Двама на люлката

Личен блог

Северна България от край до край

Това лято отново имахме възможност да прекосим цяла Северна България от край до край — от Видин до Дуранкулак — и за пореден път да се убедим колко е красива нашата родина. Тук ще покажем някои от най-интересните природни и исторически забележителности, които посетихме по своя маршрут.

Видин е първият голям български град и пристанище на река Дунав. Намира се на един от големите завои на реката, вследствие на което на това място реката тече на юг-югозапад, насочвайки се към Стара планина, вместо към Черно море. През римската епоха тук се намира крепостта Бонония. През Средновековието се нарича Бдин и е една от най-големите български крепости. В бурната си история крепостта е била временно владяна от сръбското и от унгарското кралство. Градът е столица на последната българска държава, завлядяна от османците — Видинското царство на Иван Срацимир, паднало през 1396 г. По-късно Видин става един от центровете на възрожденската просвета и на движението за независима българска църква — през 1872 г. видинският митрополит Антим I става първият български екзарх. 152 години по-късно, през 2024 г., видинският митрополит Даниил е избран за български патриарх.

По времето на социализма градът се превръща в значим промишлен и транспортен център с множество предприятия — огромен химически комбинат, произвеждащ различни продукти, в т.ч. автомобилни гуми, завод за ризи, фабрика за порцелан, завод за помпи и др. Между Видин и румънския град Калафат има редовна фериботна връзка. Днес от промишлената база не е останала почти нищо. Построяването на „Дунав мост 2“ не донесе очаквания подем в развитието на областта. Най-известното видинско предприятие в наши дни може би е „Ел Би Булгарикум“, в което се прави истинското (надяваме се) българско кисело мляко.

Баба Вида — най-добре запазената българска средновековна крепост
Баба Вида — входната кула с моста
Гледка от Баба Вида към река Дунав и „Дунав мост 2“ в далечината
Средновековни български рицари — част от музейната сбирка в Баба Вида
Видинската синагога — сред най-големите в Европа
Част от градската градина и бившата градска баня, днес преустроена в хотел
Река Дунав — гледка откъм речната гара по залез слънце

От Видин се насочваме на юг. Откриваме, че малък участък от изграждания скоростен път между Видин и Ботевград вече е готов, и се възползваме, за да ускорим пътуването си. Движим се из Дунавската хълмиста равнина, засята предимно с царевица и слънчоглед, а през цялото време на запад от нас се вижда северозападният дял на Стара планина. Именно в полите на Балкана се намира следващата ни цел — малък спа комплекс в близост до балнеоложкия курорт Вършец. Нашето място се нарича село Спанчевци и е в подножието на връх Тодорини кукли. Не сме очаровани от самия комплекс, защото къщичките за гости са на една ръка разстояние от механата и вечерта се оказва доста шумна, но местността е много красива. Освен нашия спа комплекс има още един такъв, както и общински басейн с минерална вода. Водата тук е със свойства, подобни на свойствата на вършецката минерална вода.

Пътят от центъра на село Спанчевци към балнеоложката част
Спа комплекс в Спанчевци

Отбиваме се и до най-стария български балнеоложки курорт Вършец, който е само на няколко километра от Спанчевци. Първата модерна банска сграда тук е построена още през 1910 г. Днес градчето е много приятно място за разходка, с голяма пешеходна зона в центъра, красиви паркове и множество балнеолечебници, хотели и къщи за гости. Във Вършец се намира вторият по големина изкуствен природен парк на Балканския полуостров (след Борисовата градина в София). Центърът изглежда обновен съвсем скоро, дори на някои места ремонтните работи продължават.

Централната пешеходна улица на Вършец
Входът на Слънчевата градина

Най-голямата забележителност в района е Клисурският манастир „Св. св. Кирил и Методий“. Нарича се „Клисурски“, тъй като близкото село Бързия се е наричало Клисура до 1950 г. Смята се, че е основан през 1240 г. По време на османското владичество е разрушаван три пъти (второто разрушаване е след разгрома на Чипровското въстание от 1688 г., когато в манастира се крият въстанници) и всеки път е възстановяван отново. Днес е четвъртият по големина манастир в България. В непосредствена близост има аязмо с лековита вода (според преданието избликнала на мястото, където са избити монасите след Чипровското въстание).

Входът на Клисурския манастир
Клисурски манастир
Клисурски манастир
Клисурски манастир — църквата, осветена през 1891 г.

След кратък престой в столицата се отправяме към противоположния край на Северна България. Целта ни е все още неурбанизираното Северно Черноморие — Шабла, Крапец и Дуранкулак, където човек понякога може да се чувства почти сам на плажа. Отдавна сме очаровани от този кът на нашата родина и не пропускаме да го посетим всяка година за по няколко дни. По пътя се отбиваме да обядваме в едно кръчме над Аксаково, откъдето се открива невероятна гледка към Варненския залив.

Гледка от Франгенското плато над Аксаково
Плажът на къмпинг „Карвуна“ до Крапец
Тропическа гледка на плажа на къмпинг „Добруджа“ до Шабла
Гледка към Дуранкулашкото езеро откъм комплекс „Златната рибка“

Дуранкулашкото езеро е защитена влажна крайбрежна зона от международно значение. То се намира на миграционния път Via Pontica и осигурява благоприятни условия за хранене и почивка на редица прелетни видове птици.

Големият остров в Дуранкулашкото езеро е известен като „Европейската Троя“ или „Езерният град“ и е първият палеоисторически музей на открито в България. Най-старите находки са от палеолита (над 100 века пр. Хр.). Тук са намерени и останките от най-старото земеделско общество, като първите датират от 5300 г. пр. Хр. В селището от Блатница (най-старата фаза на европейската неолитна култура Хаманджия) са открити 18 къщи с площ около 150-170 кв.м, с първите улици в Европа. Тук е открита най-старата каменна архитектура в Европа (според някои източници обаче — след Гърция). Намерен е и пещерен храм на богинята Кибела от 3 век пр. Хр. На западния бряг на езерото срещу острова има праисторически некропол от V хилядолетие пр. Хр.

Почивката ни привършва и поемаме по обратния път към София. И за да не си помисли някой, че пренебрегваме Южна България, успяваме да стигнем и до връх Свети Петър в планината Верила, над село Белчин.

Верила — връх Свети Петър и гледка към Рила

Източници: Голяма енциклопедия на България (авторски колектив от БАН, „Труд“, 2011 г.), Уикипедия, уебсайт VisitDobrich.bg.

Какво се крие зад отношенията САЩ – Израел – Иран

Преди известно време ми подариха тази книга, но все се въздържах да я започна. Няколко пъти я разгръщах и всеки път стигах до извода, че изглежда едновременно сложна и скучна. Когато най-после се престраших, установих, че съм се лъгал за второто. Въпреки трудната материя книгата е много интересна и увлича читателя.

Авторът Владимир Чуков е арабист, университетски преподавател, специалист по въпросите на Близкия Изток и исляма.

Първата част е посветена на евангелизма, юдаизма и еврейската държава. Авторът разглежда с много подробности различните евангелистки течения на протестантството и тяхната тежест в рамките на християнското вероизповедание. Оказва се, че по данни от 2011 г. евангелистите в света са между 285 и 870 милиона души по света, съответно между 13% и 40% от всички християни – според това кои църкви се включват в изчислението.

