Автор: lulkata (Page 1 of 10)

Уилям се събуди за пореден път в лошо настроение. Тялото му бе леко сковано, главата го наболяваше – сигурно беше от няколкото уискита, които предната вечер изпи почти на гладно. По принцип почти не пиеше, но когато се чувстваше неспокоен и нещастен, се отпускаше. Трябва да внимавам с пиенето, помисли си той, та то обезсмисля всичките ми усилия за дълъг и здравословен живот. След още малко размисъл обаче оневини пиенето и реши, че е заради възрастта. Скоро щеше да стане на 65…

Размърда се в леглото, попротегна се и позвъни по интерфона. Личният му прислужник Джон веднага се отзова.

– Добро утро сър, какво мога да направя за Вас?
– Джон,приготви закуската, моля. В кръглата зала.
– Както обичайно ли, сър?
– Да, както обикновено. Но сложи повече прошуто, Джон – стомахът ми стърже от глад.
– Много добре, сър. Ще вземете ли вана преди това?
– О, да, приготви и ваната.
– В коя баня, сър?

Уилям леко се затрудни с избора. В огромното му имение имаше 24 бани и тоалетни. За какво ли са ми всичките, замисли се за миг. Но колебанието беше кратко.

– В лилавата, Джон. И по-бързо, моля.
– Много добре, сър, веднага ще дам разпореждания.

След ваната се почувства по-добре и дори главоболието му почти отшумя. Видът на закуската също го ободри.

– Госпожата вече закуси ли, Джон?
– Опасявам се, че госпожата замина още вчера, сър. Ако не се лъжа, беше Ви казала, че ще отиде в Аспен на ски за няколко дни, сър.

Вярно, беше забравил. Напоследък жена му все по-често отсъстваше. Не се караха, но отношенията им бяха доста хладни. Тя се държеше по-скоро като търговски партньор (двамата заедно имаха участия в безброй фирми и фондации), а не като съпруга. Децата им също не живееха с тях. Имението с площ над 6 хиляди квадратни метра беше пълно с обслужващ персонал и високотехнологично оборудване от всякакъв вид, но беше бездушно. Той отдавна вече не се чувстваше добре тук.

Настроението му се развали още повече. Зачуди се с какво да се захване след закуска. Чакаше го много работа. Като истински филантроп, той движеше множество проекти, обединени от общата идея за спасяване на планетата – бореше се с глобалното затопляне, произвеждаше и разпространяваше ваксини, искаше да ограничи консумацията на месо заради емисиите на метан и въглероден диоксид, опитваше се да въведе цифрови документи за самоличност за народонаселението по целия свят… Днес обаче не беше настроен за работа. Чувстваше се потиснат, самотата го смазваше.

– Джон, ще отида до града. Искам лично да си купя някои неща от търговския център.
– Лично? Дали е добра идея, сър?
– Да, защо? Може да изпия и едно кафе там. Обади се на Стенли да бъде готов с колата след половин час.
– Много добре, сър. Коя кола предпочитате?
– Нека да е мерцедесът, Джон. Не е нужно да бием толкова на очи.

Докато пътуваха към големия град (имението на Уилям бе в малко градче на противоположния бряг на езерото), реши да потърси свои приятели, за да ги придума да се срещнат за обяд или вечеря. Струваше му се, че няма да издържи още един самотен ден. Първият, на когото звънна, се оказа зает и се уговориха да се срещнат едва след няколко дни. С втория въобще не успя да се свърже, дори телефонът на секретарката му даваше постоянно заето. Настроението му спадна още повече и реши да не търси никого другиго. Все пак се надяваше да се разтуши при разходката си из огромния търговски център.

Стенли паркира лимузината на специално запазеното за Уилям паркомясто и двамата се насочиха към асансьора.

– Ела да ме вземеш след два часа в кафене „Парадайз“, Стенли – заръча Уилям.
– Сам ли ще обикаляте из магазините, сър? Мислите ли, че е безопасно? – освен шофьор, Стенли естествено беше и телохранител.
– Да, Стенли, искам да се разходя сам. Пък и какво може да ми се случи? Нали знаеш,че хората ме обичат и уважават?
– Така е, сър, но… – Стенли се поколеба. – Разбира се, ще Ви потърся след два часа в кафенето.

