Двама на люлката

Личен блог

Жак Атали – прогнози или планове

„Утре в САЩ или Европа ще има ето такава карта, „лична здравна карта“ – лична карта, която всеки гражданин ще има и която ще съдържа най-важните сведения от медицинската ви история, какво имате право да правите или да не правите, към какви болести имате предразположение, а това ще ви позволи да упражнявате или не определени професии…“

Жак Атали, телевизионно интервю от 1979 г.

В друго събеседване отпреди много години Жак Атали говори за установяването на медицинска диктатура, при която хората „свободно“ (кавичките са изрично поставени от Атали) ще избират да се подчиняват на нормите. Пророчество ли е това (справка – ограниченията във връзка с пандемията от 2020 – 2022 г.)? Или просто съобщаване на плановете на световната върхушка, за част от която можем да смятаме Атали? Във всеки случай такива изказвания определено възбуждат интереса ми към книгата на Атали от 2006 г., озаглавена „Кратка история на бъдещето“ – очаквам да открия в нея нови пророчества или планове.

Атали не е случаен човек. Роденият в Алжир френски евреин получава престижно образование. В течение на близо 10 години е специален съветник на френския президент Митеран. По-късно, при президента Саркози, е председател на комисия, която трябва да предложи реформи за насърчаване на растежа на френската икономика. Той е основател и първи председател на Европейската банка за възстановяване и развитие, но не след дълго доброволно напуска поста си заради обвинения в безстопанственост. Атали също така е учредител и/или деец на редица търговски дружества и фондации, както и автор на множество книги в най-различни области (икономика, математика, художествена литература…), а също и музикант.

Атали пропагандира необходимостта от нов световен ред. Според него е нужна световна институция за финансов надзор, която да спомогне за преодоляването на последиците от финансовата криза от 2008 г. и да послужи като предшественик на бъдещото демократично световно правителство.

В „Кратка история на бъдещето“ Атали започва с обзор на историята на капитализма, като обособява 9 форми на пазарния строй със съответните средища – от Брюге (Брюж) през ХІІІ и ХІV век до Лос Анджелис в края на ХХ век и до ден днешен. Следва описание на залеза на деветата форма и края на американската империя, предвиден от автора ориентировъчно за 2025 г. По-нататък Атали говори за 3 вълни на бъдещето: хиперимперия, хиперконфликт и хипердемокрация.

Хиперимперията, чието настъпване авторът предвижда към 2050 г., в началото ще представлява „планетарно глобализиран пазар без държавен строй“, „верен на ценностите на предишния калифорнийски център“. Според Атали развитието на пазарната икономика ще доведе навсякъде до образуване на средна класа, която ще свали диктатурата и ще установи парламентарна демокрация, в т.ч. в страни като Китай, Индонезия, Иран, Египет. Възможно е създаването на нови държави (до 100 нови нации до края на века), често поради отделяне, напр. на Шотландия, Фландрия, Каталуния и др. Светът ще бъде полицентричен, с една или две велики сили на всеки континент, но не задълго. Постепенно пазарът ще завладее всички обществени услуги – образование, здравеопазване, обществена сигурност, правосъдие, администрация и др., а това ще отслаби много правителствата. Особено значение ще придобият застрахователните (осигурителните) дружества, които ще упражняват пълен контрол върху населението и предприятията. Те ще определят световните правила – какво да се яде, какво да се знае, как да се управлява МПС и т.н. Ще налагат наказателни точки на пушещите, пиещите, затлъстелите, непредпазливите, несръчните… Тук Атали набляга на развитието на технологиите (особено нанотехнологиите), което ще позволи строг контрол чрез наблюдение и дори самонаблюдение на хората. Другата най-силна част пазара ще бъдат развлекателните услуги.

Краят на хиперимперията според Атали ще настъпи към 2050 г., а след нея идва втората вълна на бъдещето – хиперконфликтът. Авторът доста изчерпателно описва регионалните амбиции на различните държави, като първоначално се съсредоточава върху връзките между тях, като само загатва за евентуалните конфликти. После предрича силно разрастване на пиратството (общо понятие, което включва различни видове престъпност) в някои страни и области, дори и в отделни големи градове. В областта на религиите писателят предсказва радикализиране на католицизма под формата на връщане към първоначалните му идеали и опълчване срещу демокрацията и пазара, както и все по-силно влияние на протестантските църкви, особено в САЩ, които могат да се превърнат в теокрация. Възможност (представляваща по-скоро опасност според автора) за установяване на теокрация се предрича и за някои европейски държави с важната роля на Ватикана в този процес. По отношение на исляма Атали предвижда увеличаване на вярващите, но не чрез привличане на нови вярващи, а само благодарение на демографския растеж в мюсюлманските страни. Накрая авторът споменава и за ролята на „секти с неясен произход“, например сциентолозите и китайската секта „Фалун Гун“. Православието въобще не е споменато, сякаш не съществува.

Що се отнася до военния аспект на хиперконфликта, Атали прогнозира:

– глобална борба с пиратите – според автора е възможно НАТО да се превърне в световен алианс за борба срещу пиратите, дори с евентуално участие в него на Китай и Индия

– войни за нефт и вода – напр. между Китай и Русия, между САЩ и Китай, между Турция и Иран, по поречието на река Нил

– войни за промяна на границите – напр. между Индия и Пакистан, в Русия, в Централна Азия, Китай, Индонезия, Конго, Нигерия

– войни за влияние – напр. водени от Русия за предпазване от обкръжението на съюзниците на САЩ, Китай и исляма, водени от Китай за контрол над Тайван, Казахстан, Сибир или Япония, дори между Гърция и Турция или между САЩ и Мексико

– войни между пирати и уседнали

Именно сливането на всички конфликти в един общ сблъсък е т.нар. хиперконфликт.

