейска държава в Палестина. Важна роля играе представителят на ционисткото движение барон Ротшилд, част от френския клон на семейството.

Втората част на книгата е посветена на джаафаризма – основното течение на шиитската деноминация. Това е правно-догматична школа, към която принадлежат 85 % от шиитите по света, и се нарича също „имамия“ („имамство“) и „итна ашаирия“ („дванадесетте“). Това течение на шиитството е разпространено най-много в Иран. Последователите на тази доктрина вярват в дванадесетте божествено ръкоположени имами. Последният имам (Махди) живее в „окултация“ (т.е. той е скрит, отсъстващ имам) и ще се яви като месия, като управлението му ще съвпадне с Второто пришествие на Исус. Самият Исус ще трябва да помага на Махди срещу Даджал (олицетворението на злото).

По-нататък Вл. Чуков разглежда различията между сунитите и шиитите, в частност в отношението им към юдаизма, евреите и държавата Израел. Авторът се спира подробно и на възникването и развитието на антисемитизма и антиизраелизма в Иран като основа на махдистката доктрина. Трябва да се отбележи, че последователите ѝ насочват отрицателното си отношение към израелската държава, а не към юдеите. Разделянето на тези две виждания се задълбочава особено при президента Махмуд Ахмадинежад (2005 – 2013 г.), който е виден пропагандатор на махдистката идея. Самият той нееднократно заявява, че заличаването на държавата Израел (възприемана като част от Даджала) е един от белезите за появата на Месията.

Забележителни са фактите за мястото и положението на евреите и юдаизма в Иран. Установяването на евреите там става още през 539 г. пр.Хр., когато шахът на Персия Кир Велики завладява Вавилон и освобождава местните евреи от робство, повечето от които заминават за земите, представляващи днешната територия на Израел. Тогава се оформят и първите еврейски общности в Персия. Дарий I (521 – 468 г. пр.Хр.) от същата династия проявява особена търпимост към религиозните малцинства. По време на династията Каджар (1779 – 1925 г.) възходът на евреите в Персия е особено чувствителен. Мнозина от тях приемат исляма, но се смята, че тайно запазват юдейската вяра, и се стремят да запазят общността си чиста, като не допускат смесени бракове. Икономическият възход на евреите в страната продължава и при шах Мохамед Реза Пахлави (1925 – 1979 г), като някои от тях стават близки и до политическите кръгове. След Ислямската революция от 1979 г. отношението към евреите се променя плавно, като те запазват множество придобивки. Трябва да се отбележи, че според конституцията на Иран на еврейското малцинство „се полага един депутат в местния парламент – положение, което не съществува в нито една друга ислямска страна“. Стига се дотам сунитите да се оплакват, че в Иран дори евреите имат повече привилегии от тях. По непотвърдени данни само в Техеран има 25 синагоги.

Последната част на книгата е насочена повече към политическите аспекти на отношенията между САЩ, Израел и Иран, разгледани през призмата на религиозните вярвания. Прави се извод за „иманентност на евангелистко-джаафаритската колизия“ (така е озаглавена тази част).

Този труд на проф. Чуков несъмнено е забележително богат източник на информация и може да допринесе много за разбирането на отношенията в Близкия Изток в религиозен и политически план. За съжаление авторът не е обърнал достатъчно внимание на езика. Източниците му са чуждоезични и съответно голяма част от текста е превод, но твърде буквален, като в някои случаи дори затруднява разбирането. Наблюдават се и немалко правописни, пунктуационни и печатни грешки. Тук отговорността е на двамата коректори. В някои случаи дори имената на хора са писани по различен начин в различни части на текста. Всичко това донякъде разваля доброто впечатление, без все пак да намалява информационната стойност на книгата.

Лесно е да се превежда в наши дни

Седя си, превеждам си и си мисля: напоследък стана много лесно да се превежда. Всеки може да го прави, и то доста добре.

Първо, вече имаме машинен превод (за изкуствения интелект да не говорим). Има и по-прости (безплатни) програми, и по-професионални. Пускаш си машинния превод и си пееш. Ако си частно лице – защо да даваш пари на някой преводач, който си мисли, че знае много езици? Сам ще си направиш машинен превод. Ако си работодател – защо да плащаш заплати и осигуровки за преводачи? Пък и сам знаеш чужди езици, сам разбираш почти всичко. Ако пък си преводач – защо да не се ползваш от тази благина, машинния превод? Е, трябва му малко редакция, но въпреки това много помага.

