Откакто се сдобихме с ваканция през февруари, започнахме по-добре да оценяваме качествата на спа туризма. Чудесно е да поплуваш в топла минерална вода, докато навън е зима и понякога термометърът показва минусови температури. Когато можеш да похапнеш вкусно и да опиташ местното вино, най-късият месец в годината не ти се вижда досаден. Така дългоочакваният край на зимата става реален и близък или поне размива усещането, че има още много време до пролетта и топлото.
Около Люксембург има голям избор на минерални басейни, казвам „около“, защото точно люксембургските в Мондорф-ле-Бан не сме посещавали. На около сто километра от нашето херцогство в Белгия например се намира едноименният и оригинален спа комплекс с извори, от които произхожда минералната вода SPA.
Този път решихме да дадем шанс на немските минерални извори, които извират в една малко известна за чужденците област в Германия в долината на река Ар. Разположен в област Рейнланд – Пфалц, този град, съставен от две части, не е известен туристически курорт. Това не отнема от очарованието на града, а дава възможност с часове да се разхождаш сам, без тълпи от хора по старинните улички с живописни къщи , да се наслаждаваш на подранилата пролет, скитайки по алеята покрай реката, да поплуваш в минералните басейни на града и да опитваш местното вино. Да, този регион е известен и с многобройните си лозя, полегнали в стройни редици по околните хълмове. Сцени от производството на вино са изписани по фасадите на някои къщи в по-старият град Арвайлер, чието съществуване датира от 893 година. Другата част на града, по-съвременната Нойенар, не изглежда толкова привлекателна от архитектурна гледна точка, но там пък се намират комплексите с минерални басейни.
Старата част Арвайлер е опасана от солидна крепостна стена с кули и бойници и има няколко входа, през които можеш да влезеш и да попаднеш в старинна атмосфера от времето на Бетовен, който е давал концерти в една от къщите там.
Улиците са пълни с ресторанти, преобладаващо италиански и гръцки, магазинчета за старомодни дрехи, платове и прежди, сладкарници с местни сладости и палачинки, както и винарни.
Гръцки ресторант
Най-приятната част от екскурзията беше все пак разходката по пешеходната алея покрай реката Ар, която свързва двете части на града и чиято дължина е около 4 километра. Възрастни двойки, двойки с деца и кучета, много велосипедисти, се разхождаха в неочаквано слънчевата неделна утрин.
Детска площадка от едната страна на рекатаДетска площадка от другата страна на реката
Аз бях много доволна, че успях да пробвам в местна сладкарница известните Kaiserschmarren, или бъркани палачинки. Бях чела преди за този сладкиш, за който спорят австрийци и немци, чий точно е оригиналът, тъй като има различни легенди за произхода му. Щом го видях в менюто на въпросното кафене, веднага реших, че трябва да го опитам. Бих казала, че все пак класическите палачинки са много по-вкусни.
Kaiserschmarren със сладко от череши и с крем ванилия
Не мога да кажа, че мечтата ми винаги е била да отида именно в Лисабон. Тази доста отдалечена от България страна дълго време не присъстваше въобще в списъка ни на местата, които трябва да се видят на всяка цена. Лисабон и Порто не са градове като Париж и Лондон, където човек поне веднъж в живота трябва да отиде, защото всеки страстен турист го прави. Аз в Лондон не съм била, в Париж бях веднъж и повече няма да повторя, въпреки клишетата, които се разпространяват за този европейски град. Виж обаче в Португалия бих отишла отново, и то не само в столицата. Петте дена, които прекарахме там, се оказаха недостатъчни, за да видим, почувстваме и усетим напълно живота на местните хора. Ако бяхме решили да попътуваме из страната, може би трябваше да отделим към десетина дена за Синтра, Фатима, Порто.
Опитах се да обобщя в няколко знакови думи впечатлението ни от тази екскурзия.
Топло. Въпреки че отидохме в края на октомври, времето беше доста топло, което идеално ни устройваше за туризъм. Вярно, че само един ден от всичките пет беше ясно и слънчево, но и в останалите беше приятно, въпреки лекия дъжд. За сравнение тръгнахме от Люксембург при пет градуса максимална температура. В Лисабон разбрахме, че лятото става невъобразимо горещо, докато зимата обикновено не е от най-студените, затова пролетта и есента са най-подходящи за туризъм.
Многоезично. За пореден път се изненадвам приятно, че има държави, в които хората, работещи в туристическия отрасъл, говорят чужди езици. Тук не става дума само за английския език, разбира се. Беше пълно с френски семейства с деца, испански туристи, по-рядко немци, но пък доста азиатци. В музеите, в градския транспорт, в ресторантите и магазините всички служители говореха английски, френски, понякога испански или поне го разбираха. Бяхме свидетели на комични ситуации, в които испанци и португалци разговаряха на английски, за да се разберат по-добре. Дори и французите бяха принудени понякога да използват различен от собствения си език, за да си поръчат в ресторанта или да си купят нещо в магазините.
Мултинационално. Освен тълпите от туристи заради ваканцията за Вси светии в централните райони на Лисабон, навсякъде се срещахме с представители на бившите португалски колонии. Имаше хора във всички нюанси на черното от Африка, леко тъмни с азиатски черти, съвършено бели бразилци, невероятно красиви мулатки, дошли незнайно от кой край на света, високи и стройни светлокоси жени, ниски и трътлести мургавелки.