Особено интересни са разясненията за премилениализма и постмилениализма. Това са две основни школи, които се различават помежду си по централния въпрос на християнството – кога ще се завърне Христос. Премилениалистите смятат, че Христос ще се завърне на Земята в решителен момент от историята на човечеството и чрез намесата си ще изгради Златния век – епохата на мир и благоденствие. Постмилениалистите твърдят, че завръщането на Христос ще бъде след Златния век. Преди това той ще влияе на човечеството чрез своята Църква, под чието благодатно влияние ще настъпи въпросният Златен век. Има и трети подход, този на амилениалистите, който е тясно свързан с постмилениализма. Римокатолическата църква с времето е възприела амилениалния подход. Постмилениалистите и амилениалистите си приличат по това, че и двете течения възприемат Божието царство по-скоро в духовен, а не във физически смисъл и смятат, че Христос ще се завърне, за да осъществи Страшния съд, а не за да управлява физически на Земята.

Каква обаче е връзката с Израел? Евангелистите са премилениалисти и вярват, че нацията на Израел ще бъде спасена и възстановена на място за период от едно хилядолетие. Еврейското физическо и политическо присъствие на територията на днешен Израел и палестинските земи обаче няма да бъдат Божието царство, а само предшестващ го период. По време на Голямата скръб там ще се появи Антихристът, който ще наложи своето управление над възстановения Божи гроб. Този период ще завърши със завръщането на Христос на Земята заедно с истинските вярващи. Христос ще победи Антихриста и ще установи своето царство. Повечето евреи ще го приемат за свой Месия и ще бъдат спасени.

Измежду последните американски президенти Тръмп е премилениалист, а Обама и Байдън  – постмилениалисти. Сред тях Тръмп е най-тясно свързан с евреите и Израел и неговата политика е свързана с най-силна подкрепа за израелската държава.

Една глава е посветена на юдео-християнството. Според тази идеология евреите са богоизбраният народ, защото са преките потомци на Авраам. „Благодарение на [своята] подкрепа евангелистите получават божествената благословия и по този начин също получават божествен статут.“ Това се дължи на библeйския литерализъм, т.е. на буквалното четене и възприемане на Библията. Християно-ционистите – по-твърдолинейната част от юдео-християните – вярват, че подкрепата на САЩ за Израел (за държавата, а не за евреите по принцип) е богопредопределена. Твърди се, че 15-20 милиона американци споделят такова вярване. Според почти една трета от американците Бог е дал Израел на евреите като прелюдия към Армагедон и Второто пришествие.

Авторът разглежда и връзката между англиканската църква, пуританите, евангелистите и евреите. Оказва се, че ционизмът се заражда идейно във вижданията на англиканските евангелисти. Те се смятали за тясно свързани с евреите и вярвали, че са вторият избран народ. Според тях необходимото условие за завръщането на Христос на Земята е евреите да се съберат отново в Палестина. Поради това те работели за създаването на държава за евреите с цел да ускорят Второто пришествие. Още през XVII век Оливър Кромуел искал да превърне Англия в такава еврейска държава, смятайки англичаните за потомци на десетте изгубени племена на Израел. Кромуел обаче претърпял неуспех, който се дължал най-вече на факта, че рабинатът винаги е бил против създаването на еврейска държава.

През 1917 г. британското правителство официално се ангажира със създаването на еврейска държава в Палестина. Важна роля играе представителят на ционисткото движение барон Ротшилд, част от френския клон на семейството.

Втората част на книгата е посветена на джаафаризма – основното течение на шиитската деноминация. Това е правно-догматична школа, към която принадлежат 85 % от шиитите по света, и се нарича също „имамия“ („имамство“) и „итна ашаирия“ („дванадесетте“). Това течение на шиитството е разпространено най-много в Иран. Последователите на тази доктрина вярват в дванадесетте божествено ръкоположени имами. Последният имам (Махди) живее в „окултация“ (т.е. той е скрит, отсъстващ имам) и ще се яви като месия, като управлението му ще съвпадне с Второто пришествие на Исус. Самият Исус ще трябва да помага на Махди срещу Даджал (олицетворението на злото).

По-нататък Вл. Чуков разглежда различията между сунитите и шиитите, в частност в отношението им към юдаизма, евреите и държавата Израел. Авторът се спира подробно и на възникването и развитието на антисемитизма и антиизраелизма в Иран като основа на махдистката доктрина. Трябва да се отбележи, че последователите ѝ насочват отрицателното си отношение към израелската държава, а не към юдеите. Разделянето на тези две виждания се задълбочава особено при президента Махмуд Ахмадинежад (2005 – 2013 г.), който е виден пропагандатор на махдистката идея. Самият той нееднократно заявява, че заличаването на държавата Израел (възприемана като част от Даджала) е един от белезите за появата на Месията.

Забележителни са фактите за мястото и положението на евреите и юдаизма в Иран. Установяването на евреите там става още през 539 г. пр.Хр., когато шахът на Персия Кир Велики завладява Вавилон и освобождава местните евреи от робство, повечето от които заминават за земите, представляващи днешната територия на Израел. Тогава се оформят и първите еврейски общности в Персия. Дарий I (521 – 468 г. пр.Хр.) от същата династия проявява особена търпимост към религиозните малцинства. По време на династията Каджар (1779 – 1925 г.) възходът на евреите в Персия е особено чувствителен. Мнозина от тях приемат исляма, но се смята, че тайно запазват юдейската вяра, и се стремят да запазят общността си чиста, като не допускат смесени бракове. Икономическият възход на евреите в страната продължава и при шах Мохамед Реза Пахлави (1925 – 1979 г), като някои от тях стават близки и до политическите кръгове. След Ислямската революция от 1979 г. отношението към евреите се променя плавно, като те запазват множество придобивки. Трябва да се отбележи, че според конституцията на Иран на еврейското малцинство „се полага един депутат в местния парламент – положение, което не съществува в нито една друга ислямска страна“. Стига се дотам сунитите да се оплакват, че в Иран дори евреите имат повече привилегии от тях. По непотвърдени данни само в Техеран има 25 синагоги.

Последната част на книгата е насочена повече към политическите аспекти на отношенията между САЩ, Израел и Иран, разгледани през призмата на религиозните вярвания. Прави се извод за „иманентност на евангелистко-джаафаритската колизия“ (така е озаглавена тази част).

Този труд на проф. Чуков несъмнено е забележително богат източник на информация и може да допринесе много за разбирането на отношенията в Близкия Изток в религиозен и политически план. За съжаление авторът не е обърнал достатъчно внимание на езика. Източниците му са чуждоезични и съответно голяма част от текста е превод, но твърде буквален, като в някои случаи дори затруднява разбирането. Наблюдават се и немалко правописни, пунктуационни и печатни грешки. Тук отговорността е на двамата коректори. В някои случаи дори имената на хора са писани по различен начин в различни части на текста. Всичко това донякъде разваля доброто впечатление, без все пак да намалява информационната стойност на книгата.

