Двама на люлката

Наименованието „заговор на психиатрите“ е дадено не от кого да е, а от главното действащо лице на института „Тависток“ след Втората световна война – д-р Джон Ролингс Рийс, бригаден генерал от британската армия. В своята издадена през 1945 г. книга „Формиране на психиатрията по време на война“ той призовава за създаване на мобилни „ударни отряди“ от психиатри. Според Рийс цялото население масово страда от неврози, без да го осъзнава, но най-голяма нужда от лечение имат работниците, участващи в стачки и протести. Рийс твърди, че трябва да се осигури възможност всяка социална група да получава лечение – дори ако не го желае и без законово основание.

Един от първите наети от д-р Рийс специалисти е психологът Курт Левин. Евреин, бежанец от нацистка Германия, той – парадоксално на пръв поглед – пропагандира идеята за „фашизъм с демократично лице“. Всъщност парадокс няма – той е напуснал Германия не заради принципни политически различия с нацистите, а единствено заради антисемитските им действия. Получил американско гражданство и финансиране от Рокфелер, той започва да разработва проекти по социално инженерство. Първата му обществена задача е да пренасочи хранителните предпочитания на населението от месото към пълнозърнестия хляб като „пълноценен заместител“. (Това определено звучи актуално и днес, когато ни се внушава, че изделията от соя са по-полезни от месото, а още по-добри са храните от червеи и скакалци.) Основният му принос обаче е проектът за по-лесно и по-ефективно въвеждане на „демократичен фашизъм“ в САЩ и другаде в малки групи и общности.

Сред най-важните проекти на института „Тависток“, финансиран от Рокфелер, е Институтът по труда. Неговият най-важен принос към „трудовото дело“ е покваряването на водачите на профсъюзите, овладяването на тези организации и в крайна сметка пълното унищожаване на работническото движение. Като цяло семейство Рокфелер финансират почти 300 организации, свързани с труда, по целия свят. Методите, използвани от работодателите при колективното трудово договаряне в САЩ, Испания, Франция и повечето държави от Запада, съвпадат точно с предписаните в учебника за ролеви игри на института „Тависток“.

Авторът Даниел Естулин подробно разкрива всичко това в своята книга „Институтът „Тависток“. Социално инженерство на масите“. Ето още какви неочаквани факти ще научим от тази безценна книга:

• Какви са обвързващите условия по плана „Маршал“ за следвоенното възстановяване на Европа
• Какви програми за контрол над човешкото съзнание разработва ЦРУ
• Връзките между семейство Рокфелер и ЦРУ, от една страна (тук няма нищо тайно – Алън Дълес, представител на рокфелеровото дружество „Стандарт ойл“, е петият директор на ЦРУ), и нацистите, от друга страна
• Защо в толкова много съвременни песни се споменава за „Рейнман“ и какво олицетворява той; още по-удивително – защо в рап изпълнения често се пее за илюминатите и новия световен ред, вкл. в песни на печално известния днес Пъф Дади
• Дали фестивалът в Уудсток е просто музикално събитие, или мащабен психологически експеримент
• Как с помощта на телевизията се манипулират масите, и в частност каква е ролята на специалния опростен език и начин на представяне на новините.

Тази книга ще бъде истински шок за онези, които са потънали в насажданата илюзия за демокрация, законност и свобода на словото в т.нар. демократични държави.

Това лято отново имахме възможност да прекосим цяла Северна България от край до край — от Видин до Дуранкулак — и за пореден път да се убедим колко е красива нашата родина. Тук ще покажем някои от най-интересните природни и исторически забележителности, които посетихме по своя маршрут.

Видин е първият голям български град и пристанище на река Дунав. Намира се на един от големите завои на реката, вследствие на което на това място реката тече на юг-югозапад, насочвайки се към Стара планина, вместо към Черно море. През римската епоха тук се намира крепостта Бонония. През Средновековието се нарича Бдин и е една от най-големите български крепости. В бурната си история крепостта е била временно владяна от сръбското и от унгарското кралство. Градът е столица на последната българска държава, завлядяна от османците — Видинското царство на Иван Срацимир, паднало през 1396 г. По-късно Видин става един от центровете на възрожденската просвета и на движението за независима българска църква — през 1872 г. видинският митрополит Антим I става първият български екзарх. 152 години по-късно, през 2024 г., видинският митрополит Даниил е избран за български патриарх.

По времето на социализма градът се превръща в значим промишлен и транспортен център с множество предприятия — огромен химически комбинат, произвеждащ различни продукти, в т.ч. автомобилни гуми, завод за ризи, фабрика за порцелан, завод за помпи и др. Между Видин и румънския град Калафат има редовна фериботна връзка. Днес от промишлената база не е останала почти нищо. Построяването на „Дунав мост 2“ не донесе очаквания подем в развитието на областта. Най-известното видинско предприятие в наши дни може би е „Ел Би Булгарикум“, в което се прави истинското (надяваме се) българско кисело мляко.

