Някак прекалено тихо и задрямало е всичко в това скрито село в Балкана. Пръснатите из тази ограничена долина къщи създават илюзия за малко и компактно населено място. Това обаче е само илюзия. Ако посетителят на това прекрасно кътче си направи труда да обиколи всички обрасли и разчистени улички и преброи всички скрити и явни, нови и стари, обновени и запустели къщи, ще установи с изненада, че Боженци е съвсем прилично по размер село. Думата „село“ също не му приляга, защото тук липсват типично българските разхвърляни и зле подредени дворове, в които доматите съседстват с кокошарник, а той пък примерно граничи със струпани от години боклуци. Наличието на туристи и безброй котки навява асоциации за гръцко село на Тасос, но горският въздух е различен и дърветата са много.

Въпреки разликата между обгрижените къщи и тези с изоставените дворове, властва една хармония и оптимизъм, че все пак стопаните на последните ще се върнат и ще ги съживят някой ден. Не бих казала, че в другите села из България се усеща този оптимизъм, но тук като че ли го има. Сигурно се дължи на постоянния поток от туристи, които пристигат през почивните дни. Или пък надежда за нов живот вдъхват многото обновени къщи, с чисто нови порти и чардаци. А е възможно и лятото да допринася за жизнерадостния вид на Боженци, когато всичко цъфти, дърветата са зелени, механите отворени, котките многобройни, топло е и собствениците на къщите са надошли и са спретнали градинките си.

Първата ми мисъл, след като пристигнем и се огледаме наоколо, е как са строили тези къщи избягалите болярски родове (ако е вярна легендата за болярката Божана и нейните деца). Колко ли усилия са им коствали да наредят тежките каменни плочи на покривите? Ами да издигнат каменните основи и огради? Как са живеели целогодишно тук, щом сега остават през зимата около десет души в цялото село?