Спомени от лятна разходка из ботевградските села и Боженишки Урвич

Един хубав летен ден потегляме от София на двудневна екскурзия до Ботевград и някои села от района. Започваме от самия Ботевград, който ни се вижда безлюден и оклюмал. Спомените ми от едно-две посещения преди много години са напълно отлетели, така че гледам на града като на почти напълно непознато място. Въпреки че в предобедните часове още не е твърде горещо, из пешеходната зона в центъра почти не се срещат хора. Бързо стигаме до една от главните забележителности на Ботевград — часовниковата кула от 1866 г., построена под ръководството на майстор Вуно Марков.

Часовниковата кула

Недалеч от кулата попадаме на приятна градинка с много цветя, в средата на която има интересно декоративно съоръжение с колони, заобиколено от басейн. Самата градинка изглежда поддържана, цветята са свежи, а пейките — здрави, но басейнът е празен, а изпочупените плочки подсказват, че това не е временно състояние. Има вид на нещо, което е построено с пари от ЕС, като главната цел е била усвояването им в срок, но за поддръжката на съоръжението след това явно средства не са предвидени.

Градинката в центъра

Разбира се, не пропускаме паметника на Христо Ботев в центъра.

Паметникът на Ботев

След нелош ранен обяд в една пуста ботевградска кръчма се отправяме към село Краево. Пътят дотам е прясно асфалтиран, на някои места още стоят забравени знаци, забраняващи преминаването (това обаче не спира нито нас, нито мнозина други). След голямото Литаково и мъничкото Радотина идва ред и на Краево, сгушено точно в полите на Ржана планина (дял на Стара планина). Там сме по работа, но не пропускаме да се насладим на прекрасната гледка към планината. От другата страна на планината е Осеновлашкият манастир „Седемте престола“, но автомобилен път през планината няма, така че привидно близкото е всъщност далечно.

Краево – в подножието на Ржана планина

След Краево идва ред на Типченица, където ще нощуваме. По интернет сме открили в това село семеен хотел с добри отзиви. Оказва се, че хотелът е построен на мястото на старото училище. Макар и по-далеч от Стара планина, районът на Типченица също е полупланински. От балкона на хотелската стая се открива чудесна гледка към част от селото и околните хълмове.

Пейзаж от Типченица

В самото село няма нещо кой знае колко забележително, както се убеждаваме от кратка разходка. Рецепционистката на хотела (по съвместимост и сервитьорка) ни разказва за екопътека до един огромен кръст, издигнат на близък хълм, но решаваме, че засега ще го пропуснем. Вместо това се отправяме към съседното село Липница — родното село на единия от дядовците ми.

В центъра на Липница попадаме на импровизирана етнографска сбирка на открито, подслонена в изоставена автобусна спирка. Така и не успяваме да разберем чие дело е, но това не намалява интереса ни към нея.

Етнографският „музей“ в Липница

На селския площад откриваме паметна плоча на загиналите в Руско-турската освободителна война, Балканските войни и двете световни войни. Недалеч от нея има подобна паметна плоча на загиналите в борбата срещу фашизма.

Липница — паметна плоча на загиналите във войните
Улица в Липница
Липница — паметник на загиналите в борбата срещу фашизма

Както много други български села, и Липница е силно обезлюдена. От интернет научавам, че през 1954 г. населението на селото е възлизало на 2505 души, а през 2022 г. е едва 132 души. Опитвам се да пресметна на колко процента възлиза спадът, но май трябва да смятам не в проценти, а в пъти…

С падането на вечерта настъпва и малко прохлада. Вечеряме в хотела в Типченица, където освен нас хора има само на още две маси. За наше учудване на едната от тях мъж и жена си говорят на италиански. Питаме се какво ли търсят тук тези хора, после през смях правим предположение — изкупуват евтини селски имоти.

Вечерта и първата част на нощта ни се развалят от неколкочасова музикална фиеста в питейно заведение малко по-нататък в селото. Вместо жадуваната тишина дълго време слушаме кънтящата из селото чалга, след което се принуждаваме да спим на затворен прозорец.

Другия ден сме запазили за разходка до крепостта Боженишки Урвич. Описанието в една книга за крепостите в България отдавна ни примамва натам. Оставяме колата до една почивна станция над село Боженица и тръгваме пеша нагоре. Пътеката е стръмна на някои места, но за сметка на това доста „градска“ — застлана с каменни плочи.

Пътеката към Боженишки Урвич

След двадесетина минути ходене през приятната гориста местност стигаме до останките на крепостта, която е обект от национално значение. Според археолозите е построена още през V—VI век, по времето на Юстин и Юстиниан. Най-новият крепостен пояс е от XIV век, от царуването на Иван Шишман. Четем средновековния надпис със заветните думи на управителя на Софийска област севаст Огнян. Надписът е в скална ниша, защитена от туристите с решетка, а това затруднява разглеждането. За улеснение има съвременен вариант за по-мързеливите граждани.

Надписът на севаст Огнян

Руините на крепостта сами по себе си не са особено впечатляващи за човек, който не е археолог или историк. Научаваме обаче, че преданието за боя на севаст Огнян с османците през 1395 г. е било потвърдено от намерените до крепостните стени артефакти (множество върхове на стрели и копия, каменни бойни топки и скелети на войници).

Руините на Боженишки Урвич

За сметка на това гледките от върха на укрепената местност са много впечатляващи.

С Боженишки Урвич приключва обиколката ни из Ботевградско. Прибираме се в прашната и гореща София, но не бързаме да забравим видяното.

Прага в дъжд и слънце

Най–хубавото на една екскурзия е да не си ходил на екскурзия дълго време. Изчезнало е пресищането от гледки и впечатления. Няма го отегчението и чувството, че тази катедрала вече си я виждал някъде другаде, че къщите в този прехвален стар квартал са подобни на едни други, в една друга държава. За умореното око на посетителя дворците някак са също така натруфени по католически както и на други места. Когато си преситен от пътуване, ресторантите ти се виждат с подобно меню от тези в още две такива западноевропейски държави, а посетителите им са все същите туристи от Испания, Италия и Германия. Тълпите от хора те дразнят с неспирното си щракане на фотоапарати в търсене на най-добрата поза за снимка и т. н.

Сега не беше така, защото след двегодишно спиране на пътуването насам-натам Прага ни се видя чудесна, малко дъждовна, но топла. Град – симфония на старата архитектура, старите бирарии и съвременната градска атмосфера. Ако има място, където тълпите от туристи не ме дразнят, то е там. Сигурно защото бяхме отвикнали да се движим с толкова много хора наоколо. А може би защото не бяхме в най-посещавания сезон. Смесихме се с пешеходците по Карловия мост, правихме снимки на гледки към река Вълтава, броихме синагогите в еврейския квартал „Йозефов“. Скитахме всеки ден по тесните улички в старата част „Старе место“, зяпайки малките бутици за чешки кристал, изисканите барове и ресторантите със занаятчийска бира. Заложихме на традиционната чешка кухня с кнедли и гулаш, защото доста от кръчмите предлагат и нов, различен и осъвременен прочит на местните ястия. Ядохме „тръдло“ и пихме бира, разбира се.

Отдадохме се и на културен туризъм в „Пражки град“ със замъка крепост, снимахме замъка Шварценберг, видяхме Терезианския дворец и изчаквахме тълпите да излязат от катедралата „Свети Вит“, за да влезем на спокойствие и се насладим на съчетанието от барок и ренесанс.

