Двама на люлката

В друго събеседване отпреди много години Жак Атали говори за установяването на медицинска диктатура, при която хората „свободно“ (кавичките са изрично поставени от Атали) ще избират да се подчиняват на нормите. Пророчество ли е това (справка – ограниченията във връзка с пандемията от 2020 – 2022 г.)? Или просто съобщаване на плановете на световната върхушка, за част от която можем да смятаме Атали? Във всеки случай такива изказвания определено възбуждат интереса ми към книгата на Атали от 2006 г., озаглавена „Кратка история на бъдещето“ – очаквам да открия в нея нови пророчества или планове.

Атали не е случаен човек. Роденият в Алжир френски евреин получава престижно образование. В течение на близо 10 години е специален съветник на френския президент Митеран. По-късно, при президента Саркози, е председател на комисия, която трябва да предложи реформи за насърчаване на растежа на френската икономика. Той е основател и първи председател на Европейската банка за възстановяване и развитие, но не след дълго доброволно напуска поста си заради обвинения в безстопанственост. Атали също така е учредител и/или деец на редица търговски дружества и фондации, както и автор на множество книги в най-различни области (икономика, математика, художествена литература…), а също и музикант.

Атали пропагандира необходимостта от нов световен ред. Според него е нужна световна институция за финансов надзор, която да спомогне за преодоляването на последиците от финансовата криза от 2008 г. и да послужи като предшественик на бъдещото демократично световно правителство.

В „Кратка история на бъдещето“ Атали започва с обзор на историята на капитализма, като обособява 9 форми на пазарния строй със съответните средища – от Брюге (Брюж) през ХІІІ и ХІV век до Лос Анджелис в края на ХХ век и до ден днешен. Следва описание на залеза на деветата форма и края на американската империя, предвиден от автора ориентировъчно за 2025 г. По-нататък Атали говори за 3 вълни на бъдещето: хиперимперия, хиперконфликт и хипердемокрация.

Хиперимперията, чието настъпване авторът предвижда към 2050 г., в началото ще представлява „планетарно глобализиран пазар без държавен строй“, „верен на ценностите на предишния калифорнийски център“. Според Атали развитието на пазарната икономика ще доведе навсякъде до образуване на средна класа, която ще свали диктатурата и ще установи парламентарна демокрация, в т.ч. в страни като Китай, Индонезия, Иран, Египет. Възможно е създаването на нови държави (до 100 нови нации до края на века), често поради отделяне, напр. на Шотландия, Фландрия, Каталуния и др. Светът ще бъде полицентричен, с една или две велики сили на всеки континент, но не задълго. Постепенно пазарът ще завладее всички обществени услуги – образование, здравеопазване, обществена сигурност, правосъдие, администрация и др., а това ще отслаби много правителствата. Особено значение ще придобият застрахователните (осигурителните) дружества, които ще упражняват пълен контрол върху населението и предприятията. Те ще определят световните правила – какво да се яде, какво да се знае, как да се управлява МПС и т.н. Ще налагат наказателни точки на пушещите, пиещите, затлъстелите, непредпазливите, несръчните… Тук Атали набляга на развитието на технологиите (особено нанотехнологиите), което ще позволи строг контрол чрез наблюдение и дори самонаблюдение на хората. Другата най-силна част пазара ще бъдат развлекателните услуги.

Краят на хиперимперията според Атали ще настъпи към 2050 г., а след нея идва втората вълна на бъдещето – хиперконфликтът. Авторът доста изчерпателно описва регионалните амбиции на различните държави, като първоначално се съсредоточава върху връзките между тях, като само загатва за евентуалните конфликти. После предрича силно разрастване на пиратството (общо понятие, което включва различни видове престъпност) в някои страни и области, дори и в отделни големи градове. В областта на религиите писателят предсказва радикализиране на католицизма под формата на връщане към първоначалните му идеали и опълчване срещу демокрацията и пазара, както и все по-силно влияние на протестантските църкви, особено в САЩ, които могат да се превърнат в теокрация. Възможност (представляваща по-скоро опасност според автора) за установяване на теокрация се предрича и за някои европейски държави с важната роля на Ватикана в този процес. По отношение на исляма Атали предвижда увеличаване на вярващите, но не чрез привличане на нови вярващи, а само благодарение на демографския растеж в мюсюлманските страни. Накрая авторът споменава и за ролята на „секти с неясен произход“, например сциентолозите и китайската секта „Фалун Гун“. Православието въобще не е споменато, сякаш не съществува.