Телохранителят бе искрено удивен от увереността на шефа си. Филантропът Уилям финансираше най-различни проекти, но много малка част от тях бяха разбираеми за хората. Нещо повече, някои от тези проекти бяха доста противоречиви и репутацията на милиардера не беше особено добра. Самият Стенли например също намираше за малко
налудничава идеята на шефа да намали проникването на слънчева светлина към земната повърхност чрез впръскване на аерозоли в стратосферата като част от борбата срещу глобалното затопляне…
 
Сблъсъкът с действителността обаче беше тежък. Още при първите си стъпки бе ужасен от огромните тълпи, които се носеха по коридорите. Беше период на намаления и хората (особено по-малко заможните) се бяха втурнали да пазаруват по-евтини стоки. Едва се разминаваше с тълпите от всякакви жени, помъкнали огромни торби, дърпащи за ръка сополивите си деца и каращи се с отегчените си и миришещи на пот мъже. Шумът от приказките на възрастните и рева на децата бе непоносим. Заедно с това от централната уредба се носеше рап. Уилям почувства, че му става лошо. Май идеята му да се смеси с народа не беше удачна. С мъка се добра до един от луксозните магазини, където нямаше никакви клиенти. Продавачките го познаха и започнаха сервилно да го разпитват от какво се нуждае. Уилям си избра нов костюм на астрономическа цена и заръча да му го изпратят направо в имението. После изпи чаша вода и реши да поеме към кафенето на последния етаж.То беше от висока категория и нямаше опасност там да има посетители от нисшите слоеве на населението.

Мъката обаче не бе свършила. На излизане от магазина дебела чернокожа жена го настъпи, а напът за асансьора здравата се сблъска с потен бял мъжага с карирана риза и каубойска шапка. Нито един от тях не се извини, а очевидно не го и разпознаха. За утешение в асансьора попадна на двама младежи от азиатски произход, които почтително го поздравиха. Сигурно са компютърни специалисти от моето предприятие, помисли си той.

В кафенето седна в сепарето, което винаги пазеха за него. Приятната обстановка, приглушената светлина и леката джаз музика малко го ободриха заедно със силното италианско еспресо. Поиска вестник, но новините бяха потискащи. Икономиката отдавна вървеше на зле – това го знаеше много добре (а и за собствените му дела това не беше непременно лошо), но съобщенията за убийства, изнасилвания и автомобилни катастрофи му дойдоха в повече. Поръча си коктейл и алкохолът го отпусна за малко, докато не се сети, че бе решил да внимава с пиенето. Сега може, но от утре никакво пиене, реши той. За разтуха поговори малко с хубавичката сервитьорка и управителя на заведението, които се държаха с голямо уважение към него.

Най-после Стенли дойде и двамата поеха заедно към асансьора. След коктейла и разговорите с почитащи го хора настроението му осезаемо се беше подобрило и светът вече не му се виждаше толкова черен. Точно тогава обаче дойде сблъсъкът, заради който чашата преля. На излизане от асансьора Уилям бе връхлетян от десетинагодишно момче, возещо се изправено на задната част на количка за супермаркет. Ударът беше силен и неочакван. Уилям почувства как коленете му се огънаха от сблъсъка, а в следващия момент ръката му вече беше върху бузата на детето. Естествено, то ревна гръмогласно, макар плесникът да не беше твърде силен. Пристигна и майката, която вдигна скандал, заплашвайки, че ще подаде жалба за тормоз над деца. Разбира се, Стенли се намеси и всичко утихна бързо след потъването на една стодоларова банкнота в портмонето на майката, но Уилям вече бе взел твърдо решение за бъдещето.

След обилния обяд и още едно силно кафе филантропът се затвори в кабинета си и предупреди никой да не го безпокои. Трябваше да проведе няколко телефонни разговора.

– Тони,трябва да действаме – съобщи той без предисловие на първия си събеседник.
– Какво имаш предвид, Бил? Нищо не разбирам.
– Днес бях в търговския център.
– Е, и? Бъди по-ясен, моля те.
– Беше ужасно. Пълно с хора. Отвратително. Не се издържа вече.
– Разбирам те, но какво точно искаш да кажеш?
– Започваме по нашия план. Трябва да спасим планетата! Обадѝ се на нашите хора в Китай.
– Но дали сме напълно готови, Бил? Гадинката може да бъде усъвършенствана още…
– Нищо, Тони, и така ще свърши работа. Ще започнем с гадинката, ще завършим с душегубките. Съвсем наскоро направихме учение и разиграхме всичко. Моментът дойде.
– Ами големите шефове?
– Нали знаеш, че са ми дали пълна свобода на действие. Аз решавам кога и как!