Историческо. Това е следващата страна след Испания, която ме впечатлява със славата на отминала империя. Държава с бележити мореплаватели (дори Христофор Колумб е живял известно време в Португалия), с колонии в Африка, Южна Америка и Азия, няма как да не го покаже в музеите, в архитектурата, в литературата си или в храната. Въпреки че видяхме малка част от културното им наследство, нямаше как да не усетим влиянието на тези отвъдморски, далечни места, до които е стигнал португалецът. Докато гледахме Монумента на Откривателите, си дадохме сметка колко ирония има във факта, че от империя Португалия се беше превърнала в обикновена европейска държава.
Градска мобилност. Няма нищо по-хубаво и удобно за туриста да отиде където поиска по възможно най-лесния начин, като се придвижва с добре организиран градски и междуградски транспорт. За пръв път видяхме регулирано от полицаи наемане на такси още на летището, където трябваше да се строим в колона заедно с куфарите и да чакаме полицаите да ни изберат подходяща за броя и багажа ни таксиметрова кола. Симпатичният шофьор качи куфара ни, погледна адреса на хотела, намери го на GPS и каза след колко минути ще пристигнем на мястото. Цената на таксито в Лисабон беше направо символична, особено на фона на тарифите в Люксембург. Впоследствие разбрахме, че сме можели да използваме метро и автобус, които също са на доста прилични цени. Въобще Лисабон се оказа град, в който можеш да се качиш на всевъзможни превозни средства и да стигнеш до всичките му точки сравнително лесно. Трамвай, разбира се, тази национална гордост, но също четири линии на метро, фуникулер, автобус, градска железница, влак, рикша, електрическа тротинетка и дори бъги.
Вкусно. Аз, като любител на всякаква морска храна, бях подготвена да изям несметни количества от миди, риби, октоподи и всякакви такива създания, които ми се мернеха в чинията. Така се случи, че първите пъти ядохме в историческата и съответно по–туристическа част на града – квартала Байро Алто. Впоследствие открихме, че вкусът и цената на ястията се променят пропорционално на отдалечаването от ресторантите, наречени „капани за туристи“. Ципура, лаврак, сардини и, разбира се, риба треска (bacalhau) бяха поднесени със задушени картофи и моркови, добре овкусени и на напълно прилични цени. Имаше интересни кюфтета от риба за предястие, както и португалското подобие на паеля, с повече сос в ориза. Установихме, че португалците са далеч от вегетарианството, защото поднасят много масово печени меса на шишове, пържоли, джолани и много масово си ги ядат. Най–вкусната и умерено солена маслинена паста открихме и ядохме там.
Няма как да пропусна прочутите Pastéis de nata и Pastéis de Belém, малки кошнички от маслено тесто, пълнени с яйчен крем, които бяха надлежно дегустирани в различни сладкарници, като не пропуснахме най-прочутата Antiga Confeiteira de Belém. Ако си почитател на сладостите, Лисабон е твоето място, защото сладкарниците и кафенетата преливат от сладкиши, преобладаващо с яйчен крем и канела.
Не пропуснахме да пийнем порто Vinho do Porto, но не посмяхме да пробваме вишневия ликьор Ginja, като решихме да го оставим за друг път.
Нашенско. В нощта на Вси Светии Байро Алто, а може би и други райони, беше потопен в стихията на празненствата. В просъница чувахме тътена от улицата, съчетание от музика, възгласи, викове, трясъци на счупено стъкло и висок градус на настроение. На сутринта видяхме резултата от нощната вакханалия, материализирал се в счупени шишета по улиците, тротоари, обсипани със смачкани или недопити пластмасови чаши, остатъци от храна и други боклуци, опикани площади. Истински погром, сред който погнусени бързахме да се придвижим в по-чистата част на представителния център. Нещо, което винаги ми прави впечатление и констатирах тази същата сутрин бяха безбройните графити, с които бяха надраскани и подписани фасадите на къщите, стените и боклукчийските кофи. Това ме върна някак в нашата столица, отдавна паднала в жертва на този своеобразен „творчески гений“, за който няма спирачка.
Ако трябва да съм честна, никога, ама никога не съм знаела къде точно се намира държавата Люксембург. Факт е, че никога не ме е интересувало. Обичах географията, но разположението на херцогството в знанията ми беше някъде между Лихтенщайн и Сан Марино. За разлика от много от моите връстници не ставах и лягах с мечтата за имиграция, така че пристигането ни тук въобще не беше планирано. Сега, след като живеем вече цели 11 години (да, да, представяш ли си!) си мисля, че понякога спонтанните решения водят до по-сериозни и трайни промени в живота, отколкото внимателно планираните.
Давам си сметка колко съм се променила от момента, в който се качих на самолета за пръв път, без да съм наясно в каква страна отивам, как ще живея там, как ще се чувства детето ми там и дали ще мога да намеря общ език с местните хора. Напоследък е модно да се говори за „интеграция“ – бърза, успешна и не знам каква си… Е, не вярвам в това! Значение има само личната нагласа, с която тръгваш. Ако си решил, че там ще е твоето по-добро място за живеене, това ще е така, ако не си обаче уверен… ще бъде трудно, разочароващо, депресиращо. Не пожелавам на никой да мине през тези състояния!
За дългото време, през което сме в Люксембург, не ми се е случвало да изпадам в двете крайности от пълен възторг и възхищение до крайно отрицание на страната и хората. Нещо повече, собствената ми родина се издигна неимоверно в очите ми и започнах да я оценявам по-добре. Природата, архитектурата (често занемарена!), храната (истинската!), любопитството към света, гордостта от националната история и традициите (без бутафорията!), свободата днес да си на рафтинг в река, утре на някой връх, а в други ден на море, без да пресичаш граници.
Равносметката за мен е, че да имаш добре устроена държава не е въпрос на някакъв специален национален ген или чип, а на добре организирана и целенасочена политика, която, уви, все още няма кой да подхване у нас.
Последни коментари