За хората от село моят разказ за земеделските постижения на българи в далечно Херцогство ще предизвика най-много иронични и недоверчиви усмивки. Ако пък научат за каква по площ градина става дума, направо ще решат, че се шегуваме. На всичкото отгоре решихме да си сковем и пейка за багажа, а и да можем да поприсядаме след усилния труд. Не, че тя зае чак толкова място, както се вижда на снимките, но все пак допринесе да се почувстваме „влезли във владение”.

И така бързо установихме, че за разлика от морковите, тревата и едни особено дебели и бодливи тръни растат като луди след нашето поливане. Ако се разсеем, после трябва да ги вадим с лопата. Добре, че плевенето ми се удава и макар че изисква време, има нещо релаксиращо и действащо като антистрес терапия да измъквам огромните им корени. Бързо се справях до следващото ни посещение след три дена, когато установявахме, че са  избуяли отново. В битката с плевелите разбрахме, че размерът на градината ни улеснява, защото при по-голямо място сигурно трябваше да плевя денонощно.

Градинарството за мен винаги е било колективно занимание. В детството ми си спомням, че задължителна част от зеленчукопроизводството на баща ми освен размяната на разсад беше и обикалянето на чуждите градини. Не ме разбирайте погрешно, имам предвид да хвърлиш едно око и на конкуренцията, да видиш какъв разсад е използвала, какво е насадила, как го полива и за какво въобще ще използва онова странно растение там с вид на зеле, ама по-различно. Като дойдохме в Люксембург, се запознах с множество зеленчуци, които никога не бях виждала, че и яла. Дребен и тънък зелен боб, тъмнозелени тиквички с доста горчиви кори, бодлив артишок, тумбести чушки с изкуствен вид, неизброими по вид салати, които наричам с общото име„зелентии” и разбира се доста прехвалените аспержи, които освен че са първият зеленчук след зимата са и доста жилави.

Давам си сметка, макар и със закъснение, че българите сме практичен народ и отглеждаме или отглеждахме преди наистина само вкусните зеленчуци. Напоследък и у нас започнаха да отглеждат такива, но ако трябва да избирам между „зучини” и нашите си тиквички, винаги ще предпочета вторите. Пък и празът с какво е по-лош от аспержите? Така че нашите съседи по стопанство започнаха да отглеждат неща, които гадаехме как се ядат, но пък беше любопитно. Някои вдигнаха парници, други насяха декоративен слънчоглед и латинки. Някои си личеше, че имат познания в земеделието, подредиха си перфектно редовете, други насяха каквото им падне и както дойде. Чудехме се защо насяха домати, които после оставиха да се скапят на корена.

 

 

Ние действахме планирано и скромно и равносметката в края на октомври беше:

  • Дванадесет кила моркови.
  • Около десет кила лук.
  • Събрани около шейсет броя ягоди „Остара”.
  • Около десет кила тиквички.
  • Два реда поникнала цикория.
  • Два реда с посаден спанак.
  • И пет репички от новата реколта.
  • Не броим джоджена и магданоза, които брахме през цялото време.

Мисля, че е ясно – плановете за следващата година бяха грандиозни!