Някак прекалено тихо и задрямало е всичко в това скрито село в Балкана. Пръснатите из тази ограничена долина къщи създават илюзия за малко и компактно населено място. Това обаче е само илюзия. Ако посетителят на това прекрасно кътче си направи труда да обиколи всички обрасли и разчистени улички и преброи всички скрити и явни, нови и стари, обновени и запустели къщи, ще установи с изненада, че Боженци е съвсем прилично по размер село. Думата „село“ също не му приляга, защото тук липсват типично българските разхвърляни и зле подредени дворове, в които доматите съседстват с кокошарник, а той пък примерно граничи със струпани от години боклуци. Наличието на туристи и безброй котки навява асоциации за гръцко село на Тасос, но горският въздух е различен и дърветата са много.
Въпреки разликата между обгрижените къщи и тези с изоставените дворове, властва една хармония и оптимизъм, че все пак стопаните на последните ще се върнат и ще ги съживят някой ден. Не бих казала, че в другите села из България се усеща този оптимизъм, но тук като че ли го има. Сигурно се дължи на постоянния поток от туристи, които пристигат през почивните дни. Или пък надежда за нов живот вдъхват многото обновени къщи, с чисто нови порти и чардаци. А е възможно и лятото да допринася за жизнерадостния вид на Боженци, когато всичко цъфти, дърветата са зелени, механите отворени, котките многобройни, топло е и собствениците на къщите са надошли и са спретнали градинките си.
Първата ми мисъл, след като пристигнем и се огледаме наоколо, е как са строили тези къщи избягалите болярски родове (ако е вярна легендата за болярката Божана и нейните деца). Колко ли усилия са им коствали да наредят тежките каменни плочи на покривите? Ами да издигнат каменните основи и огради? Как са живеели целогодишно тук, щом сега остават през зимата около десет души в цялото село?
Никога не трябва да си мислим, че познаваме едно място много добре само защото сме живели дълго там. Когато се случи да е топло и слънчево времето в Люксембург, а това не се случва често, първият въпрос пред нашето семейство е къде ще се ходи. В сезона на безкрайните дъждове и забрани за пътуване в околните държави e нормално да се мисли за място някъде във Великото херцогство. Тук идва и тънкият момент всички членове на семейството да са удовлетворени от мястото за няколкочасова разходка. Това не е лесно, защото съпругът иска да се ходи сериозно, значи маршрутът може да е стръмен, тегав, сенчест, прекалено слънчев и т.н., важното е да е дълъг. Аз приветствам разходка с нещо за хапване, може и с пиене, не държа да се убивам от път. Третият член на нашето семейство държи да се яде, не държи да ходи много и предпочита да е в компания на себеподобни тийнейджъри, защото иначе бързо се отегчава, почва се с „Уффф, колко има още..?“ и „Кога ще се връщаме?“ Такааа, не е лесно при тези разностранни изисквания да намерим чудното място и тук идват на помощ приятели с предложение за разходка до Hohllay — пещерите, които са в близост до Ештернах.
За сведение тази източна част от Люксембург се нарича Малката Швейцария, защото напомня по релеф на швейцарски ландшафт с множество гори, причудливи скални образувания, полупланински реки и живописен водопад. Въпреки че заема едва 7% от цялата територия на страната, тази местност се оказва изключително богата на ендемични растителни видове. А както се уверихме и ние самите — и на мишки! Нашето запознаване с пещерите започна от село Бердорф, където не бяхме стъпвали преди. Типичен представител на люксембургската селска провинция с 1600 жители целогодишно, това китно място е пълно с обичайните за тук лъскави и подредени къщи, с подрязаните плетове и преливащи от цветя дворове. На влизане отбелязваме няколко места, в които явно се предлага ядене и пиене, а най-вече се продава сладолед. Времето е топло и е пълно с клиенти. Впоследствие научаваме, че един от ресторантите в селото се държи от прочут готвач, роднина на главния готвач на люксембургския велик херцог. Откриваме началната точка, от която се стига до пещерата Hohllay и тук наистина само херцогът не е дошъл да се разхожда. Оказваме се във водовъртеж от пристигащи отвсякъде хора. Една част тепърва пристигат, друга част си тръгват или просто се изливат от няколко маршрута. Гледаме постоянно шествие от групи жени, деца, кучета, младежи или просто влюбени двойки, тръгнали през гората, хванати за ръце.
Люксембургчаниите не са особено религиозни хора, но ревностно са изградили множество параклиси със статуи на Дева Мария, задължително декорирани с надписи и изкуствени цветя. Може да се срещнат както из градските квартали, така и из горите като този на снимката долу.
На около триста метра след паркинга по алеята за пещерите първо се изправяме срещу амфитеатрална сцена, с пейки и чудесна естествена акустика, където изморени от разходките хора си почиват. През топлите месеци тук се изнасят различни концерти сред естествен декор от дървета и храсталаци. Не много по-далеч се оказваме под пещерата, която е с изкуствен произход. Преди около 2000 години от тези скали са се добивали воденични колела, с които са се снабдявали мелниците в района. Много отчетливо се виждат издълбаните кръгове в основата на образуванието.