Третата вълна на бъдещето според Атали е хипердемокрацията, която трябва да спаси човешкия род от унищожение вследствие на хиперимперията или хиперконфликта. Точно преди да се установи хипердемокрацията, в света ще се осъществи съвместното съществуване на пазара и демокрацията (каквото и да значи това.

Този обществен строй ще бъде изграден благодарение на т.нар. трансчовеци, създаващи т.нар. релационни фирми (каквито според автора вече има), „за които печалбата ще бъде само задължително условие, а не крайна цел“ (същата концепция виждаме у Клаус Шваб – т.нар. капитализъм на заинтересованите страни). Трансчовеците ще бъдат алтруисти и граждани на света и ще работят за добруването на всеки човек поотделно и на всички хора общо. Националната им принадлежност ще зависи от владените от тях езици, а не само от страните, в които живеят (тук ясно прозира идеята за премахване на националните държави, а по-нататък авторът изрично пише, че границите между държавите ще изчезнат). Жените по-лесно ще стават трансчовеци, а като пример за такива жени още в наше време Атали дава Мелинда Гейтс и Майка Тереза.

Първите релационни фирми според автора ще бъдат политическите партии и синдикатите. Странно защо обаче Атали дава като пример съвсем други организации, а именно Червения кръст, Грийнпийс, Световния фонд за дивата природа и други НПО, както и Международния наказателен съд. Според Атали чрез тези „предприятия„ (?!) вече се създава международна общност, след което ще се установи международно управление.

Институциите за управление на хипердемокрацията ще се развият въз основа на ООН. Общото събрание на бъдещата ООН ще се състои от три камари, в една от които ще бъдат представени търговските и релационните фирми. Тук отново виждаме много близко сходство с идеите на Клас Шваб, според когото при капитализма на заинтересованите страни основна роля ще играят предприятията (той вероятно има предвид големите международни корпорации, макар да не го казва изрично), а не държавните институции, ако въобще има държави. Друга важна институция при хипердемокрацията ще бъде централната банка, която „в по-далечно бъдеще ще управлява единната валута“.

Като цяло според Атали благодарение на хипердемокрацията за всеки човек ще бъде осигурен достъп до основни блага (знания, жилище, храна, вода, въздух, свобода…) и най-вече пълноценно време.

В книгата има и малък раздел, посветен на България. В него Атали посочва основните проблеми пред страната ни и възможните пътища за развитие, но в съвсем общи линии.

Накрая ще посоча някои сбъднали се и някои грешни прогнози на автора – с оглед на това, че книгата е издадена през 2006 г. и към днешна дата можем да преценим доколко се сбъдват по-краткосрочните му предвиждания.

Като грешни прогнози можем да посочим следните две – макар че крайният срок и при двете не е настъпил още, тенденциите към момента изключват осъществяването им:

  • „Към 2030 г. Луната ще бъде колонизирана“
  • „Ще бъдат сключвани военни съюзи (…) Русия – с Европейския съюз“ (времето не е посочено изрично, но от контекста се разбира, че е около 2025 г.)

Най-правилната от всички по-конкретни прогнози на Атали сякаш е тази за отпадането на САЩ като световен хегемон и за развитието на полицентричен свят – именно това наблюдаваме в наши дни, макар и процесът да не е завършил. Разбира се, предвижданията на автора по отношение на здравеопазването също заслужават голямо внимание.

Медицинските прогнози на Атали:

1979 : Jacques Attali dévoile avec satisfaction la dictature sanitaire et son passeport pour circuler librement – Profession Gendarme (profession-gendarme.com)

*Цитатите са от второто издание на книгата, издателство „Рива“, превод Румяна Станчева.

Спомени от лятна разходка из ботевградските села и Боженишки Урвич

Един хубав летен ден потегляме от София на двудневна екскурзия до Ботевград и някои села от района. Започваме от самия Ботевград, който ни се вижда безлюден и оклюмал. Спомените ми от едно-две посещения преди много години са напълно отлетели, така че гледам на града като на почти напълно непознато място. Въпреки че в предобедните часове още не е твърде горещо, из пешеходната зона в центъра почти не се срещат хора. Бързо стигаме до една от главните забележителности на Ботевград — часовниковата кула от 1866 г., построена под ръководството на майстор Вуно Марков.

Часовниковата кула

Недалеч от кулата попадаме на приятна градинка с много цветя, в средата на която има интересно декоративно съоръжение с колони, заобиколено от басейн. Самата градинка изглежда поддържана, цветята са свежи, а пейките — здрави, но басейнът е празен, а изпочупените плочки подсказват, че това не е временно състояние. Има вид на нещо, което е построено с пари от ЕС, като главната цел е била усвояването им в срок, но за поддръжката на съоръжението след това явно средства не са предвидени.

Градинката в центъра

Разбира се, не пропускаме паметника на Христо Ботев в центъра.

Паметникът на Ботев

След нелош ранен обяд в една пуста ботевградска кръчма се отправяме към село Краево. Пътят дотам е прясно асфалтиран, на някои места още стоят забравени знаци, забраняващи преминаването (това обаче не спира нито нас, нито мнозина други). След голямото Литаково и мъничкото Радотина идва ред и на Краево, сгушено точно в полите на Ржана планина (дял на Стара планина). Там сме по работа, но не пропускаме да се насладим на прекрасната гледка към планината. От другата страна на планината е Осеновлашкият манастир „Седемте престола“, но автомобилен път през планината няма, така че привидно близкото е всъщност далечно.