Катедралата „Свети Вит“
Табела, която описва мисията на братята Кирил и Методий във Великоморавия
Терезианският дворец
Шварценбергският дворец

Много романтична е разходката по „Златната уличка“ с живописно боядисаните стари къщички, в които се продават дребни сувенири. Ние не си купихме сувенир, но затова пък наблюдавахме многобройните групи от ученици, които се суетяха наоколо, щастливи, че са на екскурзия, а не на училище.

Къщата, в която е живял Франц Кафка
Карловият мост, сниман от Манесовия мост
На Карловия мост

Забележителна е гледката над улицата на Карловия мост – „Мостецка“, която снимахме от терасата към камбанарията на древната готическа църква „Свети Никола“ в сърцето на стария квартал на Прага „Мала страна“.

Каналът „Чертовка“, който разделя остров Кампа от „Мала страна“

Стояхме заедно с тълпата пред сградата на кметството на площад Староместки, за да видим представлението на фигурите от астрономическия часовник, излизащи на всеки кръгъл час. С наближаването на този момент хора от всички страни се трупаха отпред и настройваха фотоапаратите, за да уловят появата на апостолите – статуите им се редуват, водени от скелет, символизиращ Смъртта, появява се Свети Петър с ключ в ръката, следван от фигурата на турчин, статуите на Алчността и Суетата, представени като евреин лихвар, и накрая идва фигура, оглеждаща се в огледало.

Паметникът на Ян Хус на площада в стария град с надничащите зад него готически кули на църквата „Дева Мария пред Тин“

В един от дните се разходихме в еврейския квартал „Йозефов“ с останалите шест синагоги в него. Нямаше начин да го пропуснем, защото той също е в непосредствена близост до историческия стар център на Прага. Знаехме, че кварталът носи името на император Йозеф II, който през 1781 издава Едикт за толерантност, с който разрешава на евреите да се разселват и извън гетото.

Високата синагога
Старата нова синагога, най–старата действаща в Европа
Еврейска церемониална зала, вляво е синагогата Клаус, а отзад — старото еврейско гробище

Интересна е легендата за Голем. Той е глинена фигура, изваяна от равин с тиня от Вълтава и превърната в живо същество, защото носи амулет в устата си, наречен с името на Бог. Задачата на Голем била да помага на равина в синагогата и да пази от тормоз и гонения евреите от квартала. Една петъчна вечер равинът, зает с болната си дъщеря, забравил да извади амулета от устата на Голем и той излязъл на улицата и започнал да безчинства. Равинът едва успял да му извади амулета и чудовището се превърнало отново в глина и се пръснало на парчета. Според легендата те и до днес са прибрани на тавана на Старата нова синагога и всеки, който се осмели да го обезпокои, рискува да бъде омагьосан до края на дните си. Поради тази причина вероятно нацистите не посмяват да унищожат въпросната синагога през войната.

Разбира се, Прага не е само това, което описах. Тя предлага неподозирани находки като уреди за мъчение, експозиции на най–невероятни играчки, улични статуи от Салвадор Дали, кахлени печки, смешни стенни пана в бирария, императорски артефакти и т.н.

Уред за мъчения
В Музея на играчките

Чешката столица задължава с дегустацията на познати и непознати марки бира и естествено прочутите кнедли.

Любопитно е с колко много имена е познат този град – „Град на стоте кули“, „Град на стоте камбани“, „Майката на градовете“, „Глава на кралство“ /Praga kaput regni/, дори „Четвъртият град в третия Райх“. Макар и столица на сравнително малка държава в сърцето на Европа, няма как да не усетиш в архитектурата на сградите, в експозициите на музеите, в аранжировката на парковете духа на стара империя.

Наръчник на преводача и журналиста: Владимир Береану – „За кого звъни телефонът“

Тази книга е за всеки, който иска да разбере как един математик може да стане успешен преводач и журналист. Да, известният Владимир Береану, прочул се още през 1989 г. с превода си в ефир на румънската телевизионна революция за свалянето на Чаушеску, е математик по образование.

Авторът увлекателно и с много чувство за хумор разказва различни епизоди от живота си: ученическите си години в Букурещ и Лондон, следването си в София, началото на преводаческата си кариера. Прави интересни сравнения между икономическото и политическото положение и живота в Румъния, Англия и България през 70-те и 80-те години на ХХ век (вероятно за учудване на мнозина сравнението е в полза на България, а не на Англия). Береану разказва как се е предложил за сътрудник на КДС, но са му отказали, а също как е станал „фиксър“ в бюро „Преводи“ (за да научите какво е „фиксър“ обаче, трябва да прочетете книгата). От преводаческата му кариера особено любопитен е опитът му като симултанен преводач във филмотечното кино „Дружба“, най-посещаваното в София по оново време. Читателят ще открие как „Отнесени от вихъра“ може от драма да се превърне в комедия поради махмурлука на преводача и как се превежда филм с Брус Лий с фонограма на китайски (без преводачът да владее китайски, разбира се). Освен за работа авторът разказва много и за свободното време – любознателните ще си припомнят студентските бригади и ще научат какво е почивка all exclusive.

Не по-малко интересни са разказите на Береану за най-новата ни история. Читателят ще научи например как през 1999 г. „Овергаз“ отбелязва газифицирането на гр. Банкя с тържество в градината на жител на града, който по-късно ще стане главен секретар на МВР, кмет на София и министър-председател на страната. Освен разказваните забавни случки Береану описва и анализира и редица явления от прехода: създаването на престъпните групировки, финансовите пирамиди, криминалната приватизация, заграбването на черноморското ни крайбрежие от политиците и престъпниците. Споделя опита си като първи разследващ журналист в България в предаването „Частен случай“ (например случая със скандалния радиоводещ и измамник Боби Цанков). Береану отново прави сравнения между България и Румъния, която продължава да посещава редовно и след смъртта на баща си. Този път сравненията са в полза на Румъния…

Три книги, за да разберем по-добре съвременния свят

  1. Джоузеф Плъмър – „Тайните структури на властта“

Подзаглавието на книгата е достатъчно красноречиво само по себе си. След прочитането на книгата читателят ще бъде наясно, че най-прокламираните ценности на съвременната Западна цивилизация – върховенство на закона, свобода и демокрация – са чисто и просто заблуда за гражданите, параван, зад който се крият машинациите на световния „елит“. Разбира се, мнозина са наясно с това и без тази книга. Дж. Плъмър със сигурност обаче ще допълни знанията им по въпроса, хвърляйки светлина върху следното:

– началото на документираната история на Мрежата – този кръг, който си е поставил за цел да контролира тайно най-важните процеси в света (и който в значителна степен успява да прави това, поне в Западния свят)

– родоначалниците на Мрежата, създадена във Великобритания

– първите значими исторически събития, дирижирани от Мрежата – Англо-бурските войни, в т.ч. създаването на първите концентрационни лагери

– прехвърлянето на дейността на Мрежата в САЩ

– първите големи успехи на Мрежата в САЩ – манипулираното избиране на Удроу Уилсън за президент, създаването на Федералната резервна система на САЩ (средство за контрол върху цялата икономика на страната, а впоследствие и на света) и вкарването на страната в Първата световна война

– връзката на Мрежата с Мусолини, Франко, нацистите в Германия, операция „Гладио“ в годините на Студената война и др.

За съжаление авторът не ни дава кой знае каква информация за най-новите прояви на Мрежата, нито за нейните съвременни лица.