На другия край на линията събеседникът още се колебаеше. Уилям изчака малко, после каза остро:

– Не забравяй, че си ми длъжник, Антъни! Освен това ще направим страшно много пари!
– Добре, Бил, да действаме. Ти ли ще се обадиш на онзи… ъ-ъ… етиопеца, как му беше името?
– Доктор Г.? Да, нали аз го финансирам. От теб очаквам да държиш под контрол немците от „Роберт Бош“.
– Искаш да кажеш „Роберт Кох“? Разбира се, те са ни в кърпа вързани. А медиите?
– Медиите са наши. „Фейсбук“ и „Туитър“ също. Дано само Оранжевият не направи нещо, което не сме предвидили. Но и с него ще се справим, това ще бъде бонус. Сега действай и ме дръж в течение!

Наближаваше краят на 2019 г. Започваше спасяването на планетата.

***

Волнолюбец Храбрий, 2024 г.

Всички авторски права запазени!

Шатобриан сравнява всичките 282 комина на най-прочутия в долината на Лоара замък „Шамбор“ с „жена,чиято коса вятърът е развял във въздуха“ („Une femmes dont le vent aurait soufflé en l’air la chevelure“). Действително окото ни не успява да преброи всички комини, капандури, кулички и прозорчета, сякаш изрязани от ножицата на скулптор.

Пътят към паркинга на замъка минава покрай парк в размер на 5500 хектара, който е неразделна част от целия комплекс. Зърваме мимоходом малка част от шатото и само можем да гадаем за размерите на гората от дъбове и борове, в които живеят 700 елена, 600 глигана, 100 сърни и т.н. Вече сме прочели, че има пътеки за желаещите да се разхождат сред природата, но предвид на надвисналата опасност от дъжд и запазения час за лекция от екскурзовод се отказваме. Имаме време да се разходим спокойно из градините на двореца и да го снимаме от различни ракурси. Обграден е с напълно запазен ров, а на допълнително разстояние има и канал с лодки за разходка. Самите градини са възстановявани в продължение на 7 месеца през 2017 година, тъй като са били унищожени между двете световни войни. Били са нужни16 години, за да се издирят исторически, ботанически и археологически документи за това как са изглеждали в миналото. Виден американски милионер и филантроп подпомага финансово начинанието, за да придобият сегашния си вид.

Изграждането на замъка започнало на 6 септември 1519 г. по поръчка на крал Франсоа I. След победата си в битката при Маринян кралят искал да покаже на цяла Европа силата и славата си и да се увековечи като поръчител на истински архитектурен шедьовър. След царуването на Франсоа I „Шамбор“ често е ползван като ловен замък от Франсоа II и Шарл IX, но е бил напълно пренебрегван от Анри III и Анри IV. Кралят Слънце Луи XIV поръчал извършването на значителни реставрационни работи. Молиер създал тук своята творба „Буржоата благородник“.

Замъкът е бил построен като ловен дом за Франсоа І, но за цялото си царуване кралят е прекарал там общо едва седем седмици. Тъй като е бил построен за краткосрочно пребиваване, замъкът не е бил удобен за дълги престои. Отоплението на огромните помещения и стаи с големи прозорци и високи тавани е било практически невъзможно. Освен това в близост не е имало села или други имения и съответно не е имало други източници на храна освен дивеча, поради което се е налагало превозването на огромни количества храна до замъка.

„Шамбор“ е замислен като копие на небесния град, описан в „Откровението на Йоан“ в последната глава на Библията. Погледнат от небето, той прилича на гигантски часовник с огромни зъбци от злато и олово. Кръгът и квадратът са в основата на тази пространствена динамика, чиято фасада е изобразена с четири лица, а четирите кули отразяват четирите посоки на света. Носейки се над земния ад, осветеният замък е достоен за небесния Йерусалим.

Вътрешният двор е просторен и светъл, в достатъчен мащаб да посреща ловните дружини на краля и да бъде домакин на турнири и празници.

Централен интериорен елемент на замъка е двойното спирално стълбище, което дава възможност двама души да се изкачват по него, без въобще да се засичат. Екскурзоводката ни обяснява, че една от функциите на това забележително стълбище е била да осигурява забавление за гостите — те се движели успоредно по двете редици стълби, без да се срещат, но периодично се виждали взаимно между колоните. Скици на такова стълбище са открити сред записките на Леонардо да Винчи и се смята, че той е първоизточникът на идеята за изграждането му.