Краево – в подножието на Ржана планина

След Краево идва ред на Типченица, където ще нощуваме. По интернет сме открили в това село семеен хотел с добри отзиви. Оказва се, че хотелът е построен на мястото на старото училище. Макар и по-далеч от Стара планина, районът на Типченица също е полупланински. От балкона на хотелската стая се открива чудесна гледка към част от селото и околните хълмове.

Пейзаж от Типченица

В самото село няма нещо кой знае колко забележително, както се убеждаваме от кратка разходка. Рецепционистката на хотела (по съвместимост и сервитьорка) ни разказва за екопътека до един огромен кръст, издигнат на близък хълм, но решаваме, че засега ще го пропуснем. Вместо това се отправяме към съседното село Липница — родното село на единия от дядовците ми.

В центъра на Липница попадаме на импровизирана етнографска сбирка на открито, подслонена в изоставена автобусна спирка. Така и не успяваме да разберем чие дело е, но това не намалява интереса ни към нея.

Етнографският „музей“ в Липница

На селския площад откриваме паметна плоча на загиналите в Руско-турската освободителна война, Балканските войни и двете световни войни. Недалеч от нея има подобна паметна плоча на загиналите в борбата срещу фашизма.

Липница — паметна плоча на загиналите във войните
Улица в Липница
Липница — паметник на загиналите в борбата срещу фашизма

Както много други български села, и Липница е силно обезлюдена. От интернет научавам, че през 1954 г. населението на селото е възлизало на 2505 души, а през 2022 г. е едва 132 души. Опитвам се да пресметна на колко процента възлиза спадът, но май трябва да смятам не в проценти, а в пъти…

С падането на вечерта настъпва и малко прохлада. Вечеряме в хотела в Типченица, където освен нас хора има само на още две маси. За наше учудване на едната от тях мъж и жена си говорят на италиански. Питаме се какво ли търсят тук тези хора, после през смях правим предположение — изкупуват евтини селски имоти.

Вечерта и първата част на нощта ни се развалят от неколкочасова музикална фиеста в питейно заведение малко по-нататък в селото. Вместо жадуваната тишина дълго време слушаме кънтящата из селото чалга, след което се принуждаваме да спим на затворен прозорец.

Другия ден сме запазили за разходка до крепостта Боженишки Урвич. Описанието в една книга за крепостите в България отдавна ни примамва натам. Оставяме колата до една почивна станция над село Боженица и тръгваме пеша нагоре. Пътеката е стръмна на някои места, но за сметка на това доста „градска“ — застлана с каменни плочи.

Пътеката към Боженишки Урвич

След двадесетина минути ходене през приятната гориста местност стигаме до останките на крепостта, която е обект от национално значение. Според археолозите е построена още през V—VI век, по времето на Юстин и Юстиниан. Най-новият крепостен пояс е от XIV век, от царуването на Иван Шишман. Четем средновековния надпис със заветните думи на управителя на Софийска област севаст Огнян. Надписът е в скална ниша, защитена от туристите с решетка, а това затруднява разглеждането. За улеснение има съвременен вариант за по-мързеливите граждани.

Надписът на севаст Огнян

Руините на крепостта сами по себе си не са особено впечатляващи за човек, който не е археолог или историк. Научаваме обаче, че преданието за боя на севаст Огнян с османците през 1395 г. е било потвърдено от намерените до крепостните стени артефакти (множество върхове на стрели и копия, каменни бойни топки и скелети на войници).

Руините на Боженишки Урвич

За сметка на това гледките от върха на укрепената местност са много впечатляващи.

С Боженишки Урвич приключва обиколката ни из Ботевградско. Прибираме се в прашната и гореща София, но не бързаме да забравим видяното.

Прага в дъжд и слънце

Най–хубавото на една екскурзия е да не си ходил на екскурзия дълго време. Изчезнало е пресищането от гледки и впечатления. Няма го отегчението и чувството, че тази катедрала вече си я виждал някъде другаде, че къщите в този прехвален стар квартал са подобни на едни други, в една друга държава. За умореното око на посетителя дворците някак са също така натруфени по католически както и на други места. Когато си преситен от пътуване, ресторантите ти се виждат с подобно меню от тези в още две такива западноевропейски държави, а посетителите им са все същите туристи от Испания, Италия и Германия. Тълпите от хора те дразнят с неспирното си щракане на фотоапарати в търсене на най-добрата поза за снимка и т. н.

Сега не беше така, защото след двегодишно спиране на пътуването насам-натам Прага ни се видя чудесна, малко дъждовна, но топла. Град – симфония на старата архитектура, старите бирарии и съвременната градска атмосфера. Ако има място, където тълпите от туристи не ме дразнят, то е там. Сигурно защото бяхме отвикнали да се движим с толкова много хора наоколо. А може би защото не бяхме в най-посещавания сезон. Смесихме се с пешеходците по Карловия мост, правихме снимки на гледки към река Вълтава, броихме синагогите в еврейския квартал „Йозефов“. Скитахме всеки ден по тесните улички в старата част „Старе место“, зяпайки малките бутици за чешки кристал, изисканите барове и ресторантите със занаятчийска бира. Заложихме на традиционната чешка кухня с кнедли и гулаш, защото доста от кръчмите предлагат и нов, различен и осъвременен прочит на местните ястия. Ядохме „тръдло“ и пихме бира, разбира се.

Отдадохме се и на културен туризъм в „Пражки град“ със замъка крепост, снимахме замъка Шварценберг, видяхме Терезианския дворец и изчаквахме тълпите да излязат от катедралата „Свети Вит“, за да влезем на спокойствие и се насладим на съчетанието от барок и ренесанс.

