От известно време се каним да посетим Осеновлашкия манастир „Света Богородица“, или — както е по–познат — „Седемте престола“, но все или ни липсва свободно време, или температурите са обезкуражаващо ниски , за да тръгнем по опасните завои по пътя за Своге. Миналото лято най–сетне успяваме да отделим един ден за разходка до манастира и да видим с очите си това чудо — седем олтара само в една църква.

Никога не бях минавала през Искърското дефиле, въпреки че знам за красотата му и историческите места, които са пръснати по завоите на реката. Може би заради летния сезон, който предлага много други места за пътешествие, движението из дефилето е спокойно и ненатоварено. След като стигаме гара Елисейна, поемаме по тесния асфалтов път към село Еленов дол и пак липсват коли, с които да се разминаваме. Паркингът пред манастира е празен, жива душа не се вижда, нещо като зазимен ресторант подсказва за отминал наплив от посетители.

От малка стаичка в предверието на храма излиза млад монах със забележителни сини очи и любезно ни кани да разгледаме обителта. Липсата на посетители се компенсира от шумен птичи хор плюс акомпанимента на голямо овчарско куче, вързано зад близката ограда. След кратка беседа научаваме историята на създаването на манастира, легендите за разрушаването и възстановяването му, както и напомнянето, че в близост има аязмо с лековита вода. Излишно е да се спирам подробно на самите олтари, за които има много информация, но усещането за по–различна, единствена по рода си църква е осезаемо. Пристъпваме от ниша в ниша и се дивим на частично запазените стенописи, на миниатюрните ниши, на огромния полилей с богата дърворезба.

Дворът на манастира, ограден от солиден каменен зид
Гигантската секвоя в двора пред църквата
Входът на църквата „Рождество Богородично“ с параклисите
Полилеят, изработен през 1815 година

Ценно произведение на приложното изкуство представлява полилеят „Херос“ („Хорото“), който виси на синджири под купола на църквата пред основния иконостас. Диаметърът му е 3 метра и е съставен от петнайсет дървени плочи с ажурна дърворезба. На всяка плоча са изобразени Христос, Богородица и апостолите.

Останалите шест параклиса са издълбани направо в зидовете и трябва да се промъкнем през тесните входове, за да ги разгледаме. Светлината се процежда пестеливо през малките прозоречни отвори и осветява наивните и непропорционални фигури на запазените частично стенописи. Очите на светците ни гледат скръбно или строго. Дълго разглеждам сцените от Страшния съд.

Единствената икона на братята седмочисленици, позната у нас.

В двора пред главната фасада на манастирския комплекс неизвестен за нас майстор дърворезбар е изваял скулптура на светец.

На тръгване си говорим отново с любезния монах, който с тъга споделя, че потокът от многобройни посетители значително е намалял след катастрофата с автобуса до Своге преди години. Като клеймо някак е останало в съзнанието на хората, че непосредствено след посещението си в това духовно място възрастни и деца си отиват нелепо от този свят.

Съвсем наблизо пътека ни отвежда до аязмото, където от чучур в скалата под корените на дебел дънер тече ледена планинска вода. Наливаме си „за сбогом“ и си пожелаваме отново да се върнем на това чудно място.

Следващата ни спирка в посещение на светите български места е Кремиковският манастир „Свети Георги“. Той се намира съвсем близо до София, само на 3 км. от столичния квартал „Кремиковци“, в подножието на Западна Стара планина. Лесно стигаме с колата дотам. Старата църква на манастира, който е паметник на културата с национално значение, впечатлява със своите запазени стенописи от ХV и XVI век. Има и красива гледка към Софийското поле.

„Свети Георги побеждава дракона“, стенопис в манастира.

Най–приятният спомен от „поклонническия“ ни туризъм през миналото лято остава разходката до Кокалянския манастир „Свети Архангел Михаил“. Той се намира край село Кокаляне, в Панчаревския пролом, между Витоша и Лозенската планина, в близост до Панчаревското езеро. В умерено топъл августовски ден поемаме по пътеката за манастира от Дяволския мост над река Ведена, приток на река Искър, на пътя София–Самоков. Точно на това място свободно се разхожда възголямо рунтаво куче със сини очи от смесена порода. Веднага намираме общ език, защото изглежда приятелски настроено и доста гладно. Тръгваме по стръмната и камениста пътека нагоре и то поема уверено с нас, явно познавайки маршрута отлично.

Нашият четирикрак водач в гората

След около четирийсет минути излизаме на поляната пред Кокалянския манастир. До последно не сме сигурни, че ще можем да влезем, защото знаем, че е в ремонт. На вратата на двуметровия стобор стои бележка, че е затворено за посетители. Докато се тюхкаме, че напразно сме били път дотам и дори не можем да зърнем двора, въпросната врата се отваря и излизат мъж и момченце, според които може да влезем. Вътре ни посреща любезна жена, която обяснява, че времето за посещения е изтекло, но благосклонно ни пуска в църквата, за да запалим свещ. Започваме разговор, обясняваме откъде сме и колко ни липсва родината, какво е за нас религията и въобще в какво вярват българите. Получава се задушевна беседа, жената ни подарява книжка с молебен канон на Света Богородица и си тръгваме доволни. На връщане нашият космат спътник ни чака чинно пред портата и ни съпровожда този път обратно по пътеката към моста.