От Видин се насочваме на юг. Откриваме, че малък участък от изграждания скоростен път между Видин и Ботевград вече е готов, и се възползваме, за да ускорим пътуването си. Движим се из Дунавската хълмиста равнина, засята предимно с царевица и слънчоглед, а през цялото време на запад от нас се вижда северозападният дял на Стара планина. Именно в полите на Балкана се намира следващата ни цел — малък спа комплекс в близост до балнеоложкия курорт Вършец. Нашето място се нарича село Спанчевци и е в подножието на връх Тодорини кукли. Не сме очаровани от самия комплекс, защото къщичките за гости са на една ръка разстояние от механата и вечерта се оказва доста шумна, но местността е много красива. Освен нашия спа комплекс има още един такъв, както и общински басейн с минерална вода. Водата тук е със свойства, подобни на свойствата на вършецката минерална вода.

Отбиваме се и до най-стария български балнеоложки курорт Вършец, който е само на няколко километра от Спанчевци. Първата модерна банска сграда тук е построена още през 1910 г. Днес градчето е много приятно място за разходка, с голяма пешеходна зона в центъра, красиви паркове и множество балнеолечебници, хотели и къщи за гости. Във Вършец се намира вторият по големина изкуствен природен парк на Балканския полуостров (след Борисовата градина в София). Центърът изглежда обновен съвсем скоро, дори на някои места ремонтните работи продължават.

Най-голямата забележителност в района е Клисурският манастир „Св. св. Кирил и Методий“. Нарича се „Клисурски“, тъй като близкото село Бързия се е наричало Клисура до 1950 г. Смята се, че е основан през 1240 г. По време на османското владичество е разрушаван три пъти (второто разрушаване е след разгрома на Чипровското въстание от 1688 г., когато в манастира се крият въстанници) и всеки път е възстановяван отново. Днес е четвъртият по големина манастир в България. В непосредствена близост има аязмо с лековита вода (според преданието избликнала на мястото, където са избити монасите след Чипровското въстание).

След кратък престой в столицата се отправяме към противоположния край на Северна България. Целта ни е все още неурбанизираното Северно Черноморие — Шабла, Крапец и Дуранкулак, където човек понякога може да се чувства почти сам на плажа. Отдавна сме очаровани от този кът на нашата родина и не пропускаме да го посетим всяка година за по няколко дни. По пътя се отбиваме да обядваме в едно кръчме над Аксаково, откъдето се открива невероятна гледка към Варненския залив.

Дуранкулашкото езеро е защитена влажна крайбрежна зона от международно значение. То се намира на миграционния път Via Pontica и осигурява благоприятни условия за хранене и почивка на редица прелетни видове птици.

Големият остров в Дуранкулашкото езеро е известен като „Европейската Троя“ или „Езерният град“ и е първият палеоисторически музей на открито в България. Най-старите находки са от палеолита (над 100 века пр. Хр.). Тук са намерени и останките от най-старото земеделско общество, като първите датират от 5300 г. пр. Хр. В селището от Блатница (най-старата фаза на европейската неолитна култура Хаманджия) са открити 18 къщи с площ около 150-170 кв.м, с първите улици в Европа. Тук е открита най-старата каменна архитектура в Европа (според някои източници обаче — след Гърция). Намерен е и пещерен храм на богинята Кибела от 3 век пр. Хр. На западния бряг на езерото срещу острова има праисторически некропол от V хилядолетие пр. Хр.

Почивката ни привършва и поемаме по обратния път към София. И за да не си помисли някой, че пренебрегваме Южна България, успяваме да стигнем и до връх Свети Петър в планината Верила, над село Белчин.

Източници: Голяма енциклопедия на България (авторски колектив от БАН, „Труд“, 2011 г.), Уикипедия, уебсайт VisitDobrich.bg.

Един хубав летен ден потегляме от София на двудневна екскурзия до Ботевград и някои села от района. Започваме от самия Ботевград, който ни се вижда безлюден и оклюмал. Спомените ми от едно-две посещения преди много години са напълно отлетели, така че гледам на града като на почти напълно непознато място. Въпреки че в предобедните часове още не е твърде горещо, из пешеходната зона в центъра почти не се срещат хора. Бързо стигаме до една от главните забележителности на Ботевград — часовниковата кула от 1866 г., построена под ръководството на майстор Вуно Марков.