Катедралата „Свети Вит“
Табела, която описва мисията на братята Кирил и Методий във Великоморавия
Терезианският дворец
Шварценбергският дворец

Много романтична е разходката по „Златната уличка“ с живописно боядисаните стари къщички, в които се продават дребни сувенири. Ние не си купихме сувенир, но затова пък наблюдавахме многобройните групи от ученици, които се суетяха наоколо, щастливи, че са на екскурзия, а не на училище.

Къщата, в която е живял Франц Кафка
Карловият мост, сниман от Манесовия мост
На Карловия мост

Забележителна е гледката над улицата на Карловия мост – „Мостецка“, която снимахме от терасата към камбанарията на древната готическа църква „Свети Никола“ в сърцето на стария квартал на Прага „Мала страна“.

Каналът „Чертовка“, който разделя остров Кампа от „Мала страна“

Стояхме заедно с тълпата пред сградата на кметството на площад Староместки, за да видим представлението на фигурите от астрономическия часовник, излизащи на всеки кръгъл час. С наближаването на този момент хора от всички страни се трупаха отпред и настройваха фотоапаратите, за да уловят появата на апостолите – статуите им се редуват, водени от скелет, символизиращ Смъртта, появява се Свети Петър с ключ в ръката, следван от фигурата на турчин, статуите на Алчността и Суетата, представени като евреин лихвар, и накрая идва фигура, оглеждаща се в огледало.

Паметникът на Ян Хус на площада в стария град с надничащите зад него готически кули на църквата „Дева Мария пред Тин“

В един от дните се разходихме в еврейския квартал „Йозефов“ с останалите шест синагоги в него. Нямаше начин да го пропуснем, защото той също е в непосредствена близост до историческия стар център на Прага. Знаехме, че кварталът носи името на император Йозеф II, който през 1781 издава Едикт за толерантност, с който разрешава на евреите да се разселват и извън гетото.

Високата синагога
Старата нова синагога, най–старата действаща в Европа
Еврейска церемониална зала, вляво е синагогата Клаус, а отзад — старото еврейско гробище

Интересна е легендата за Голем. Той е глинена фигура, изваяна от равин с тиня от Вълтава и превърната в живо същество, защото носи амулет в устата си, наречен с името на Бог. Задачата на Голем била да помага на равина в синагогата и да пази от тормоз и гонения евреите от квартала. Една петъчна вечер равинът, зает с болната си дъщеря, забравил да извади амулета от устата на Голем и той излязъл на улицата и започнал да безчинства. Равинът едва успял да му извади амулета и чудовището се превърнало отново в глина и се пръснало на парчета. Според легендата те и до днес са прибрани на тавана на Старата нова синагога и всеки, който се осмели да го обезпокои, рискува да бъде омагьосан до края на дните си. Поради тази причина вероятно нацистите не посмяват да унищожат въпросната синагога през войната.

Разбира се, Прага не е само това, което описах. Тя предлага неподозирани находки като уреди за мъчение, експозиции на най–невероятни играчки, улични статуи от Салвадор Дали, кахлени печки, смешни стенни пана в бирария, императорски артефакти и т.н.

Уред за мъчения
В Музея на играчките

Чешката столица задължава с дегустацията на познати и непознати марки бира и естествено прочутите кнедли.

Любопитно е с колко много имена е познат този град – „Град на стоте кули“, „Град на стоте камбани“, „Майката на градовете“, „Глава на кралство“ /Praga kaput regni/, дори „Четвъртият град в третия Райх“. Макар и столица на сравнително малка държава в сърцето на Европа, няма как да не усетиш в архитектурата на сградите, в експозициите на музеите, в аранжировката на парковете духа на стара империя.

Наръчник на преводача и журналиста: Владимир Береану – „За кого звъни телефонът“

Тази книга е за всеки, който иска да разбере как един математик може да стане успешен преводач и журналист. Да, известният Владимир Береану, прочул се още през 1989 г. с превода си в ефир на румънската телевизионна революция за свалянето на Чаушеску, е математик по образование.

Авторът увлекателно и с много чувство за хумор разказва различни епизоди от живота си: ученическите си години в Букурещ и Лондон, следването си в София, началото на преводаческата си кариера. Прави интересни сравнения между икономическото и политическото положение и живота в Румъния, Англия и България през 70-те и 80-те години на ХХ век (вероятно за учудване на мнозина сравнението е в полза на България, а не на Англия). Береану разказва как се е предложил за сътрудник на КДС, но са му отказали, а също как е станал „фиксър“ в бюро „Преводи“ (за да научите какво е „фиксър“ обаче, трябва да прочетете книгата). От преводаческата му кариера особено любопитен е опитът му като симултанен преводач във филмотечното кино „Дружба“, най-посещаваното в София по оново време. Читателят ще открие как „Отнесени от вихъра“ може от драма да се превърне в комедия поради махмурлука на преводача и как се превежда филм с Брус Лий с фонограма на китайски (без преводачът да владее китайски, разбира се). Освен за работа авторът разказва много и за свободното време – любознателните ще си припомнят студентските бригади и ще научат какво е почивка all exclusive.