Що се отнася до военния аспект на хиперконфликта, Атали прогнозира:

– глобална борба с пиратите – според автора е възможно НАТО да се превърне в световен алианс за борба срещу пиратите, дори с евентуално участие в него на Китай и Индия

– войни за нефт и вода – напр. между Китай и Русия, между САЩ и Китай, между Турция и Иран, по поречието на река Нил

– войни за промяна на границите – напр. между Индия и Пакистан, в Русия, в Централна Азия, Китай, Индонезия, Конго, Нигерия

– войни за влияние – напр. водени от Русия за предпазване от обкръжението на съюзниците на САЩ, Китай и исляма, водени от Китай за контрол над Тайван, Казахстан, Сибир или Япония, дори между Гърция и Турция или между САЩ и Мексико

– войни между пирати и уседнали

Именно сливането на всички конфликти в един общ сблъсък е т.нар. хиперконфликт.

Третата вълна на бъдещето според Атали е хипердемокрацията, която трябва да спаси човешкия род от унищожение вследствие на хиперимперията или хиперконфликта. Точно преди да се установи хипердемокрацията, в света ще се осъществи съвместното съществуване на пазара и демокрацията (каквото и да значи това.

Този обществен строй ще бъде изграден благодарение на т.нар. трансчовеци, създаващи т.нар. релационни фирми (каквито според автора вече има), „за които печалбата ще бъде само задължително условие, а не крайна цел“ (същата концепция виждаме у Клаус Шваб – т.нар. капитализъм на заинтересованите страни). Трансчовеците ще бъдат алтруисти и граждани на света и ще работят за добруването на всеки човек поотделно и на всички хора общо. Националната им принадлежност ще зависи от владените от тях езици, а не само от страните, в които живеят (тук ясно прозира идеята за премахване на националните държави, а по-нататък авторът изрично пише, че границите между държавите ще изчезнат). Жените по-лесно ще стават трансчовеци, а като пример за такива жени още в наше време Атали дава Мелинда Гейтс и Майка Тереза.

Първите релационни фирми според автора ще бъдат политическите партии и синдикатите. Странно защо обаче Атали дава като пример съвсем други организации, а именно Червения кръст, Грийнпийс, Световния фонд за дивата природа и други НПО, както и Международния наказателен съд. Според Атали чрез тези „предприятия„ (?!) вече се създава международна общност, след което ще се установи международно управление.

Институциите за управление на хипердемокрацията ще се развият въз основа на ООН. Общото събрание на бъдещата ООН ще се състои от три камари, в една от които ще бъдат представени търговските и релационните фирми. Тук отново виждаме много близко сходство с идеите на Клас Шваб, според когото при капитализма на заинтересованите страни основна роля ще играят предприятията (той вероятно има предвид големите международни корпорации, макар да не го казва изрично), а не държавните институции, ако въобще има държави. Друга важна институция при хипердемокрацията ще бъде централната банка, която „в по-далечно бъдеще ще управлява единната валута“.

Като цяло според Атали благодарение на хипердемокрацията за всеки човек ще бъде осигурен достъп до основни блага (знания, жилище, храна, вода, въздух, свобода…) и най-вече пълноценно време.

В книгата има и малък раздел, посветен на България. В него Атали посочва основните проблеми пред страната ни и възможните пътища за развитие, но в съвсем общи линии.

Накрая ще посоча някои сбъднали се и някои грешни прогнози на автора – с оглед на това, че книгата е издадена през 2006 г. и към днешна дата можем да преценим доколко се сбъдват по-краткосрочните му предвиждания.

Като грешни прогнози можем да посочим следните две – макар че крайният срок и при двете не е настъпил още, тенденциите към момента изключват осъществяването им:

• „Към 2030 г. Луната ще бъде колонизирана“

• „Ще бъдат сключвани военни съюзи (…) Русия – с Европейския съюз“ (времето не е посочено изрично, но от контекста се разбира, че е около 2025 г.)

Най-правилната от всички по-конкретни прогнози на Атали сякаш е тази за отпадането на САЩ като световен хегемон и за развитието на полицентричен свят – именно това наблюдаваме в наши дни, макар и процесът да не е завършил. Разбира се, предвижданията на автора по отношение на здравеопазването също заслужават голямо внимание.

Медицинските прогнози на Атали:

1979 : Jacques Attali dévoile avec satisfaction la dictature sanitaire et son passeport pour circuler librement – Profession Gendarme (profession-gendarme.com)

*Цитатите са от второто издание на книгата, издателство „Рива“, превод Румяна Станчева.

Един хубав летен ден потегляме от София на двудневна екскурзия до Ботевград и някои села от района. Започваме от самия Ботевград, който ни се вижда безлюден и оклюмал. Спомените ми от едно-две посещения преди много години са напълно отлетели, така че гледам на града като на почти напълно непознато място. Въпреки че в предобедните часове още не е твърде горещо, из пешеходната зона в центъра почти не се срещат хора. Бързо стигаме до една от главните забележителности на Ботевград — часовниковата кула от 1866 г., построена под ръководството на майстор Вуно Марков.