Недалеч от кулата попадаме на приятна градинка с много цветя, в средата на която има интересно декоративно съоръжение с колони, заобиколено от басейн. Самата градинка изглежда поддържана, цветята са свежи, а пейките — здрави, но басейнът е празен, а изпочупените плочки подсказват, че това не е временно състояние. Има вид на нещо, което е построено с пари от ЕС, като главната цел е била усвояването им в срок, но за поддръжката на съоръжението след това явно средства не са предвидени.

Разбира се, не пропускаме паметника на Христо Ботев в центъра.

След нелош ранен обяд в една пуста ботевградска кръчма се отправяме към село Краево. Пътят дотам е прясно асфалтиран, на някои места още стоят забравени знаци, забраняващи преминаването (това обаче не спира нито нас, нито мнозина други). След голямото Литаково и мъничкото Радотина идва ред и на Краево, сгушено точно в полите на Ржана планина (дял на Стара планина). Там сме по работа, но не пропускаме да се насладим на прекрасната гледка към планината. От другата страна на планината е Осеновлашкият манастир „Седемте престола“, но автомобилен път през планината няма, така че привидно близкото е всъщност далечно.

След Краево идва ред на Типченица, където ще нощуваме. По интернет сме открили в това село семеен хотел с добри отзиви. Оказва се, че хотелът е построен на мястото на старото училище. Макар и по-далеч от Стара планина, районът на Типченица също е полупланински. От балкона на хотелската стая се открива чудесна гледка към част от селото и околните хълмове.

В самото село няма нещо кой знае колко забележително, както се убеждаваме от кратка разходка. Рецепционистката на хотела (по съвместимост и сервитьорка) ни разказва за екопътека до един огромен кръст, издигнат на близък хълм, но решаваме, че засега ще го пропуснем. Вместо това се отправяме към съседното село Липница — родното село на единия от дядовците ми.

В центъра на Липница попадаме на импровизирана етнографска сбирка на открито, подслонена в изоставена автобусна спирка. Така и не успяваме да разберем чие дело е, но това не намалява интереса ни към нея.

На селския площад откриваме паметна плоча на загиналите в Руско-турската освободителна война, Балканските войни и двете световни войни. Недалеч от нея има подобна паметна плоча на загиналите в борбата срещу фашизма.

Както много други български села, и Липница е силно обезлюдена. От интернет научавам, че през 1954 г. населението на селото е възлизало на 2505 души, а през 2022 г. е едва 132 души. Опитвам се да пресметна на колко процента възлиза спадът, но май трябва да смятам не в проценти, а в пъти…

С падането на вечерта настъпва и малко прохлада. Вечеряме в хотела в Типченица, където освен нас хора има само на още две маси. За наше учудване на едната от тях мъж и жена си говорят на италиански. Питаме се какво ли търсят тук тези хора, после през смях правим предположение — изкупуват евтини селски имоти.

Вечерта и първата част на нощта ни се развалят от неколкочасова музикална фиеста в питейно заведение малко по-нататък в селото. Вместо жадуваната тишина дълго време слушаме кънтящата из селото чалга, след което се принуждаваме да спим на затворен прозорец.

Другия ден сме запазили за разходка до крепостта Боженишки Урвич. Описанието в една книга за крепостите в България отдавна ни примамва натам. Оставяме колата до една почивна станция над село Боженица и тръгваме пеша нагоре. Пътеката е стръмна на някои места, но за сметка на това доста „градска“ — застлана с каменни плочи.

След двадесетина минути ходене през приятната гориста местност стигаме до останките на крепостта, която е обект от национално значение. Според археолозите е построена още през V—VI век, по времето на Юстин и Юстиниан. Най-новият крепостен пояс е от XIV век, от царуването на Иван Шишман. Четем средновековния надпис със заветните думи на управителя на Софийска област севаст Огнян. Надписът е в скална ниша, защитена от туристите с решетка, а това затруднява разглеждането. За улеснение има съвременен вариант за по-мързеливите граждани.

Руините на крепостта сами по себе си не са особено впечатляващи за човек, който не е археолог или историк. Научаваме обаче, че преданието за боя на севаст Огнян с османците през 1395 г. е било потвърдено от намерените до крепостните стени артефакти (множество върхове на стрели и копия, каменни бойни топки и скелети на войници).

За сметка на това гледките от върха на укрепената местност са много впечатляващи.

С Боженишки Урвич приключва обиколката ни из Ботевградско. Прибираме се в прашната и гореща София, но не бързаме да забравим видяното.