Не по-малко интересни са разказите на Береану за най-новата ни история. Читателят ще научи например как през 1999 г. „Овергаз“ отбелязва газифицирането на гр. Банкя с тържество в градината на жител на града, който по-късно ще стане главен секретар на МВР, кмет на София и министър-председател на страната. Освен разказваните забавни случки Береану описва и анализира и редица явления от прехода: създаването на престъпните групировки, финансовите пирамиди, криминалната приватизация, заграбването на черноморското ни крайбрежие от политиците и престъпниците. Споделя опита си като първи разследващ журналист в България в предаването „Частен случай“ (например случая със скандалния радиоводещ и измамник Боби Цанков). Береану отново прави сравнения между България и Румъния, която продължава да посещава редовно и след смъртта на баща си. Този път сравненията са в полза на Румъния…

Три книги, за да разберем по-добре съвременния свят

  1. Джоузеф Плъмър – „Тайните структури на властта“

Подзаглавието на книгата е достатъчно красноречиво само по себе си. След прочитането на книгата читателят ще бъде наясно, че най-прокламираните ценности на съвременната Западна цивилизация – върховенство на закона, свобода и демокрация – са чисто и просто заблуда за гражданите, параван, зад който се крият машинациите на световния „елит“. Разбира се, мнозина са наясно с това и без тази книга. Дж. Плъмър със сигурност обаче ще допълни знанията им по въпроса, хвърляйки светлина върху следното:

– началото на документираната история на Мрежата – този кръг, който си е поставил за цел да контролира тайно най-важните процеси в света (и който в значителна степен успява да прави това, поне в Западния свят)

– родоначалниците на Мрежата, създадена във Великобритания

– първите значими исторически събития, дирижирани от Мрежата – Англо-бурските войни, в т.ч. създаването на първите концентрационни лагери

– прехвърлянето на дейността на Мрежата в САЩ

– първите големи успехи на Мрежата в САЩ – манипулираното избиране на Удроу Уилсън за президент, създаването на Федералната резервна система на САЩ (средство за контрол върху цялата икономика на страната, а впоследствие и на света) и вкарването на страната в Първата световна война

– връзката на Мрежата с Мусолини, Франко, нацистите в Германия, операция „Гладио“ в годините на Студената война и др.

За съжаление авторът не ни дава кой знае каква информация за най-новите прояви на Мрежата, нито за нейните съвременни лица.

2. Давид Енгелс – „Какво да се прави. Живот в упадъка на Европа“

Изхождайки от тезата за очевидния упадък на Европа, авторът си задава въпроса какво може да направи отделният човек – но не за да се избегне този упадък (процесът е започнал и е необратим според Д. Енгелс), а за да намери убежище за самия себе си и за семейството си. Без да се спира подробно на причините и проявленията на самия упадък (разгледани в книгата му „Le déclin“, предизвикала огромен отзвук), Енгелс говори за конкретни действия: да променим нагласите си и да не разчитаме на държавата, да инвестираме разумно, да се преместим на село, по-близо до природата, да изграждаме добри семейни отношения, да се върнем към християнските ценности, да създаваме общности за взаимопомощ и т.н. Авторът смята, че тези средища за съхранение на истинските добродетели на европейците след време може да се превърнат в източник за възраждане на Европа. Макар на пръв поглед идеите на автора да изглеждат леко наивни, зад тях може да се крие голяма мъдрост.

3. Андрей Фурсов – „Водораздел. Бъдещето, което вече настъпи“

В статиите от този сборник, написани преди пандемията от COVID-19 и сблъсъка между Русия и НАТО в Украйна, авторът доказва, че светът се намира в повратна точка от своето историческо развитие. Фурсов излага характеристиките на водоразделния период между 70-те години на ХХ век и 20-ге години на ХХI век. Той очертава подробно (с много количествени данни) социално-икономическите, демографските и екологичните проблеми, пред които сме изправени, например:

– растящото неравенство: към 2018 г. 10 % от зрялото население на Земята контролира 85 % от световното богатство, а най-горният 1 % владее 40% от това богатство

– класовата структура на обществото се влошава, като все повече хора изпадат в по-долните класи

– миграционните потоци (новото велико преселение на народите) и променящата се етническа и верска структура, особено в Европа (напр. в 23 от 33 района на Лондон белите вече са малцинство; във Франция към 2016 г. като християни се определят 32,3 % от учениците, а като мюсюлмани – 25,6%)

– нарастващата експлоатация на ресурсите на Африка от страна на развитите държави, стремително растящото население на Африка и намаляващият ѝ дял от световния БВП

Освен описание на сегашното положение и исторически сравнения в книгата ще открием и анализ на причините, както и прогнози за бъдещето.

Как да оцелеем в режим на тежка хранителна алергия?

Част първа

През последните няколко години все по–често се вълнувам от въпросите на здравословното хранене, предпочитането или избягването на определени храни, намаляването на консумацията на така наречените „бели“продукти като захар, сол, брашна и наблягането на екологично отглеждани плодове, зеленчуци и месо.

Никога не съм била привърженик на диетите, още повече, че не ми се е налагало да регулирам телесното си тегло. От моите наблюдения точно наднорменото тегло е първият сигнал, че трябва нещо драстично да се промени в храненето. Слушала съм лекции от приятели колко безсмислена е кетонната диета например, но съм била от позицията на страничен слушател, който не може да изкаже мнение по темата, защото не го касае лично. Ефектът на „пинг-понга“, който е застигнал някой познат предизвикваше съчувствие в мен, но само толкова. Все пак не аз съм отслабвала с двайсет килограма, за да кача след това трийсет отгоре.

