Един хубав летен ден потегляме от София на двудневна екскурзия до Ботевград и някои села от района. Започваме от самия Ботевград, който ни се вижда безлюден и оклюмал. Спомените ми от едно-две посещения преди много години са напълно отлетели, така че гледам на града като на почти напълно непознато място. Въпреки че в предобедните часове още не е твърде горещо, из пешеходната зона в центъра почти не се срещат хора. Бързо стигаме до една от главните забележителности на Ботевград — часовниковата кула от 1866 г., построена под ръководството на майстор Вуно Марков.
Недалеч от кулата попадаме на приятна градинка с много цветя, в средата на която има интересно декоративно съоръжение с колони, заобиколено от басейн. Самата градинка изглежда поддържана, цветята са свежи, а пейките — здрави, но басейнът е празен, а изпочупените плочки подсказват, че това не е временно състояние. Има вид на нещо, което е построено с пари от ЕС, като главната цел е била усвояването им в срок, но за поддръжката на съоръжението след това явно средства не са предвидени.
Разбира се, не пропускаме паметника на Христо Ботев в центъра.
След нелош ранен обяд в една пуста ботевградска кръчма се отправяме към село Краево. Пътят дотам е прясно асфалтиран, на някои места още стоят забравени знаци, забраняващи преминаването (това обаче не спира нито нас, нито мнозина други). След голямото Литаково и мъничкото Радотина идва ред и на Краево, сгушено точно в полите на Ржана планина (дял на Стара планина). Там сме по работа, но не пропускаме да се насладим на прекрасната гледка към планината. От другата страна на планината е Осеновлашкият манастир „Седемте престола“, но автомобилен път през планината няма, така че привидно близкото е всъщност далечно.
След Краево идва ред на Типченица, където ще нощуваме. По интернет сме открили в това село семеен хотел с добри отзиви. Оказва се, че хотелът е построен на мястото на старото училище. Макар и по-далеч от Стара планина, районът на Типченица също е полупланински. От балкона на хотелската стая се открива чудесна гледка към част от селото и околните хълмове.
В самото село няма нещо кой знае колко забележително, както се убеждаваме от кратка разходка. Рецепционистката на хотела (по съвместимост и сервитьорка) ни разказва за екопътека до един огромен кръст, издигнат на близък хълм, но решаваме, че засега ще го пропуснем. Вместо това се отправяме към съседното село Липница — родното село на единия от дядовците ми.
В центъра на Липница попадаме на импровизирана етнографска сбирка на открито, подслонена в изоставена автобусна спирка. Така и не успяваме да разберем чие дело е, но това не намалява интереса ни към нея.
На селския площад откриваме паметна плоча на загиналите в Руско-турската освободителна война, Балканските войни и двете световни войни. Недалеч от нея има подобна паметна плоча на загиналите в борбата срещу фашизма.
Както много други български села, и Липница е силно обезлюдена. От интернет научавам, че през 1954 г. населението на селото е възлизало на 2505 души, а през 2022 г. е едва 132 души. Опитвам се да пресметна на колко процента възлиза спадът, но май трябва да смятам не в проценти, а в пъти…
С падането на вечерта настъпва и малко прохлада. Вечеряме в хотела в Типченица, където освен нас хора има само на още две маси. За наше учудване на едната от тях мъж и жена си говорят на италиански. Питаме се какво ли търсят тук тези хора, после през смях правим предположение — изкупуват евтини селски имоти.
Вечерта и първата част на нощта ни се развалят от неколкочасова музикална фиеста в питейно заведение малко по-нататък в селото. Вместо жадуваната тишина дълго време слушаме кънтящата из селото чалга, след което се принуждаваме да спим на затворен прозорец.
Другия ден сме запазили за разходка до крепостта Боженишки Урвич. Описанието в една книга за крепостите в България отдавна ни примамва натам. Оставяме колата до една почивна станция над село Боженица и тръгваме пеша нагоре. Пътеката е стръмна на някои места, но за сметка на това доста „градска“ — застлана с каменни плочи.
След двадесетина минути ходене през приятната гориста местност стигаме до останките на крепостта, която е обект от национално значение. Според археолозите е построена още през V—VI век, по времето на Юстин и Юстиниан. Най-новият крепостен пояс е от XIV век, от царуването на Иван Шишман. Четем средновековния надпис със заветните думи на управителя на Софийска област севаст Огнян. Надписът е в скална ниша, защитена от туристите с решетка, а това затруднява разглеждането. За улеснение има съвременен вариант за по-мързеливите граждани.
Руините на крепостта сами по себе си не са особено впечатляващи за човек, който не е археолог или историк. Научаваме обаче, че преданието за боя на севаст Огнян с османците през 1395 г. е било потвърдено от намерените до крепостните стени артефакти (множество върхове на стрели и копия, каменни бойни топки и скелети на войници).
За сметка на това гледките от върха на укрепената местност са много впечатляващи.
С Боженишки Урвич приключва обиколката ни из Ботевградско. Прибираме се в прашната и гореща София, но не бързаме да забравим видяното.
Последни коментари