Недалеч от кулата попадаме на приятна градинка с много цветя, в средата на която има интересно декоративно съоръжение с колони, заобиколено от басейн. Самата градинка изглежда поддържана, цветята са свежи, а пейките — здрави, но басейнът е празен, а изпочупените плочки подсказват, че това не е временно състояние. Има вид на нещо, което е построено с пари от ЕС, като главната цел е била усвояването им в срок, но за поддръжката на съоръжението след това явно средства не са предвидени.

Разбира се, не пропускаме паметника на Христо Ботев в центъра.

След нелош ранен обяд в една пуста ботевградска кръчма се отправяме към село Краево. Пътят дотам е прясно асфалтиран, на някои места още стоят забравени знаци, забраняващи преминаването (това обаче не спира нито нас, нито мнозина други). След голямото Литаково и мъничкото Радотина идва ред и на Краево, сгушено точно в полите на Ржана планина (дял на Стара планина). Там сме по работа, но не пропускаме да се насладим на прекрасната гледка към планината. От другата страна на планината е Осеновлашкият манастир „Седемте престола“, но автомобилен път през планината няма, така че привидно близкото е всъщност далечно.

След Краево идва ред на Типченица, където ще нощуваме. По интернет сме открили в това село семеен хотел с добри отзиви. Оказва се, че хотелът е построен на мястото на старото училище. Макар и по-далеч от Стара планина, районът на Типченица също е полупланински. От балкона на хотелската стая се открива чудесна гледка към част от селото и околните хълмове.

В самото село няма нещо кой знае колко забележително, както се убеждаваме от кратка разходка. Рецепционистката на хотела (по съвместимост и сервитьорка) ни разказва за екопътека до един огромен кръст, издигнат на близък хълм, но решаваме, че засега ще го пропуснем. Вместо това се отправяме към съседното село Липница — родното село на единия от дядовците ми.

В центъра на Липница попадаме на импровизирана етнографска сбирка на открито, подслонена в изоставена автобусна спирка. Така и не успяваме да разберем чие дело е, но това не намалява интереса ни към нея.

На селския площад откриваме паметна плоча на загиналите в Руско-турската освободителна война, Балканските войни и двете световни войни. Недалеч от нея има подобна паметна плоча на загиналите в борбата срещу фашизма.

Както много други български села, и Липница е силно обезлюдена. От интернет научавам, че през 1954 г. населението на селото е възлизало на 2505 души, а през 2022 г. е едва 132 души. Опитвам се да пресметна на колко процента възлиза спадът, но май трябва да смятам не в проценти, а в пъти…

С падането на вечерта настъпва и малко прохлада. Вечеряме в хотела в Типченица, където освен нас хора има само на още две маси. За наше учудване на едната от тях мъж и жена си говорят на италиански. Питаме се какво ли търсят тук тези хора, после през смях правим предположение — изкупуват евтини селски имоти.

Вечерта и първата част на нощта ни се развалят от неколкочасова музикална фиеста в питейно заведение малко по-нататък в селото. Вместо жадуваната тишина дълго време слушаме кънтящата из селото чалга, след което се принуждаваме да спим на затворен прозорец.

Другия ден сме запазили за разходка до крепостта Боженишки Урвич. Описанието в една книга за крепостите в България отдавна ни примамва натам. Оставяме колата до една почивна станция над село Боженица и тръгваме пеша нагоре. Пътеката е стръмна на някои места, но за сметка на това доста „градска“ — застлана с каменни плочи.

След двадесетина минути ходене през приятната гориста местност стигаме до останките на крепостта, която е обект от национално значение. Според археолозите е построена още през V—VI век, по времето на Юстин и Юстиниан. Най-новият крепостен пояс е от XIV век, от царуването на Иван Шишман. Четем средновековния надпис със заветните думи на управителя на Софийска област севаст Огнян. Надписът е в скална ниша, защитена от туристите с решетка, а това затруднява разглеждането. За улеснение има съвременен вариант за по-мързеливите граждани.

Руините на крепостта сами по себе си не са особено впечатляващи за човек, който не е археолог или историк. Научаваме обаче, че преданието за боя на севаст Огнян с османците през 1395 г. е било потвърдено от намерените до крепостните стени артефакти (множество върхове на стрели и копия, каменни бойни топки и скелети на войници).

За сметка на това гледките от върха на укрепената местност са много впечатляващи.

С Боженишки Урвич приключва обиколката ни из Ботевградско. Прибираме се в прашната и гореща София, но не бързаме да забравим видяното.