Да спазваш известни ограничения и да се храниш с био продукти в Люксембург е далеч по–лесно, отколкото у нас. Първо, защото има достатъчно магазини, които предлагат екологично отгледани продукти, разнообразни заместители на традиционните храни с глутен, лактоза, рафинирана захар, съмнителни хранителни добавки и мазнини. Второ, защото рядко се събираме с приятели и роднини на ресторант или у дома, когато се яде всичко, за да се задоволят вкусовете на всеки, и по–малко се внимава за вредната храна. Трето и не маловажно, за да се храниш правилно и здравословно, трябва да имаш пари и време да обикаляш специализираните магазини, да съставяш менюта и да търсиш рецепти. За работещ на пълен работен ден човек това не е по силите, но аз се справях. Осъзнавам, че човек може да залитне в посока на вманиачаване и да превърне стремежа си към чиста храна в патологичен страх от консумиране на вредна храна. Особено ако яде нещо определено, защото така е решил, а не защото има здравословен проблем и няма избор. Впрочем имам автоимунно заболяване, за което пия хормони, но подминах лесно литературата, която излезе по въпроса, че проблемът се дължи на глутена например. Реших, че не искам да се ограничавам. Така и така си пия хормоните, поне да се наям като хората.

Постепенно , сигурно от възрастта при мен и съпруга започна трайно да се вдига кръвното, зачестиха главоболието и схващанията, появиха се травми от спорт, които преди не сме имали. Когато имаш проблеми, започваш да търсиш причините и решения. Естествено тестът за хранителна непоносимост беше на първо място като възможност да се открият причините за дискомфорта. Резултатите, които излязоха на съпруга ми бяха впечатляващи, защото изключваха напълно храните с глутен, яйцата, млечните продукти, медът, плодове(банани напр.)и зеленчуци (чушките напр.) След около една година въздържание, частично или напълно, от въпросните храни, той смята, че се чувства по–добре.

Следващото предизвикателство в здравословно отношение се появи при сина ни. С навлизането в пубертета първо му се наложи да се сблъска с акнето и целият естетически и психологически проблем, произтичащ от него. След това му се наложи да се срещне с не един и двама доктори с различна националност, които потърсихме за помощ. Тъкмо решихме, че сме намерили правилното лечение или поне схема от мазила, с която да държим акнето под контрол, и той получи силна екзема. Последваха три месеца на нови консултации с доктори, определяне на точната диагноза, четене на статии с информация в интернет, съмнения в мненията, стрес (най–вече за мен), надежда просто да отмине и „после ще му мислим“.

Тук искам да уточня, че който не се е сблъсквал с такъв проблем, няма представа колко информация има по въпроса, колко е объркваща, разнопосочна, заблуждаваща, неточна. Същият хаос е при докторите, всеки от които си има своя диагноза и съответно лечение с конвенционални лекарства или накратко кортикостероиди. Има също така и тонове оплаквания в интернет пространството на нещастни пациенти, при които екземата не е минала от лекарствата или просто е утихнала за кратко и после се появява с нова сила.

След консултация с хомеопат му направихме тест за хранителни непоносимости и се оказа, че има алергия към млечни продукти (краве мляко), яйца, към зърнените (пшеница, ръж, ечемик, ориз, царевица), към бобовите (боб, соя, леща, грах), зеленчуци (картофи, моркови, чушки, краставици, домати) и към някои плодове и ядки. Само към месото нямаше непоносимост, което на фона на катастрофалния резултат беше малка утеха.

Наложи се да спрем консумацията на всички тези храни и така настъпи моят личен кошмар и изпитание за способностите ми на готвач. Няма как да сготвиш месо и да го поднесеш без гарнитура. Вече не е възможно да решиш бързо въпроса с вечерята, като направиш една пица, баница или спагети. Как да приготвиш супа, в която плува само месо, без зеленчуци, фиде, ориз.

Такаааа, спокойствие и само спокойствие! Все пак оставаха зеленолистните зеленчуци, кръстоцветните (зеле, аспержи, броколи, репички, ряпа) и тиквичките, патладжана и цвеклото. Тука ще вметна, че нашият момък въобще не иска да яде зелена салата от всякакъв вид, мрази броколите и цвеклото и определено изпитва подозрения към аспержите. За отвращението му към зелето и киселото такова в частност може много да се пише. Изготвянето на ново меню се оказа предизвикателството на годината за мен!

Лесно е да се превежда в наши дни

Седя си, превеждам си и си мисля: напоследък стана много лесно да се превежда. Всеки може да го прави, и то доста добре.

Първо, вече имаме машинен превод (за изкуствения интелект да не говорим). Има и по-прости (безплатни) програми, и по-професионални. Пускаш си машинния превод и си пееш. Ако си частно лице – защо да даваш пари на някой преводач, който си мисли, че знае много езици? Сам ще си направиш машинен превод. Ако си работодател – защо да плащаш заплати и осигуровки за преводачи? Пък и сам знаеш чужди езици, сам разбираш почти всичко. Ако пък си преводач – защо да не се ползваш от тази благина, машинния превод? Е, трябва му малко редакция, но въпреки това много помага.

Някои твърдят, че машинният превод не става за ползване без редакция от човек. Твърдят, че правел грешки, понякога груби. Въобще не е вярно, машинният превод е много гладък. Вижте сами: „ЕС ще продължи да работи конструктивно със САЩ с цел премахване за благото на всички мита на САЩ върху износа на ЕС от 232 г. (…)“ Е, оригинала[1] няма да го гледаме, защото може да ни изненада.

Освен това може и без машинен превод. Вече е лесно. Българският език много се разви напоследък, стана по-ясен, няма я онази синонимия, двусмисленост и т.н. Главното е да се познават няколко суфикса: най-вече -ирам за глаголите, -иране и -ация за съществителните. С тях превеждането е песен. Ето, уверете се сами:

  • decorate – декорирам, decoration – декорация (по-рано са казвали украса, но вече не се употребява);
  • derogate – дерогирам, derogation – дерогация (да не си помислите, че това означава изключение!). Забележка: да не се бърка с дрогиране;
  • operate – оперирам, operation – операция (вече може да се оперира не само пациент, но и предприятие, склад, кораб, система и т.н.);
  • present – презентирам, presentation – презентация (кой ще ти казва вече представяне…);
  • validate – валидирам, validation – валидиране (това не е същото като утвърждаване).