В цепнатините на скалите с почуда видяхме импровизирани кули от камъчета, подредени едно над друго от туристите, минаващи по пътеката. Не кулите обаче ни впечатлиха, колкото многото мишки, щъкащи из тревата. Вода в пресъхналото корито в подножието на скалите няма, но има изградени мостчета, които тук имат декоративна функция. За туристите ентусиасти алеята отвежда до Ештернах, при желание и до Wolfsschlucht или Gorge du Loup (Вълчето гърло). Ние обаче не бяхме сред тях и поехме по пътя обратно.
Алеята, по която вървяхме, ни отведе до шосе, а през шосето и малък паркинг се изкачихме по стълби в тесен и тъмен процеп в скалата, за да се насладим на гледката от панорамната площадка горе. Така нареченият по–долу Perecop.
Рядко се случва есента да е топла и слънчева в Люксембург. За тринайсет години само два пъти сме били свидетели на такова приятно чудо – три недели подред да се чудим къде по–напред да отидем на разходка. Край река, в гора, през поля с крави и ябълкови дървета, по многобройните велосипедни маршрути с ширнали се лозя.
Скучаещите по къщите си местни жители се събуждат от летаргията си и се втурват с деца, с велосипеди, по двойки и с кучета да се наслаждават на слънчевите и топли дни, защото често те са наистина последни. Из горите на херцогството щъкат хора, говорещи всякакви езици, но задължително поздравяващи с „Moïen“.
Manternach е село в югоизточната част на държавата, подобно е на много други като него, но от него тръгват множество живописни маршрути покрай река и през гори, пълни с лъкатушещи пътеки около скали с причудливи форми и речни водопади.
Никога не пропускаме да посетим любимия парк в Mondorf-les-Bains.
Mondorf-les-Bains е градче в югоизточната част на Люксембург, на границата с Франция. Всъщност границата между двете държави минава насред населеното място, като по-голямата част от него е от люксембургската страна. Френската част се нарича Mondorff.
Люксембургският Мондорф е известен най-вече с казиното и балнеоложкия си комплекс — и двете са единствени за страната. За нас обаче най-забележителното в него е паркът към балнеоложкия център, заемащ площ от 42 хектара. За него най-добре говорят снимките.
Още от големия паркинг ни посрещат лехи с невероятни цветя.Северната част на паркаИзглед към балнеоложкия центърАлея в паркаОсвен много цветя има и огромни дървета.Гледка към кафенето в розариума, което почти никога не работиЛюбимата ни поляна в горската част на паркаОсвен да отглеждат цветя, люксембургчаните много обичат и да поставят художествени произведения от ръждясало желязо.Невероятни пролетни цветове до рекичката, в която през лятото може да се кара и водно колелоПаркът е подслонил също малък музей на авиацията (Мондорф е люлката на люксембургското въздухоплаване) и бюст на Юрий Гагарин.
Да се разхождаш из Елзас е най-добре през септември, но само когато този есенен месец за тези ширини се случи топъл. С риск да прозвучи като туристическа статия за региона с препоръки и напътствия „отидете/ не ходете там“, „яжте/не яжте“ това и онова, „непременно да се види/не си заслужава“ ще отбележа, че по това време зрее гроздето, с което толкова се гордеят елзасците, наедрява зелето за шукрута и все още грее слънце, вместо да вали. Лозята се зеленеят свежо по хълмовете, царевицата също се зеленее и изглежда даже повече от гроздето, кравите се препичат по ливадите, дори щъркелите не са си заминали (защото тук си живеят постоянно).
На всяко място, което сме посетили, неволно си задавам въпроса мога ли да живея там за постоянно. Имало е места, които ми харесват веднага и чувствам, че ако живеех там, щяхме добре да се погаждаме с мястото. Други обаче ми харесват много за туризъм, но не си представям да пребивавам там целогодишно. Елзас е такова място, на което не си представям да живея, защото ми изглежда прекалено подредено, изрисувано, натъкмено, чуждоземно. Пък и не ми се вижда естествено да гледам щъркели през есента. Що се отнася до виното, нито ризлинга, нито гевюрцтраминера са ни любими, но си заслужава човек да ги дегустира на място.
РибовилеРибовилеРибовилеРибовиле
Красотата на този френски регион е в цветовете. Ярки, наситени, жизнерадостни, в безброй нюанси, надничащи към зрителя от всяка фасада, от всеки ъгъл, от всяка малка уличка и площад. Лимоненожълто, яркозелено, оранжево, наситено синьо, топла охра, ръждивокафяво и още, и още.
РиквирРиквирРиквир
Яли ли сте дебел варен кренвирш, варени цели картофи, бекон и ферментирало зеле, но не нашенското кисело зеле, а затоплено и нарязано като спагети зеле с оцетен привкус? Това е специалитетът на Елзас „Шукрут“. Или яхния от глиган и шпецле, нещо като паста, във формата на фитили, сготвени с масло. А всъщност май тарт фламбе, елзаската пица, посипана с сирене грюер, лук и сметана, е най-известното ястие в тази гранична част на Франция с Германия.
Музей на елзаския хляб и сладкиши в СелестатКолмарТарт фламбе в компанията на щъркелКолмарКайзерсбергКайзерсбергКайзерсберг
Разходката по уличките с шарените къщи може да продължи безкрайно, потокът от хора се увеличава, някои се събуват боси и се наслаждават на плочките, немски и френски се смесват с всякакви други езици, по обяд всички се натъпкват по ресторантите в очакване на местните ризлинг и шукрут, за децата остават сладкишите в хлебарниците, изпечени в местните керамични форми с щъркели и зачервени девойки.
Последни коментари