Въобще Да Винчи е тясно свързан с „Шамбор“ и цялата област. Спекулациите, че той е проектирал замъка, обаче не са оправдани. Така или иначе, той умира няколко месеца преди началото на строежа в недалечния град Амбоаз, където живее от 1516 г., след като се е преселил във Франция по покана на Франсоа I.

 

Жадуващ за слава и признание, крал Франсоа I е бил обсебен от образа на саламандъра — гущер, надарен с безсмъртие според вярванията. Затова той присъства из целия замък, изобразен с корона, погълнат от пламъци и плюещ капки вода.

След цял ден, прекаран във величествения „Шамбор“, вечеряме в едно приятно ресторантче в градчето Божанси (Beaugency) и се прибираме във фермата в Клери Сент Андре, къдете сме отседнали. С удивление установяваме, че скромните къщи и обикновеният селски пейзаж радват окото не по-малко от натруфените царски покои…

На другата сутрин след обилната закуска си казваме „довиждане“ с нашата хазяйка и потегляме към следващата цел на нашето пътешествие — замъка „Шeверни“.

Преди известно време ми подариха тази книга, но все се въздържах да я започна. Няколко пъти я разгръщах и всеки път стигах до извода, че изглежда едновременно сложна и скучна. Когато най-после се престраших, установих, че съм се лъгал за второто. Въпреки трудната материя книгата е много интересна и увлича читателя.

Авторът Владимир Чуков е арабист, университетски преподавател, специалист по въпросите на Близкия Изток и исляма.

Първата част е посветена на евангелизма, юдаизма и еврейската държава. Авторът разглежда с много подробности различните евангелистки течения на протестантството и тяхната тежест в рамките на християнското вероизповедание. Оказва се, че по данни от 2011 г. евангелистите в света са между 285 и 870 милиона души по света, съответно между 13% и 40% от всички християни – според това кои църкви се включват в изчислението.

Особено интересни са разясненията за премилениализма и постмилениализма. Това са две основни школи, които се различават помежду си по централния въпрос на християнството – кога ще се завърне Христос. Премилениалистите смятат, че Христос ще се завърне на Земята в решителен момент от историята на човечеството и чрез намесата си ще изгради Златния век – епохата на мир и благоденствие. Постмилениалистите твърдят, че завръщането на Христос ще бъде след Златния век. Преди това той ще влияе на човечеството чрез своята Църква, под чието благодатно влияние ще настъпи въпросният Златен век. Има и трети подход, този на амилениалистите, който е тясно свързан с постмилениализма. Римокатолическата църква с времето е възприела амилениалния подход. Постмилениалистите и амилениалистите си приличат по това, че и двете течения възприемат Божието царство по-скоро в духовен, а не във физически смисъл и смятат, че Христос ще се завърне, за да осъществи Страшния съд, а не за да управлява физически на Земята.

Каква обаче е връзката с Израел? Евангелистите са премилениалисти и вярват, че нацията на Израел ще бъде спасена и възстановена на място за период от едно хилядолетие. Еврейското физическо и политическо присъствие на територията на днешен Израел и палестинските земи обаче няма да бъдат Божието царство, а само предшестващ го период. По време на Голямата скръб там ще се появи Антихристът, който ще наложи своето управление над възстановения Божи гроб. Този период ще завърши със завръщането на Христос на Земята заедно с истинските вярващи. Христос ще победи Антихриста и ще установи своето царство. Повечето евреи ще го приемат за свой Месия и ще бъдат спасени.

Измежду последните американски президенти Тръмп е премилениалист, а Обама и Байдън  – постмилениалисти. Сред тях Тръмп е най-тясно свързан с евреите и Израел и неговата политика е свързана с най-силна подкрепа за израелската държава.

Една глава е посветена на юдео-християнството. Според тази идеология евреите са богоизбраният народ, защото са преките потомци на Авраам. „Благодарение на [своята] подкрепа евангелистите получават божествената благословия и по този начин също получават божествен статут.“ Това се дължи на библeйския литерализъм, т.е. на буквалното четене и възприемане на Библията. Християно-ционистите – по-твърдолинейната част от юдео-християните – вярват, че подкрепата на САЩ за Израел (за държавата, а не за евреите по принцип) е богопредопределена. Твърди се, че 15-20 милиона американци споделят такова вярване. Според почти една трета от американците Бог е дал Израел на евреите като прелюдия към Армагедон и Второто пришествие.