Има обаче и изключения: например book се превежда (поне в устната реч) като буквам, а не букирам (резервирам вече не се казва, макар да се среща в писмени текстове, още по-рядка се казва запазвам).

С прилагателните е малко по-друго, а има и съществителни, за които трябват други суфикси (но не и наставки):

  • identical – идентичен (еднакъв не е съвсем същото, а пък тъждествен е остаряла и неясна дума);
  • identity – идентичност (това не е само качеството на две еднакви неща означава и самоличност или самоопределение, но стилът е по-изискан).

При междуметията всичко е ясно: например wow винаги си е уау.

Разбира се, и в наши дни преводът си има тънкости. Например има множество английски думи, които не може да се преведат по посочения начин (със суфиксите), а изискват специални знания. Да кажем begin, commence, start, а също и launch – всичко това на български е стартирам. Просто трябва да се знае: нашият език е беден, но точен – добре, че има такива хубави български думи като стартирам. Всичко може да се стартира: състезание, заседание, инициатива, реформа… Удобно и лесно.

Друг път се налага да използваме по-стари български думи, но с нови значения. Например: happening естествено си е хепънинг, но happen се превежда като случвам се. Тази универсална дума е много удобна: случват се хепънинги, брифинги, митинги, протести, заседания, срещи, реформи, дори правителства. По-рано се налагаше да търсим различни думи: провежда се среща, осъществява се реформа, съставя се правителство. И защо ни е било всичко това?

Ето, лесно е да се превежда в наши дни.


[1] „The EU will continue to engage constructively with the US with the objective to remove for good all US 232 tariffs on EU exports (…)“. Примерът с машинния превод на това изречение е истински и е направен с професионална програма.

Как да претапицираме старите столове

След като преди 15 години си бях купил електрически телбод (такер), без да знам със сигурност за какво ще го ползвам, най-после дойде времето да влезе в употреба. Установихме, че кухненските ни столове са станали много твърди, и решихме да ги претапицираме. Никога не бяхме правили нещо подобно и имахме известни притеснения дали ще се получи добре, но в един момент се престрашихме.

Започнахме с развинтване на двата винта, крепящи седалката.

После дойде най-трудоемката част — изваждането на телчетата (скобите). От всички инструменти, с които разполагахме, най-удачно се оказа това да се прави с нож и клещи.

Първо извадихме скобите на подлепващото, а после и на основния плат.

В крайна сметка установихме, че дунапренът се е разпаднал напълно, като при това е започнал да лепне, поради което отстраняването му не беше много лесно. Последва изпиране на плата — решихме да не го сменяме, защото е в прилично състояние и добре се връзва цветово с кухненската мебелировка. След това изрязахме ново подлепващо и нов дунапрен по формата на седалката.

За повторното опъване на плата се наложи да си помогнем с тиксо. Работата с електрическия телбод се оказа не особено трудна. Единственото, за което трябваше да се внимава, бе телбодът да се притиска старателно до основата, иначе скобите не се забиваха докрай и се налагаше да се дозачукват.

В крайна сметка се получи нелошо. Външният вид не се промени — само цветът се посъживи от прането, а седалката на претапицирания стол стана с няколко сантиметра по-висока — но удобството при седене вече е несравнимо по-голямо.

След този експеримент сме готови и за по-сериозни тапицерски дела.

„Знаме на мира“ — четири десетилетия по-късно

Читателите, които са родени преди 1980 г., със сигурност си спомнят за Международната детска асамблея „Знаме на мира“ и свързания с нея комплекс „Камбаните“, разположен в полите на Витоша. Моите спомени са поизбледнели, но в детското ми съзнание бе останало усещането за нещо грандиозно, макар и донякъде досадно поради непрекъснатото говорене за Асамблеята. Днес си давам сметка, че това мероприятие бе не просто културно събитие за деца и младежи, а на практика част от външната политика на България. Мащабът на международното участие в него бе поразителен, а в съответствие с него бяха и усилията на властите за организацията му.

Близо четири десетилетия по-късно решаваме да посетим отново комлекса „Камбаните“. Чували сме, че след 2-3 десетилетия на разграбване на камбаните напоследък е започнал някакъв процес на възстановяване, но не знаем нищо повече, затова не сме сигурни какво точно да очакваме.

Първото впечатление е поразително – комплексът е наистина внушителен като мащаб. За съжаление околността е занемарена както повечето неща в София и навсякъде у нас, но все пак мястото е като изолиран горист остров, предлагащ спокойствие недалеч от шумотевицата на околовръстния път на столицата и околните търговски и жилищни комплекси. След кратко лутане от паркинга до комплекса пред погледа ни изведнъж се изправя грандиозният паметник от бетон и желязо, устремен нависоко към синьото лятно небе.

Неголямата информационна табела дава кратки сведения за паметника. Оказва се, че е построен през 1979 г. само за 30 дни – невероятен срок за строежа на такъв комплекс! Нечия ръка старателно е изчегъртала числото 30 от табелата, но същата информация се намира и на сайта на Фондация „Людмила Живкова – Знаме на мира“ в мрежата. Научаваме, че до 1989 г. в София са проведени четири асамблеи с участието на общо 3900 деца от 138 държави и 14000 от България. Най-успешно е мероприятието през 1989 г., като участниците в него са от 135 държави (от общо малко под 200 на нашата планета). Наистина впечатляващо!