Най–хубавото на една екскурзия е да не си ходил на екскурзия дълго време. Изчезнало е пресищането от гледки и впечатления. Няма го отегчението и чувството, че тази катедрала вече си я виждал някъде другаде, че къщите в този прехвален стар квартал са подобни на едни други, в една друга държава. За умореното око на посетителя дворците някак са също така натруфени по католически както и на други места. Когато си преситен от пътуване, ресторантите ти се виждат с подобно меню от тези в още две такива западноевропейски държави, а посетителите им са все същите туристи от Испания, Италия и Германия. Тълпите от хора те дразнят с неспирното си щракане на фотоапарати в търсене на най-добрата поза за снимка и т. н.

Сега не беше така, защото след двегодишно спиране на пътуването насам-натам Прага ни се видя чудесна, малко дъждовна, но топла. Град – симфония на старата архитектура, старите бирарии и съвременната градска атмосфера. Ако има място, където тълпите от туристи не ме дразнят, то е там. Сигурно защото бяхме отвикнали да се движим с толкова много хора наоколо. А може би защото не бяхме в най-посещавания сезон. Смесихме се с пешеходците по Карловия мост, правихме снимки на гледки към река Вълтава, броихме синагогите в еврейския квартал „Йозефов“. Скитахме всеки ден по тесните улички в старата част „Старе место“, зяпайки малките бутици за чешки кристал, изисканите барове и ресторантите със занаятчийска бира. Заложихме на традиционната чешка кухня с кнедли и гулаш, защото доста от кръчмите предлагат и нов, различен и осъвременен прочит на местните ястия. Ядохме „тръдло“ и пихме бира, разбира се.

Отдадохме се и на културен туризъм в „Пражки град“ със замъка крепост, снимахме замъка Шварценберг, видяхме Терезианския дворец и изчаквахме тълпите да излязат от катедралата „Свети Вит“, за да влезем на спокойствие и се насладим на съчетанието от барок и ренесанс.

Много романтична е разходката по „Златната уличка“ с живописно боядисаните стари къщички, в които се продават дребни сувенири. Ние не си купихме сувенир, но затова пък наблюдавахме многобройните групи от ученици, които се суетяха наоколо, щастливи, че са на екскурзия, а не на училище.

Забележителна е гледката над улицата на Карловия мост – „Мостецка“, която снимахме от терасата към камбанарията на древната готическа църква „Свети Никола“ в сърцето на стария квартал на Прага „Мала страна“.

Стояхме заедно с тълпата пред сградата на кметството на площад Староместки, за да видим представлението на фигурите от астрономическия часовник, излизащи на всеки кръгъл час. С наближаването на този момент хора от всички страни се трупаха отпред и настройваха фотоапаратите, за да уловят появата на апостолите – статуите им се редуват, водени от скелет, символизиращ Смъртта, появява се Свети Петър с ключ в ръката, следван от фигурата на турчин, статуите на Алчността и Суетата, представени като евреин лихвар, и накрая идва фигура, оглеждаща се в огледало.

В един от дните се разходихме в еврейския квартал „Йозефов“ с останалите шест синагоги в него. Нямаше начин да го пропуснем, защото той също е в непосредствена близост до историческия стар център на Прага. Знаехме, че кварталът носи името на император Йозеф II, който през 1781 издава Едикт за толерантност, с който разрешава на евреите да се разселват и извън гетото.

Интересна е легендата за Голем. Той е глинена фигура, изваяна от равин с тиня от Вълтава и превърната в живо същество, защото носи амулет в устата си, наречен с името на Бог. Задачата на Голем била да помага на равина в синагогата и да пази от тормоз и гонения евреите от квартала. Една петъчна вечер равинът, зает с болната си дъщеря, забравил да извади амулета от устата на Голем и той излязъл на улицата и започнал да безчинства. Равинът едва успял да му извади амулета и чудовището се превърнало отново в глина и се пръснало на парчета. Според легендата те и до днес са прибрани на тавана на Старата нова синагога и всеки, който се осмели да го обезпокои, рискува да бъде омагьосан до края на дните си. Поради тази причина вероятно нацистите не посмяват да унищожат въпросната синагога през войната.

Разбира се, Прага не е само това, което описах. Тя предлага неподозирани находки като уреди за мъчение, експозиции на най–невероятни играчки, улични статуи от Салвадор Дали, кахлени печки, смешни стенни пана в бирария, императорски артефакти и т.н.

Чешката столица задължава с дегустацията на познати и непознати марки бира и естествено прочутите кнедли.

Любопитно е с колко много имена е познат този град – „Град на стоте кули“, „Град на стоте камбани“, „Майката на градовете“, „Глава на кралство“ /Praga kaput regni/, дори „Четвъртият град в третия Райх“. Макар и столица на сравнително малка държава в сърцето на Европа, няма как да не усетиш в архитектурата на сградите, в експозициите на музеите, в аранжировката на парковете духа на стара империя.