2. Давид Енгелс – „Какво да се прави. Живот в упадъка на Европа“

Изхождайки от тезата за очевидния упадък на Европа, авторът си задава въпроса какво може да направи отделният човек – но не за да се избегне този упадък (процесът е започнал и е необратим според Д. Енгелс), а за да намери убежище за самия себе си и за семейството си. Без да се спира подробно на причините и проявленията на самия упадък (разгледани в книгата му „Le déclin“, предизвикала огромен отзвук), Енгелс говори за конкретни действия: да променим нагласите си и да не разчитаме на държавата, да инвестираме разумно, да се преместим на село, по-близо до природата, да изграждаме добри семейни отношения, да се върнем към християнските ценности, да създаваме общности за взаимопомощ и т.н. Авторът смята, че тези средища за съхранение на истинските добродетели на европейците след време може да се превърнат в източник за възраждане на Европа. Макар на пръв поглед идеите на автора да изглеждат леко наивни, зад тях може да се крие голяма мъдрост.

3. Андрей Фурсов – „Водораздел. Бъдещето, което вече настъпи“

В статиите от този сборник, написани преди пандемията от COVID-19 и сблъсъка между Русия и НАТО в Украйна, авторът доказва, че светът се намира в повратна точка от своето историческо развитие. Фурсов излага характеристиките на водоразделния период между 70-те години на ХХ век и 20-ге години на ХХI век. Той очертава подробно (с много количествени данни) социално-икономическите, демографските и екологичните проблеми, пред които сме изправени, например:

– растящото неравенство: към 2018 г. 10 % от зрялото население на Земята контролира 85 % от световното богатство, а най-горният 1 % владее 40% от това богатство

– класовата структура на обществото се влошава, като все повече хора изпадат в по-долните класи

– миграционните потоци (новото велико преселение на народите) и променящата се етническа и верска структура, особено в Европа (напр. в 23 от 33 района на Лондон белите вече са малцинство; във Франция към 2016 г. като християни се определят 32,3 % от учениците, а като мюсюлмани – 25,6%)

– нарастващата експлоатация на ресурсите на Африка от страна на развитите държави, стремително растящото население на Африка и намаляващият ѝ дял от световния БВП

Освен описание на сегашното положение и исторически сравнения в книгата ще открием и анализ на причините, както и прогнози за бъдещето.

Как да оцелеем в режим на тежка хранителна алергия?

Част първа

През последните няколко години все по–често се вълнувам от въпросите на здравословното хранене, предпочитането или избягването на определени храни, намаляването на консумацията на така наречените „бели“продукти като захар, сол, брашна и наблягането на екологично отглеждани плодове, зеленчуци и месо.

Никога не съм била привърженик на диетите, още повече, че не ми се е налагало да регулирам телесното си тегло. От моите наблюдения точно наднорменото тегло е първият сигнал, че трябва нещо драстично да се промени в храненето. Слушала съм лекции от приятели колко безсмислена е кетонната диета например, но съм била от позицията на страничен слушател, който не може да изкаже мнение по темата, защото не го касае лично. Ефектът на „пинг-понга“, който е застигнал някой познат предизвикваше съчувствие в мен, но само толкова. Все пак не аз съм отслабвала с двайсет килограма, за да кача след това трийсет отгоре.

Да спазваш известни ограничения и да се храниш с био продукти в Люксембург е далеч по–лесно, отколкото у нас. Първо, защото има достатъчно магазини, които предлагат екологично отгледани продукти, разнообразни заместители на традиционните храни с глутен, лактоза, рафинирана захар, съмнителни хранителни добавки и мазнини. Второ, защото рядко се събираме с приятели и роднини на ресторант или у дома, когато се яде всичко, за да се задоволят вкусовете на всеки, и по–малко се внимава за вредната храна. Трето и не маловажно, за да се храниш правилно и здравословно, трябва да имаш пари и време да обикаляш специализираните магазини, да съставяш менюта и да търсиш рецепти. За работещ на пълен работен ден човек това не е по силите, но аз се справях. Осъзнавам, че човек може да залитне в посока на вманиачаване и да превърне стремежа си към чиста храна в патологичен страх от консумиране на вредна храна. Особено ако яде нещо определено, защото така е решил, а не защото има здравословен проблем и няма избор. Впрочем имам автоимунно заболяване, за което пия хормони, но подминах лесно литературата, която излезе по въпроса, че проблемът се дължи на глутена например. Реших, че не искам да се ограничавам. Така и така си пия хормоните, поне да се наям като хората.

Постепенно , сигурно от възрастта при мен и съпруга започна трайно да се вдига кръвното, зачестиха главоболието и схващанията, появиха се травми от спорт, които преди не сме имали. Когато имаш проблеми, започваш да търсиш причините и решения. Естествено тестът за хранителна непоносимост беше на първо място като възможност да се открият причините за дискомфорта. Резултатите, които излязоха на съпруга ми бяха впечатляващи, защото изключваха напълно храните с глутен, яйцата, млечните продукти, медът, плодове(банани напр.)и зеленчуци (чушките напр.) След около една година въздържание, частично или напълно, от въпросните храни, той смята, че се чувства по–добре.

Следващото предизвикателство в здравословно отношение се появи при сина ни. С навлизането в пубертета първо му се наложи да се сблъска с акнето и целият естетически и психологически проблем, произтичащ от него. След това му се наложи да се срещне с не един и двама доктори с различна националност, които потърсихме за помощ. Тъкмо решихме, че сме намерили правилното лечение или поне схема от мазила, с която да държим акнето под контрол, и той получи силна екзема. Последваха три месеца на нови консултации с доктори, определяне на точната диагноза, четене на статии с информация в интернет, съмнения в мненията, стрес (най–вече за мен), надежда просто да отмине и „после ще му мислим“.

Тук искам да уточня, че който не се е сблъсквал с такъв проблем, няма представа колко информация има по въпроса, колко е объркваща, разнопосочна, заблуждаваща, неточна. Същият хаос е при докторите, всеки от които си има своя диагноза и съответно лечение с конвенционални лекарства или накратко кортикостероиди. Има също така и тонове оплаквания в интернет пространството на нещастни пациенти, при които екземата не е минала от лекарствата или просто е утихнала за кратко и после се появява с нова сила.

След консултация с хомеопат му направихме тест за хранителни непоносимости и се оказа, че има алергия към млечни продукти (краве мляко), яйца, към зърнените (пшеница, ръж, ечемик, ориз, царевица), към бобовите (боб, соя, леща, грах), зеленчуци (картофи, моркови, чушки, краставици, домати) и към някои плодове и ядки. Само към месото нямаше непоносимост, което на фона на катастрофалния резултат беше малка утеха.

Наложи се да спрем консумацията на всички тези храни и така настъпи моят личен кошмар и изпитание за способностите ми на готвач. Няма как да сготвиш месо и да го поднесеш без гарнитура. Вече не е възможно да решиш бързо въпроса с вечерята, като направиш една пица, баница или спагети. Как да приготвиш супа, в която плува само месо, без зеленчуци, фиде, ориз.