Авторът разглежда и връзката между англиканската църква, пуританите, евангелистите и евреите. Оказва се, че ционизмът се заражда идейно във вижданията на англиканските евангелисти. Те се смятали за тясно свързани с евреите и вярвали, че са вторият избран народ. Според тях необходимото условие за завръщането на Христос на Земята е евреите да се съберат отново в Палестина. Поради това те работели за създаването на държава за евреите с цел да ускорят Второто пришествие. Още през XVII век Оливър Кромуел искал да превърне Англия в такава еврейска държава, смятайки англичаните за потомци на десетте изгубени племена на Израел. Кромуел обаче претърпял неуспех, който се дължал най-вече на факта, че рабинатът винаги е бил против създаването на еврейска държава.

През 1917 г. британското правителство официално се ангажира със създаването на еврейска държава в Палестина. Важна роля играе представителят на ционисткото движение барон Ротшилд, част от френския клон на семейството.

Втората част на книгата е посветена на джаафаризма – основното течение на шиитската деноминация. Това е правно-догматична школа, към която принадлежат 85 % от шиитите по света, и се нарича също „имамия“ („имамство“) и „итна ашаирия“ („дванадесетте“). Това течение на шиитството е разпространено най-много в Иран. Последователите на тази доктрина вярват в дванадесетте божествено ръкоположени имами. Последният имам (Махди) живее в „окултация“ (т.е. той е скрит, отсъстващ имам) и ще се яви като месия, като управлението му ще съвпадне с Второто пришествие на Исус. Самият Исус ще трябва да помага на Махди срещу Даджал (олицетворението на злото).

По-нататък Вл. Чуков разглежда различията между сунитите и шиитите, в частност в отношението им към юдаизма, евреите и държавата Израел. Авторът се спира подробно и на възникването и развитието на антисемитизма и антиизраелизма в Иран като основа на махдистката доктрина. Трябва да се отбележи, че последователите ѝ насочват отрицателното си отношение към израелската държава, а не към юдеите. Разделянето на тези две виждания се задълбочава особено при президента Махмуд Ахмадинежад (2005 – 2013 г.), който е виден пропагандатор на махдистката идея. Самият той нееднократно заявява, че заличаването на държавата Израел (възприемана като част от Даджала) е един от белезите за появата на Месията.

Забележителни са фактите за мястото и положението на евреите и юдаизма в Иран. Установяването на евреите там става още през 539 г. пр.Хр., когато шахът на Персия Кир Велики завладява Вавилон и освобождава местните евреи от робство, повечето от които заминават за земите, представляващи днешната територия на Израел. Тогава се оформят и първите еврейски общности в Персия. Дарий I (521 – 468 г. пр.Хр.) от същата династия проявява особена търпимост към религиозните малцинства. По време на династията Каджар (1779 – 1925 г.) възходът на евреите в Персия е особено чувствителен. Мнозина от тях приемат исляма, но се смята, че тайно запазват юдейската вяра, и се стремят да запазят общността си чиста, като не допускат смесени бракове. Икономическият възход на евреите в страната продължава и при шах Мохамед Реза Пахлави (1925 – 1979 г), като някои от тях стават близки и до политическите кръгове. След Ислямската революция от 1979 г. отношението към евреите се променя плавно, като те запазват множество придобивки. Трябва да се отбележи, че според конституцията на Иран на еврейското малцинство „се полага един депутат в местния парламент – положение, което не съществува в нито една друга ислямска страна“. Стига се дотам сунитите да се оплакват, че в Иран дори евреите имат повече привилегии от тях. По непотвърдени данни само в Техеран има 25 синагоги.

Последната част на книгата е насочена повече към политическите аспекти на отношенията между САЩ, Израел и Иран, разгледани през призмата на религиозните вярвания. Прави се извод за „иманентност на евангелистко-джаафаритската колизия“ (така е озаглавена тази част).

Този труд на проф. Чуков несъмнено е забележително богат източник на информация и може да допринесе много за разбирането на отношенията в Близкия Изток в религиозен и политически план. За съжаление авторът не е обърнал достатъчно внимание на езика. Източниците му са чуждоезични и съответно голяма част от текста е превод, но твърде буквален, като в някои случаи дори затруднява разбирането. Наблюдават се и немалко правописни, пунктуационни и печатни грешки. Тук отговорността е на двамата коректори. В някои случаи дори имената на хора са писани по различен начин в различни части на текста. Всичко това донякъде разваля доброто впечатление, без все пак да намалява информационната стойност на книгата.