Не мога да кажа, че мечтата ми винаги е била да отида именно в Лисабон. Тази доста отдалечена от България страна дълго време не присъстваше въобще в списъка ни на местата, които трябва да се видят на всяка цена. Лисабон и Порто не са градове като Париж и Лондон, където човек поне веднъж в живота трябва да отиде, защото всеки страстен турист го прави. Аз в Лондон не съм била, в Париж бях веднъж и повече няма да повторя, въпреки клишетата, които се разпространяват за този европейски град. Виж обаче в Португалия бих отишла отново, и то не само в столицата. Петте дена, които прекарахме там, се оказаха недостатъчни, за да видим, почувстваме и усетим напълно живота на местните хора. Ако бяхме решили да попътуваме из страната, може би трябваше да отделим към десетина дена за Синтра, Фатима, Порто.

Опитах се да обобщя в няколко знакови думи впечатлението ни от тази екскурзия.

Топло.  Въпреки че отидохме в края на октомври, времето беше доста топло, което идеално ни устройваше за туризъм. Вярно, че само един ден от всичките пет беше ясно и слънчево, но и в останалите беше приятно, въпреки лекия дъжд. За сравнение тръгнахме от Люксембург при пет градуса максимална температура. В Лисабон разбрахме, че лятото става невъобразимо горещо, докато зимата обикновено не е от най-студените, затова пролетта и есента са най-подходящи за туризъм.

Многоезично. За пореден път се изненадвам приятно, че има държави, в които хората, работещи в туристическия отрасъл, говорят  чужди езици. Тук не става дума само за английския език, разбира се. Беше пълно с френски семейства с деца, испански туристи, по-рядко немци, но пък доста азиатци. В музеите, в градския транспорт, в ресторантите и магазините всички служители говореха английски, френски, понякога испански или поне го разбираха. Бяхме свидетели на комични ситуации, в които испанци и португалци разговаряха на английски, за да се разберат по-добре. Дори и французите бяха принудени понякога да използват различен от собствения си език, за да си поръчат в ресторанта или да си купят нещо в магазините. 

Мултинационално. Освен тълпите от туристи заради ваканцията за Вси светии в централните райони на Лисабон, навсякъде се срещахме с представители на бившите португалски колонии. Имаше хора във всички нюанси на черното от Африка, леко тъмни с азиатски черти, съвършено бели бразилци, невероятно красиви мулатки, дошли незнайно от кой край на света, високи и стройни светлокоси жени, ниски и трътлести мургавелки. 

Историческо. Това е следващата страна след Испания, която ме впечатлява със славата на отминала империя. Държава с бележити мореплаватели (дори Христофор Колумб е живял известно време в Португалия), с колонии в Африка, Южна Америка и Азия, няма как да не го покаже в музеите, в архитектурата, в литературата си или в храната. Въпреки че видяхме малка част от културното им наследство, нямаше как да не усетим влиянието на тези отвъдморски, далечни места, до които е стигнал португалецът. Докато гледахме Монумента на Откривателите, си дадохме сметка колко ирония има във факта, че от империя Португалия се беше превърнала в обикновена европейска държава.

Градска мобилност. Няма нищо по-хубаво и удобно за туриста да отиде където поиска по възможно най-лесния начин, като се придвижва с добре организиран градски и междуградски транспорт. За пръв път видяхме регулирано от полицаи наемане на такси още на летището, където трябваше да се строим в колона заедно с куфарите и да чакаме полицаите да ни изберат подходяща за броя и багажа ни  таксиметрова кола. Симпатичният шофьор качи куфара ни, погледна адреса на хотела, намери го на GPS и каза след колко минути ще пристигнем на мястото. Цената на таксито в Лисабон беше направо символична, особено на фона на тарифите в Люксембург. Впоследствие разбрахме, че сме можели да използваме метро и автобус, които също са на доста прилични цени. Въобще Лисабон се оказа град, в който можеш да се качиш на всевъзможни превозни средства и да стигнеш до всичките му точки сравнително лесно. Трамвай, разбира се, тази национална гордост, но също четири линии на метро, фуникулер, автобус, градска железница, влак, рикша, електрическа тротинетка и дори бъги.

Вкусно. Аз, като любител на всякаква морска храна, бях подготвена да изям несметни количества от миди, риби, октоподи и всякакви такива създания, които ми се мернеха в чинията. Така се случи, че първите пъти ядохме в историческата и съответно по–туристическа част на града – квартала Байро Алто. Впоследствие открихме, че вкусът и цената на ястията се променят пропорционално на отдалечаването от ресторантите, наречени „капани за туристи“. Ципура, лаврак, сардини и, разбира се, риба треска (bacalhau) бяха поднесени със задушени картофи и моркови, добре овкусени и на напълно прилични цени. Имаше интересни кюфтета от риба за предястие, както и португалското подобие на паеля, с повече сос в ориза. Установихме, че португалците са далеч от вегетарианството, защото поднасят много масово печени меса на шишове, пържоли, джолани и много масово си ги ядат.
Най–вкусната и умерено солена маслинена паста открихме и ядохме там. 

Няма как да пропусна прочутите Pastéis de nata и Pastéis de Belém, малки кошнички от маслено тесто, пълнени с яйчен крем, които бяха надлежно дегустирани в различни сладкарници, като не пропуснахме най-прочутата Antiga Confeiteira de Belém. Ако си почитател на сладостите, Лисабон е твоето място, защото сладкарниците и кафенетата преливат от сладкиши, преобладаващо с яйчен крем и канела.

Не пропуснахме да пийнем порто Vinho do Porto, но не посмяхме да пробваме вишневия ликьор Ginja, като решихме да го оставим за друг път.

Нашенско. В нощта на Вси Светии Байро Алто, а може би и други райони, беше потопен в стихията на празненствата. В просъница чувахме тътена от улицата, съчетание от музика, възгласи, викове, трясъци на счупено стъкло и висок градус на настроение. На сутринта видяхме резултата от нощната вакханалия, материализирал се в счупени шишета по улиците, тротоари, обсипани със смачкани или недопити пластмасови чаши, остатъци от храна и други боклуци, опикани площади. Истински погром, сред който погнусени бързахме да се придвижим в по-чистата част на представителния център. Нещо, което винаги ми прави впечатление и констатирах тази същата сутрин бяха безбройните графити, с които бяха надраскани и подписани фасадите на къщите, стените и боклукчийските кофи. Това ме върна някак в нашата столица, отдавна паднала в жертва на този своеобразен „творчески гений“, за който няма спирачка.