Най–хубавото на една екскурзия е да не си ходил на екскурзия дълго време. Изчезнало е пресищането от гледки и впечатления. Няма го отегчението и чувството, че тази катедрала вече си я виждал някъде другаде, че къщите в този прехвален стар квартал са подобни на едни други, в една друга държава. За умореното око на посетителя дворците някак са също така натруфени по католически както и на други места. Когато си преситен от пътуване, ресторантите ти се виждат с подобно меню от тези в още две такива западноевропейски държави, а посетителите им са все същите туристи от Испания, Италия и Германия. Тълпите от хора те дразнят с неспирното си щракане на фотоапарати в търсене на най-добрата поза за снимка и т. н.

Сега не беше така, защото след двегодишно спиране на пътуването насам-натам Прага ни се видя чудесна, малко дъждовна, но топла. Град – симфония на старата архитектура, старите бирарии и съвременната градска атмосфера. Ако има място, където тълпите от туристи не ме дразнят, то е там. Сигурно защото бяхме отвикнали да се движим с толкова много хора наоколо. А може би защото не бяхме в най-посещавания сезон. Смесихме се с пешеходците по Карловия мост, правихме снимки на гледки към река Вълтава, броихме синагогите в еврейския квартал „Йозефов“. Скитахме всеки ден по тесните улички в старата част „Старе место“, зяпайки малките бутици за чешки кристал, изисканите барове и ресторантите със занаятчийска бира. Заложихме на традиционната чешка кухня с кнедли и гулаш, защото доста от кръчмите предлагат и нов, различен и осъвременен прочит на местните ястия. Ядохме „тръдло“ и пихме бира, разбира се.

Отдадохме се и на културен туризъм в „Пражки град“ със замъка крепост, снимахме замъка Шварценберг, видяхме Терезианския дворец и изчаквахме тълпите да излязат от катедралата „Свети Вит“, за да влезем на спокойствие и се насладим на съчетанието от барок и ренесанс.

Много романтична е разходката по „Златната уличка“ с живописно боядисаните стари къщички, в които се продават дребни сувенири. Ние не си купихме сувенир, но затова пък наблюдавахме многобройните групи от ученици, които се суетяха наоколо, щастливи, че са на екскурзия, а не на училище.

Забележителна е гледката над улицата на Карловия мост – „Мостецка“, която снимахме от терасата към камбанарията на древната готическа църква „Свети Никола“ в сърцето на стария квартал на Прага „Мала страна“.

Стояхме заедно с тълпата пред сградата на кметството на площад Староместки, за да видим представлението на фигурите от астрономическия часовник, излизащи на всеки кръгъл час. С наближаването на този момент хора от всички страни се трупаха отпред и настройваха фотоапаратите, за да уловят появата на апостолите – статуите им се редуват, водени от скелет, символизиращ Смъртта, появява се Свети Петър с ключ в ръката, следван от фигурата на турчин, статуите на Алчността и Суетата, представени като евреин лихвар, и накрая идва фигура, оглеждаща се в огледало.

В един от дните се разходихме в еврейския квартал „Йозефов“ с останалите шест синагоги в него. Нямаше начин да го пропуснем, защото той също е в непосредствена близост до историческия стар център на Прага. Знаехме, че кварталът носи името на император Йозеф II, който през 1781 издава Едикт за толерантност, с който разрешава на евреите да се разселват и извън гетото.

Интересна е легендата за Голем. Той е глинена фигура, изваяна от равин с тиня от Вълтава и превърната в живо същество, защото носи амулет в устата си, наречен с името на Бог. Задачата на Голем била да помага на равина в синагогата и да пази от тормоз и гонения евреите от квартала. Една петъчна вечер равинът, зает с болната си дъщеря, забравил да извади амулета от устата на Голем и той излязъл на улицата и започнал да безчинства. Равинът едва успял да му извади амулета и чудовището се превърнало отново в глина и се пръснало на парчета. Според легендата те и до днес са прибрани на тавана на Старата нова синагога и всеки, който се осмели да го обезпокои, рискува да бъде омагьосан до края на дните си. Поради тази причина вероятно нацистите не посмяват да унищожат въпросната синагога през войната.

Разбира се, Прага не е само това, което описах. Тя предлага неподозирани находки като уреди за мъчение, експозиции на най–невероятни играчки, улични статуи от Салвадор Дали, кахлени печки, смешни стенни пана в бирария, императорски артефакти и т.н.

Чешката столица задължава с дегустацията на познати и непознати марки бира и естествено прочутите кнедли.

Любопитно е с колко много имена е познат този град – „Град на стоте кули“, „Град на стоте камбани“, „Майката на градовете“, „Глава на кралство“ /Praga kaput regni/, дори „Четвъртият град в третия Райх“. Макар и столица на сравнително малка държава в сърцето на Европа, няма как да не усетиш в архитектурата на сградите, в експозициите на музеите, в аранжировката на парковете духа на стара империя.