Такаааа, спокойствие и само спокойствие! Все пак оставаха зеленолистните зеленчуци, кръстоцветните (зеле, аспержи, броколи, репички, ряпа) и тиквичките, патладжана и цвеклото. Тука ще вметна, че нашият момък въобще не иска да яде зелена салата от всякакъв вид, мрази броколите и цвеклото и определено изпитва подозрения към аспержите. За отвращението му към зелето и киселото такова в частност може много да се пише. Изготвянето на ново меню се оказа предизвикателството на годината за мен!

Как започна всичко

Уилям се събуди за пореден път в лошо настроение. Тялото му бе леко сковано, главата го наболяваше – сигурно беше от няколкото уискита, които предната вечер изпи почти на гладно. По принцип почти не пиеше, но когато се чувстваше неспокоен и нещастен, се отпускаше. Трябва да внимавам с пиенето, помисли си той, та то обезсмисля всичките ми усилия за дълъг и здравословен живот. След още малко размисъл обаче оневини пиенето и реши, че е заради възрастта. Скоро щеше да стане на 65…

Размърда се в леглото, попротегна се и позвъни по интерфона. Личният му прислужник Джон веднага се отзова.

– Добро утро сър, какво мога да направя за Вас?
– Джон,приготви закуската, моля. В кръглата зала.
– Както обичайно ли, сър?
– Да, както обикновено. Но сложи повече прошуто, Джон – стомахът ми стърже от глад.
– Много добре, сър. Ще вземете ли вана преди това?
– О, да, приготви и ваната.
– В коя баня, сър?

Уилям леко се затрудни с избора. В огромното му имение имаше 24 бани и тоалетни. За какво ли са ми всичките, замисли се за миг. Но колебанието беше кратко.

– В лилавата, Джон. И по-бързо, моля.
– Много добре, сър, веднага ще дам разпореждания.

След ваната се почувства по-добре и дори главоболието му почти отшумя. Видът на закуската също го ободри.

– Госпожата вече закуси ли, Джон?
– Опасявам се, че госпожата замина още вчера, сър. Ако не се лъжа, беше Ви казала, че ще отиде в Аспен на ски за няколко дни, сър.

Вярно, беше забравил. Напоследък жена му все по-често отсъстваше. Не се караха, но отношенията им бяха доста хладни. Тя се държеше по-скоро като търговски партньор (двамата заедно имаха участия в безброй фирми и фондации), а не като съпруга. Децата им също не живееха с тях. Имението с площ над 6 хиляди квадратни метра беше пълно с обслужващ персонал и високотехнологично оборудване от всякакъв вид, но беше бездушно. Той отдавна вече не се чувстваше добре тук.

Настроението му се развали още повече. Зачуди се с какво да се захване след закуска. Чакаше го много работа. Като истински филантроп, той движеше множество проекти, обединени от общата идея за спасяване на планетата – бореше се с глобалното затопляне, произвеждаше и разпространяваше ваксини, искаше да ограничи консумацията на месо заради емисиите на метан и въглероден диоксид, опитваше се да въведе цифрови документи за самоличност за народонаселението по целия свят… Днес обаче не беше настроен за работа. Чувстваше се потиснат, самотата го смазваше.

– Джон, ще отида до града. Искам лично да си купя някои неща от търговския център.
– Лично? Дали е добра идея, сър?
– Да, защо? Може да изпия и едно кафе там. Обади се на Стенли да бъде готов с колата след половин час.
– Много добре, сър. Коя кола предпочитате?
– Нека да е мерцедесът, Джон. Не е нужно да бием толкова на очи.

Докато пътуваха към големия град (имението на Уилям бе в малко градче на противоположния бряг на езерото), реши да потърси свои приятели, за да ги придума да се срещнат за обяд или вечеря. Струваше му се, че няма да издържи още един самотен ден. Първият, на когото звънна, се оказа зает и се уговориха да се срещнат едва след няколко дни. С втория въобще не успя да се свърже, дори телефонът на секретарката му даваше постоянно заето. Настроението му спадна още повече и реши да не търси никого другиго. Все пак се надяваше да се разтуши при разходката си из огромния търговски център.

Стенли паркира лимузината на специално запазеното за Уилям паркомясто и двамата се насочиха към асансьора.

– Ела да ме вземеш след два часа в кафене „Парадайз“, Стенли – заръча Уилям.
– Сам ли ще обикаляте из магазините, сър? Мислите ли, че е безопасно? – освен шофьор, Стенли естествено беше и телохранител.
– Да, Стенли, искам да се разходя сам. Пък и какво може да ми се случи? Нали знаеш,че хората ме обичат и уважават?
– Така е, сър, но… – Стенли се поколеба. – Разбира се, ще Ви потърся след два часа в кафенето.

Телохранителят бе искрено удивен от увереността на шефа си. Филантропът Уилям финансираше най-различни проекти, но много малка част от тях бяха разбираеми за хората. Нещо повече, някои от тези проекти бяха доста противоречиви и репутацията на милиардера не беше особено добра. Самият Стенли например също намираше за малко
налудничава идеята на шефа да намали проникването на слънчева светлина към земната повърхност чрез впръскване на аерозоли в стратосферата като част от борбата срещу глобалното затопляне…
 
Сблъсъкът с действителността обаче беше тежък. Още при първите си стъпки бе ужасен от огромните тълпи, които се носеха по коридорите. Беше период на намаления и хората (особено по-малко заможните) се бяха втурнали да пазаруват по-евтини стоки. Едва се разминаваше с тълпите от всякакви жени, помъкнали огромни торби, дърпащи за ръка сополивите си деца и каращи се с отегчените си и миришещи на пот мъже. Шумът от приказките на възрастните и рева на децата бе непоносим. Заедно с това от централната уредба се носеше рап. Уилям почувства, че му става лошо. Май идеята му да се смеси с народа не беше удачна. С мъка се добра до един от луксозните магазини, където нямаше никакви клиенти. Продавачките го познаха и започнаха сервилно да го разпитват от какво се нуждае. Уилям си избра нов костюм на астрономическа цена и заръча да му го изпратят направо в имението. После изпи чаша вода и реши да поеме към кафенето на последния етаж.То беше от висока категория и нямаше опасност там да има посетители от нисшите слоеве на населението.

Мъката обаче не бе свършила. На излизане от магазина дебела чернокожа жена го настъпи, а напът за асансьора здравата се сблъска с потен бял мъжага с карирана риза и каубойска шапка. Нито един от тях не се извини, а очевидно не го и разпознаха. За утешение в асансьора попадна на двама младежи от азиатски произход, които почтително го поздравиха. Сигурно са компютърни специалисти от моето предприятие, помисли си той.

В кафенето седна в сепарето, което винаги пазеха за него. Приятната обстановка, приглушената светлина и леката джаз музика малко го ободриха заедно със силното италианско еспресо. Поиска вестник, но новините бяха потискащи. Икономиката отдавна вървеше на зле – това го знаеше много добре (а и за собствените му дела това не беше непременно лошо), но съобщенията за убийства, изнасилвания и автомобилни катастрофи му дойдоха в повече. Поръча си коктейл и алкохолът го отпусна за малко, докато не се сети, че бе решил да внимава с пиенето. Сега може, но от утре никакво пиене, реши той. За разтуха поговори малко с хубавичката сервитьорка и управителя на заведението, които се държаха с голямо уважение към него.

