El Pico del Teide е вулкан в заспало състояние и е най-високата точка в цяла Испания, макар че се намира на Канарските острови. 3718 метра е висок и аз се качих до тази височина, представете си!
Всъщност преди да стъпим в националния парк Тейде, кръстен на едноименния вулкан, имахме стандартна представа за планина с гори в ниското и чукари нагоре. Всъщност гори имаше донякъде по пътя, но колкото по-високо се издигахме, толкова по-извънземен ставаше пейзажът. Да, да, досущ като на Марс от снимки и филми – пустинно, червеникаво, сухо, каменисто, безлюдно (беше рано сутринта).
Предварително си бяхме купили разрешение да се разходим до кратера и запазили час за организирано качване на лифта, чиято горна станция е в подножието на върха, на около 40 минути пеша от самия него. Речено-сторено! Изстреляхме се рано сутринта, щракнахме две-три снимки по завоите нагоре, някои от нас успяха да закусят набързо, строихме се чинно на опашка за лифта, набутахме се с още трийсетина ентусиасти в кабината, аз стисках очи от огромната височина, на която ни издигнаха. Горе ръководителят на групата ни провери поименно, гледаха ни паспортите, питаха ни за националността и ни отвориха вратата на металното ограждение, което отделя панорамната площадка около лифта от пътеката към върха. В десет часа вече се движехме към кратера в индийска нишка с цяла група любопитни планинари от всякаква националност. За наша чест, Любо беше единственото дете в групата и цялото изкачване му се стори лесно, слизането също, без затруднения и световъртеж. Спомена за свой приятел, който също е бил на Тейде и разказвал за припаднали от световъртеж и разреден въздух. Ха, ха, къде са тръгнали, като не издържат, коментирам аз високомерно, нашата група изглежда няма проблем с височината. Преценили сме си силите правилно, продължавам аз, вече леко задъхвайки се и установявайки, че сме на опашката, водачът е заминал далеч напред и не чуваме нищо от обясненията му. Група от добре екипирани немци правят снимки и се смеят на шегите на гида, на мен ми се ще да позабавим темпото, за да си поемем дъх. По-точно аз да поема дъх, останалите около мен, съпруг и дете, очевидно нямат такава нужда.
На половината път вече ме обземат силни съмнения, че мога да изкача върха. След още десет метра по стръмното започвам да се ругая наум, че се съгласих да тръгна въобще, завиждам на по-благоразумните си приятели, че предпочетоха да останат на площадката на лифта и оттам да се радват на гледката, след като преди това са закусили стабилно и са пили кафе. Водачът ни прави спиране, колкото да обясни къде какво се вижда и по моите представи буквално „тича“ нагоре, защото го чакат и други групи, ние май сме първите за деня. Замислям се колко пъти трябва да изкачва и слиза от върха този човек, да обяснява едно и също и да изглежда бодър, а има вид на петдесетгодишен. Засрамвам се и продължавам със сетни усилия, ама върхът не се вижда. На всичкото отгоре стабилно сме се облекли с дебели якета и вълнени шапки, за да не ни е студено. Над главите ни пече безмилостно, градусите са се повишили много и започваме да се потим. Усещам, че вълнената шапка ми е излишна, но нямам друга. Слънчевите очила обаче вършат работа в пека.
Дават ни десет минути на върха и всички без следа от умора усилено започват да щракат с фотоапарати и да приклякват за селфита. На мен ми се струва, че или ние ще се изтърсим надолу всеки момент, или двойка младежи твърде необмислено си правят селфита и ще се изтърсят надолу всеки момент. Пристигат следващите групи и трябва да напуснем, за да им отстъпим място за нови снимки. Ограниченото място заприличва на площад с манифестация от пристрастени фотолюбители. Наоколо мирише силно на сяра и развалени яйца. Нямам търпение да поема назад и надолу, горещо е и ми се е замаяла леко главата. Решавам, че е от жегата и от гледката. На останалата част от семейството нищо им няма. Вървят бодро и май могат да слязат и без лифта. От цепнатини в камъните излиза пара. На станцията на лифта вече се чувствам замаяно и определено ми е зле. Едва изчаквам да влезем в кабината, защото вече има опашки от прииждащите тълпи от хора. Въпреки че не съм на себе си, успявам да зърна двойка диви кози по чукарите, докато слизаме с лифта. Едно двойно еспресо ме връща в действителността: „Бях горе върху истински спящ вулкан!“
Последни коментари