Някои твърдят, че машинният превод не става за ползване без редакция от човек. Твърдят, че правел грешки, понякога груби. Въобще не е вярно, машинният превод е много гладък. Вижте сами: „ЕС ще продължи да работи конструктивно със САЩ с цел премахване за благото на всички мита на САЩ върху износа на ЕС от 232 г. (…)“ Е, оригинала[1] няма да го гледаме, защото може да ни изненада.

Освен това може и без машинен превод. Вече е лесно. Българският език много се разви напоследък, стана по-ясен, няма я онази синонимия, двусмисленост и т.н. Главното е да се познават няколко суфикса: най-вече -ирам за глаголите, -иране и -ация за съществителните. С тях превеждането е песен. Ето, уверете се сами:

  • decorate – декорирам, decoration – декорация (по-рано са казвали украса, но вече не се употребява);
  • derogate – дерогирам, derogation – дерогация (да не си помислите, че това означава изключение!). Забележка: да не се бърка с дрогиране;
  • operate – оперирам, operation – операция (вече може да се оперира не само пациент, но и предприятие, склад, кораб, система и т.н.);
  • present – презентирам, presentation – презентация (кой ще ти казва вече представяне…);
  • validate – валидирам, validation – валидиране (това не е същото като утвърждаване).

Има обаче и изключения: например book се превежда (поне в устната реч) като буквам, а не букирам (резервирам вече не се казва, макар да се среща в писмени текстове, още по-рядка се казва запазвам).

С прилагателните е малко по-друго, а има и съществителни, за които трябват други суфикси (но не и наставки):

  • identical – идентичен (еднакъв не е съвсем същото, а пък тъждествен е остаряла и неясна дума);
  • identity – идентичност (това не е само качеството на две еднакви неща означава и самоличност или самоопределение, но стилът е по-изискан).

При междуметията всичко е ясно: например wow винаги си е уау.

Разбира се, и в наши дни преводът си има тънкости. Например има множество английски думи, които не може да се преведат по посочения начин (със суфиксите), а изискват специални знания. Да кажем begin, commence, start, а също и launch – всичко това на български е стартирам. Просто трябва да се знае: нашият език е беден, но точен – добре, че има такива хубави български думи като стартирам. Всичко може да се стартира: състезание, заседание, инициатива, реформа… Удобно и лесно.

Друг път се налага да използваме по-стари български думи, но с нови значения. Например: happening естествено си е хепънинг, но happen се превежда като случвам се. Тази универсална дума е много удобна: случват се хепънинги, брифинги, митинги, протести, заседания, срещи, реформи, дори правителства. По-рано се налагаше да търсим различни думи: провежда се среща, осъществява се реформа, съставя се правителство. И защо ни е било всичко това?

Ето, лесно е да се превежда в наши дни.


[1] „The EU will continue to engage constructively with the US with the objective to remove for good all US 232 tariffs on EU exports (…)“. Примерът с машинния превод на това изречение е истински и е направен с професионална програма.

Как да претапицираме старите столове

След като преди 15 години си бях купил електрически телбод (такер), без да знам със сигурност за какво ще го ползвам, най-после дойде времето да влезе в употреба. Установихме, че кухненските ни столове са станали много твърди, и решихме да ги претапицираме. Никога не бяхме правили нещо подобно и имахме известни притеснения дали ще се получи добре, но в един момент се престрашихме.

Започнахме с развинтване на двата винта, крепящи седалката.

После дойде най-трудоемката част — изваждането на телчетата (скобите). От всички инструменти, с които разполагахме, най-удачно се оказа това да се прави с нож и клещи.

Първо извадихме скобите на подлепващото, а после и на основния плат.

В крайна сметка установихме, че дунапренът се е разпаднал напълно, като при това е започнал да лепне, поради което отстраняването му не беше много лесно. Последва изпиране на плата — решихме да не го сменяме, защото е в прилично състояние и добре се връзва цветово с кухненската мебелировка. След това изрязахме ново подлепващо и нов дунапрен по формата на седалката.

За повторното опъване на плата се наложи да си помогнем с тиксо. Работата с електрическия телбод се оказа не особено трудна. Единственото, за което трябваше да се внимава, бе телбодът да се притиска старателно до основата, иначе скобите не се забиваха докрай и се налагаше да се дозачукват.

В крайна сметка се получи нелошо. Външният вид не се промени — само цветът се посъживи от прането, а седалката на претапицирания стол стана с няколко сантиметра по-висока — но удобството при седене вече е несравнимо по-голямо.

След този експеримент сме готови и за по-сериозни тапицерски дела.

« Older posts
error: Content is protected !!