Най-после Стенли дойде и двамата поеха заедно към асансьора. След коктейла и разговорите с почитащи го хора настроението му осезаемо се беше подобрило и светът вече не му се виждаше толкова черен. Точно тогава обаче дойде сблъсъкът, заради който чашата преля. На излизане от асансьора Уилям бе връхлетян от десетинагодишно момче, возещо се изправено на задната част на количка за супермаркет. Ударът беше силен и неочакван. Уилям почувства как коленете му се огънаха от сблъсъка, а в следващия момент ръката му вече беше върху бузата на детето. Естествено, то ревна гръмогласно, макар плесникът да не беше твърде силен. Пристигна и майката, която вдигна скандал, заплашвайки, че ще подаде жалба за тормоз над деца. Разбира се, Стенли се намеси и всичко утихна бързо след потъването на една стодоларова банкнота в портмонето на майката, но Уилям вече бе взел твърдо решение за бъдещето.

След обилния обяд и още едно силно кафе филантропът се затвори в кабинета си и предупреди никой да не го безпокои. Трябваше да проведе няколко телефонни разговора.

– Тони,трябва да действаме – съобщи той без предисловие на първия си събеседник.
– Какво имаш предвид, Бил? Нищо не разбирам.
– Днес бях в търговския център.
– Е, и? Бъди по-ясен, моля те.
– Беше ужасно. Пълно с хора. Отвратително. Не се издържа вече.
– Разбирам те, но какво точно искаш да кажеш?
– Започваме по нашия план. Трябва да спасим планетата! Обадѝ се на нашите хора в Китай.
– Но дали сме напълно готови, Бил? Гадинката може да бъде усъвършенствана още…
– Нищо, Тони, и така ще свърши работа. Ще започнем с гадинката, ще завършим с душегубките. Съвсем наскоро направихме учение и разиграхме всичко. Моментът дойде.
– Ами големите шефове?
– Нали знаеш, че са ми дали пълна свобода на действие. Аз решавам кога и как!

На другия край на линията събеседникът още се колебаеше. Уилям изчака малко, после каза остро:

– Не забравяй, че си ми длъжник, Антъни! Освен това ще направим страшно много пари!
– Добре, Бил, да действаме. Ти ли ще се обадиш на онзи… ъ-ъ… етиопеца, как му беше името?
– Доктор Г.? Да, нали аз го финансирам. От теб очаквам да държиш под контрол немците от „Роберт Бош“.
– Искаш да кажеш „Роберт Кох“? Разбира се, те са ни в кърпа вързани. А медиите?
– Медиите са наши. „Фейсбук“ и „Туитър“ също. Дано само Оранжевият не направи нещо, което не сме предвидили. Но и с него ще се справим, това ще бъде бонус. Сега действай и ме дръж в течение!

Наближаваше краят на 2019 г. Започваше спасяването на планетата.

***

Волнолюбец Храбрий, 2024 г.

Всички авторски права запазени!


Замъкът „Шеверни“

Широка алея, посипана с бял чакъл, ни отвежда към замъка „Шеверни“. Той е заобиколен от градини, пропити с влага от честите дъждове. Тук–там по дърветата стои все още великденската украса под формата на огромни яйца.

След Шамбор този замък ни харесва много повече, защото размерите му са по–скромни и в него витае духът на хора, които действително са живели там. Още от построяването си преди 600 години замъкът се владее от аристократите от рода Юро, като според пътеводителя сегашните собственици обитават дясното крило на шатото.

В част от градината са разположени фигурите на шведския скулптур Гудмар Олафсон, посветени на любовта и семейството.

Това са овощните градини на замъка, в които виждаме учудващо ниски ябълкови и крушови дръвчета. На територията на замъка има няколко тематични градини — учебна зеленчукова градина, лабиринт, където може да поиграеш с децата си, градина на любовта, парк с лалета.

Вътрешността на замъка е обзаведена с прекрасно запазени мебели, които те връщат в минали времена и епохи. Трапезария, спални, детска стая, дори стая за младоженци заемат партерния етаж. Подредени са старателно и с вкус. На втория етаж се помещават спални, огромна оръжейна стая, пълна със сандъци, брони и оръжие и кралската спалня.

Основателят на Шеверни, граф Анри Юро

Най–впечатляваща е спалнята, която се пази за краля, ако реши да посети замъка. Стените са изолирани с дебели гоблени, всеки шум е заглушен, а осветлението е приглушено. Сядаш в кресло и ако няма други туристи, се пренасяш в минали времена.

Бившата оранжерия може да предизвика завист с размерите си у всеки уважаващ себе си градинар, но е превърната в нещо между ресторант и кафене, където туристите могат да опитат занаятчийски сладолед. Един от видовете е кръстен „Булгарикус“ и е с вкус на „йогурт“, т.е. кисело мляко. Опитваме го, вкусен е, макар и не чак толкова, колкото очаква човек след прочетените хвалебествени брошури. Самият „ресторант“ предлага само сандвичи и пакетирани храни, но служителите твърдят, че това е извънредно. Във всеки случай кафето им се оказва превъзходно, а и точно по това време времето се смилява над нас и ни отпуска малко слънце, така че сме много доволни.

Напускаме „Шеверни“ и се насочваме към едно селце в близост до старата френска столица Тур, където ще отседнем, отново в земеделско стопанство, отдавна превърнато в къща за гости. По пътя ще се отбием и в живописния град Амбоаз, където е прекарал последните години от живота си Леонардо да Винчи. Накрая ни предстои да видим още един замък, който обаче още не сме си харесали окончателно — изборът е голям, а времето ни е ограничено.

Един ден из загадките на „Шамбор“, бижуто в долината на Лоара

Шатобриан сравнява всичките 282 комина на най-прочутия в долината на Лоара замък „Шамбор“ с „жена,чиято коса вятърът е развял във въздуха“ („Une femmes dont le vent aurait soufflé en l’air la chevelure“). Действително окото ни не успява да преброи всички комини, капандури, кулички и прозорчета, сякаш изрязани от ножицата на скулптор.

Пътят към паркинга на замъка минава покрай парк в размер на 5500 хектара, който е неразделна част от целия комплекс. Зърваме мимоходом малка част от шатото и само можем да гадаем за размерите на гората от дъбове и борове, в които живеят 700 елена, 600 глигана, 100 сърни и т.н. Вече сме прочели, че има пътеки за желаещите да се разхождат сред природата, но предвид на надвисналата опасност от дъжд и запазения час за лекция от екскурзовод се отказваме. Имаме време да се разходим спокойно из градините на двореца и да го снимаме от различни ракурси. Обграден е с напълно запазен ров, а на допълнително разстояние има и канал с лодки за разходка. Самите градини са възстановявани в продължение на 7 месеца през 2017 година, тъй като са били унищожени между двете световни войни. Били са нужни16 години, за да се издирят исторически, ботанически и археологически документи за това как са изглеждали в миналото. Виден американски милионер и филантроп подпомага финансово начинанието, за да придобият сегашния си вид.

Изграждането на замъка започнало на 6 септември 1519 г. по поръчка на крал Франсоа I. След победата си в битката при Маринян кралят искал да покаже на цяла Европа силата и славата си и да се увековечи като поръчител на истински архитектурен шедьовър. След царуването на Франсоа I „Шамбор“ често е ползван като ловен замък от Франсоа II и Шарл IX, но е бил напълно пренебрегван от Анри III и Анри IV. Кралят Слънце Луи XIV поръчал извършването на значителни реставрационни работи. Молиер създал тук своята творба „Буржоата благородник“.