Още в началото става ясно, че наистина има тенденция към възстановяване на комплекса. За наше учудване — после си даваме сметка колко наивни и неинформирани сме, но започваме да си припомняме позабравени сведения — усилията за възстановяване очевидно са вдъхновени от неочаквана страна. Сред първите камбани, които виждаме, са тези на НАТО и УНИЦЕФ, с по-нови и все още лъскави табелки.

По-нататък разглеждаме камбаните на най-различни държави и организации. Някои камбани липсват (разбирай — откраднати са), други са съвсем занемарени и табелките им са изпочупени или направо липсващи, трети изглеждат добре, с подновени табелки. Бетоновите постаменти обаче не са пипани и се ронят, явно никой не желае да вложи повече средства за ремонт.

Сред най-големите камбани е тази на Северна Корея.

Има и камбана, посветена на полета на първия български космонавт Георги Иванов със съветския космически кораб „Съюз 33“ през 1979 г. С гордост обясняваме на децата, че България е била сред първите космически нации в света. Е, вече не е…

Разглеждайки комплекса и припомняйки си за връзките на водещата фигура на инициативата Людмила Живкова с художника Светослав Рьорих, се убеждаваме все повече, че международното масонско (и не само) движение е много тясно намесено в „Знаме на мира“. Виждаме камбани, които са дарени от Ордена на рицарите тамплиери на Йерусалим, папа Йоан Павел II, папа Франциск, „Ротари интернешънъл“.

По-нататък с удивление откриваме табели, свидетелстващи за връзките между Фондация „Людмила Живкова – Знаме на мира“ и Атлантическия клуб в България.

Имало е и плахи опити за облагородяване на околната среда. Откриваме, че „Зонта клуб София“ през 2022 г. е дарил нещо, наречено „Алея на жълтата роза“ (с правописни грешки в оригинала на табелката, и не само на тази). С оглед на това как изглежда така наречената алея само няколко месеца по-късно, подозираме, че дарението не е било много щедро.

Тръгваме си оттам с усещането, че много неща не са такива, за каквито ги мислят повечето хора. Когато се прибираме вкъщи, правя справка в книгата на В. Иванов „Православният свят и масонството“, издадена през 30-те години на ХХ век. Търся и в интернет. Изобщо не съм учуден, че основоположник на инициативата се оказва известният художник, мислител, пътешественик, обществен деец и предполагаем масон Николай Рьорих (баща на близкия до Людмила Живкова Светослав Рьорих) — още преди почти цял век. Става дума за международен договор за закрила на паметниците на културата, подписан през 1935 г. във Вашингтон, в кабинета на президента на САЩ Рузвелт, от представители на всички държави — членки на Панамериканския съюз. По-късно и други държави се присъединяват към пакта. Знак на този договор е „знамето на мира“, което има древен индийски произход и представлява три съединени червени сфери на бял фон, обединени в кръг. Според В. Иванов обаче зад офицално обявените цели на пакта (закрила на културните ценности) се крият съвсем други.

Започвам да си мисля, че прилагането на тази инициатива у нас през социалистическия период е било средство за проникване и влияние на масоните върху нашата страна чрез Л. Живкова. Давам си сметка обаче, че ми липсва твърде много информация по въпроса, макар някои изводи да са очевидни. Мрежата изобилства от информация, по-малко на български и повече на руски и английски.

Детска камбана „Слънце“

Милано през май

През пролетта, имам предвид вече късната и гореща майска пролет, за отегчения турист не е зле да се поразтъпче из италианските земи и да посети това–онова. Веднага уточнявам, че ние не бяхме отегчени, а зажадняли да бродим и пълним очи с красоти след глобалното безумие, наречено „ковид“. Сега точно този препълнен с тълпи, шум и всякакви превозни средства град може би не е най–успешната екскурзия в нашия дългогодишен туристически опит, но предвид, че е второто въобще място в Италия, което посещаваме, ние го броим за сполучливо преживяване. Насладихме се на всички екстри, които градският турист може да получи –многообразие от всякакви на цвят хора(четох, че само в Милано се говорят 150 езика!), високомерни местни (те, италианците, са необяснимо надути, по принцип), любезни ресторантьори, вкусно ядене, безумни модернистични сгради и прекрасни стари дворци, прескъпи ресторанти и достъпна улична храна, светещи билбордове на шикозни марки дрехи и изискани напитки, арабско-ориенталски пазари за храна и претъпкано до козирката по всяко време метро. Също така тук за пръв път видяхме католическа катедрала, която е изгонила търговците от храма. Ако искаш да влезеш в нея, трябва да си купиш билет, но ти го продават в отделна сграда. В това отношение германците са доста изостанали, защото все още държат магазини за сувенири в катедралите си, но поне влизането вътре е безплатно.

В заключение: Милано не ми е като Париж, не е и като Барселона, но в Барселона бих се върнала пак, докато в Милано по–скоро не.

Площадът „Дуомо“ пред катедралата е препълнен с хора и птици.

Дори и да си каталясал от бродене по улиците и зяпане, в края на краищата всички пътища водят към пасажа „Виторио Емануеле“.

Площадът пред замъка „Сфорца“ с дебелите по седем метра стени.

Атмосферата на театър „Ла Скала“ е задушевна и ние бяхме там като туристи, а не като зрители на спектакъл, но завесата беше вдигната и чувствахме, че всеки момент ще започне първо действие на операта и ние ще сме част от представлението.

Църквата „Санта Мария“, в която не влязохме, защото нямахме билети, но вътре може да се види прочутата фреска „Тайната вечеря“.

« Older posts
error: Content is protected !!