Замъкът е бил построен като ловен дом за Франсоа І, но за цялото си царуване кралят е прекарал там общо едва седем седмици. Тъй като е бил построен за краткосрочно пребиваване, замъкът не е бил удобен за дълги престои. Отоплението на огромните помещения и стаи с големи прозорци и високи тавани е било практически невъзможно. Освен това в близост не е имало села или други имения и съответно не е имало други източници на храна освен дивеча, поради което се е налагало превозването на огромни количества храна до замъка.

„Шамбор“ е замислен като копие на небесния град, описан в „Откровението на Йоан“ в последната глава на Библията. Погледнат от небето, той прилича на гигантски часовник с огромни зъбци от злато и олово. Кръгът и квадратът са в основата на тази пространствена динамика, чиято фасада е изобразена с четири лица, а четирите кули отразяват четирите посоки на света. Носейки се над земния ад, осветеният замък е достоен за небесния Йерусалим.

Вътрешният двор е просторен и светъл, в достатъчен мащаб да посреща ловните дружини на краля и да бъде домакин на турнири и празници.

Централен интериорен елемент на замъка е двойното спирално стълбище, което дава възможност двама души да се изкачват по него, без въобще да се засичат. Екскурзоводката ни обяснява, че една от функциите на това забележително стълбище е била да осигурява забавление за гостите — те се движели успоредно по двете редици стълби, без да се срещат, но периодично се виждали взаимно между колоните. Скици на такова стълбище са открити сред записките на Леонардо да Винчи и се смята, че той е първоизточникът на идеята за изграждането му.

Въобще Да Винчи е тясно свързан с „Шамбор“ и цялата област. Спекулациите, че той е проектирал замъка, обаче не са оправдани. Така или иначе, той умира няколко месеца преди началото на строежа в недалечния град Амбоаз, където живее от 1516 г., след като се е преселил във Франция по покана на Франсоа I.

 

Церемониалната стая и леглото на Луи XIV
Церемониалната стая на Луи XIV — камината
Вторият вестибюл
Стаята с лаврите
Стаята на принцеса Дьо Конти
Театралната зала

Жадуващ за слава и признание, крал Франсоа I е бил обсебен от образа на саламандъра — гущер, надарен с безсмъртие според вярванията. Затова той присъства из целия замък, изобразен с корона, погълнат от пламъци и плюещ капки вода.

Подпокривната конструкция
Гледка от терасата на покрива

След цял ден, прекаран във величествения „Шамбор“, вечеряме в едно приятно ресторантче в градчето Божанси (Beaugency) и се прибираме във фермата в Клери Сент Андре, къдете сме отседнали. С удивление установяваме, че скромните къщи и обикновеният селски пейзаж радват окото не по-малко от натруфените царски покои…

Уличка в Божанси
Фермата — къща за гости
Селска закуска по френски

На другата сутрин след обилната закуска си казваме „довиждане“ с нашата хазяйка и потегляме към следващата цел на нашето пътешествие — замъка „Шeверни“.

В долината на река Лоара: базиликата „Света Богородица“ в Cléry-Saint-André и замъкът „Meung-sur-Loire“

Няма нищо по-вълнуващо от нечие свидетелство за една катедрала или дори църква, че точно в нея се е случило чудо. Католически и православни, мрачни и величествени, пълни с витражи и тленните останки на знатни особи, сред всички храмове се открояват тези, които носят историята за статуя, икона, която оживява и сълзи се стичат по лицето на Божията майка, или пък стенопис, на който многозначително изниква образът на Христос.

От такава катедрала започна пътешествието ни в долината на река Лоара, съпроводено с променливо време, яростен дъжд, внезапно изскачащо слънце, досаден вятър и литри от вода, които се стоварват върху колата и самите нас, когато решим да излезем от нея.

През 1280 година на около 10 километра от град Орлеан работници поставят в параклис намерена в храстите статуя на Света Богородица. Към нея започват да се стичат тълпи от поклонници и параклисът се превръща в църква. През 1428 година тя е разрушена от англичаните, но французите я издигат наново и при Луи XI придобива внушителния си облик на катедрала. Елегантният и силует се извисява в малкото градче Клери Сент Андре, разположено на левия бряг на Лоара.

На 26 май 1670 г. 42 свидители видели как лицата на Дева Мария и Младенеца Исус на статуята оживяват, променят цвета си, няколко пъти преминават от агонизираща бледност към силна руменина, покриват се с пот и сълзи.

Случайно или не, посетихме „Нотр Дам дьо Клери“ точно два дни преди 354-годишнина от чудото. Късметът на туриста не ни напусна през цялото пътешествие след това, като спираше по магически начин дъжда точно преди да излезем за обиколка на поредния замък, за разходка в красив парк или градина и за търсене на сухо място за хранене. С ръка на сърцето признавам, че ни предпази през дългия път обратно към Люксембург, през който на моменти дъждът и бурята буквално правеха пелена пред колата.

Поради късното ни пристигане и настаняване в Клери, първия следобед в долината на Лоара посетихме най–близкия замък в околността „Meung-sur-Loire“, или „Ман сюр Лоар“, както ни го произнесе собственичката на фермата, в която отседнахме. Без съмнение това е един от най–старите замъци в района, защото през 2019 година навършва 810 години. Служил е за резиденция на епископите на Орлеан и не е имал военно–отбранителна функция, което личи от архитектурата му. Двете фасади са строени по различно време, първата е средновековна от 13 век, докато втората вече препраща към стила на класицизма от 18 век. Градините около парка не впечатляват с разкоша и геометрията на тези в другите замъци, може би поради липсата на средства и прекалено честата смяна на собствениците. Все пак личи усилието да се привличат туристи с изградения за децата парк, с фигурите на влечуги из него и измислената с чисто комерсиална цел история за дракони, шестващи в миналото из замъка.

Обиколката започва от сводест и хладен сутерен, в който се прожектира видео, разказващо историята на замъка. На древни маси в последна степен на разпадане са поставени табели с любопитна информация за епохата на строежа, обитателите на сградата и най–разпространените ругатни през вековете. Пътят ни минава през задължителния параклис, след което продължаваме към двадесетина богато мебелирани стаи, облицовани с дървена дограма. Любопитна табела ни уведомява, че всяко помещение има различна миризма, в зависимост от предназначението, което е имало през годините. Още в първата стая усещаме ухание на непрани чорапи, после то преминава в неопределена смрад на старо и на вехти гардероби, следва сладникав мирис (в стаята за дегустация на ликьори) и най–сетне за наше щастие издевателството над обонянието ни се размива във въздуха и преминаваме към втория етаж.

В така наречената „Билкова стая“ се съхраняват стръкове от билки, колби и стъклени шишета, но мухълът по едната стена говори за силна влага, която руши фасадата.

Тръгваме из парка с надежда да се стоплим на слънце след усойната вътрешност на сградата и бродим по алеите, които отвеждат до кошери с мед и частично паднал каменен зид. Стройна колона от липи, чуруликащи птици и никакви облаци на хоризонта ни изпълват с оптимизъм за следващия ден, планиран за посещение на замъка „Шамбор“.

« Older posts
error: Content is protected !!