Седя си, превеждам си и си мисля: напоследък стана много лесно да се превежда. Всеки може да го прави, и то доста добре.

Първо, вече имаме машинен превод (за изкуствения интелект да не говорим). Има и по-прости (безплатни) програми, и по-професионални. Пускаш си машинния превод и си пееш. Ако си частно лице – защо да даваш пари на някой преводач, който си мисли, че знае много езици? Сам ще си направиш машинен превод. Ако си работодател – защо да плащаш заплати и осигуровки за преводачи? Пък и сам знаеш чужди езици, сам разбираш почти всичко. Ако пък си преводач – защо да не се ползваш от тази благина, машинния превод? Е, трябва му малко редакция, но въпреки това много помага.

Някои твърдят, че машинният превод не става за ползване без редакция от човек. Твърдят, че правел грешки, понякога груби. Въобще не е вярно, машинният превод е много гладък. Вижте сами: „ЕС ще продължи да работи конструктивно със САЩ с цел премахване за благото на всички мита на САЩ върху износа на ЕС от 232 г. (…)“ Е, оригинала[1] няма да го гледаме, защото може да ни изненада.

Освен това може и без машинен превод. Вече е лесно. Българският език много се разви напоследък, стана по-ясен, няма я онази синонимия, двусмисленост и т.н. Главното е да се познават няколко суфикса: най-вече -ирам за глаголите, -иране и -ация за съществителните. С тях превеждането е песен. Ето, уверете се сами:

• decorate – декорирам, decoration – декорация (по-рано са казвали украса, но вече не се употребява);

• derogate – дерогирам, derogation – дерогация (да не си помислите, че това означава изключение!). Забележка: да не се бърка с дрогиране;

• operate – оперирам, operation – операция (вече може да се оперира не само пациент, но и предприятие, склад, кораб, система и т.н.);

• present – презентирам, presentation – презентация (кой ще ти казва вече представяне…);

• validate – валидирам, validation – валидиране (това не е същото като утвърждаване).

Има обаче и изключения: например book се превежда (поне в устната реч) като буквам, а не букирам (резервирам вече не се казва, макар да се среща в писмени текстове, още по-рядка се казва запазвам).

С прилагателните е малко по-друго, а има и съществителни, за които трябват други суфикси (но не и наставки):

• identical – идентичен (еднакъв не е съвсем същото, а пък тъждествен е остаряла и неясна дума);

• identity – идентичност (това не е само качеството на две еднакви неща – означава и самоличност или самоопределение, но стилът е по-изискан).

При междуметията всичко е ясно: например wow винаги си е уау.

Разбира се, и в наши дни преводът си има тънкости. Например има множество английски думи, които не може да се преведат по посочения начин (със суфиксите), а изискват специални знания. Да кажем begin, commence, start, а също и launch – всичко това на български е стартирам. Просто трябва да се знае: нашият език е беден, но точен – добре, че има такива хубави български думи като стартирам. Всичко може да се стартира: състезание, заседание, инициатива, реформа… Удобно и лесно.

Друг път се налага да използваме по-стари български думи, но с нови значения. Например: happening естествено си е хепънинг, но happen се превежда като случвам се. Тази универсална дума е много удобна: случват се хепънинги, брифинги, митинги, протести, заседания, срещи, реформи, дори правителства. По-рано се налагаше да търсим различни думи: провежда се среща, осъществява се реформа, съставя се правителство. И защо ни е било всичко това?

Ето, лесно е да се превежда в наши дни.

---

[1] „The EU will continue to engage constructively with the US with the objective to remove for good all US 232 tariffs on EU exports (…)“. Примерът с машинния превод на това изречение е истински и е направен с професионална програма.

След като преди 15 години си бях купил електрически телбод (такер), без да знам със сигурност за какво ще го ползвам, най-после дойде времето да влезе в употреба. Установихме, че кухненските ни столове са станали много твърди, и решихме да ги претапицираме. Никога не бяхме правили нещо подобно и имахме известни притеснения дали ще се получи добре, но в един момент се престрашихме.

Започнахме с развинтване на двата винта, крепящи седалката.

После дойде най-трудоемката част — изваждането на телчетата (скобите). От всички инструменти, с които разполагахме, най-удачно се оказа това да се прави с нож и клещи.

Първо извадихме скобите на подлепващото, а после и на основния плат.

В крайна сметка установихме, че дунапренът се е разпаднал напълно, като при това е започнал да лепне, поради което отстраняването му не беше много лесно. Последва изпиране на плата — решихме да не го сменяме, защото е в прилично състояние и добре се връзва цветово с кухненската мебелировка. След това изрязахме ново подлепващо и нов дунапрен по формата на седалката.

За повторното опъване на плата се наложи да си помогнем с тиксо. Работата с електрическия телбод се оказа не особено трудна. Единственото, за което трябваше да се внимава, бе телбодът да се притиска старателно до основата, иначе скобите не се забиваха докрай и се налагаше да се дозачукват.

В крайна сметка се получи нелошо. Външният вид не се промени — само цветът се посъживи от прането, а седалката на претапицирания стол стана с няколко сантиметра по-висока — но удобството при седене вече е несравнимо по-голямо.

След този експеримент сме готови и за по-сериозни тапицерски дела.

Читателите, които са родени преди 1980 г., със сигурност си спомнят за Международната детска асамблея „Знаме на мира“ и свързания с нея комплекс „Камбаните“, разположен в полите на Витоша. Моите спомени са поизбледнели, но в детското ми съзнание бе останало усещането за нещо грандиозно, макар и донякъде досадно поради непрекъснатото говорене за Асамблеята. Днес си давам сметка, че това мероприятие бе не просто културно събитие за деца и младежи, а на практика част от външната политика на България. Мащабът на международното участие в него бе поразителен, а в съответствие с него бяха и усилията на властите за организацията му.

Близо четири десетилетия по-късно решаваме да посетим отново комлекса „Камбаните“. Чували сме, че след 2-3 десетилетия на разграбване на камбаните напоследък е започнал някакъв процес на възстановяване, но не знаем нищо повече, затова не сме сигурни какво точно да очакваме.

Първото впечатление е поразително – комплексът е наистина внушителен като мащаб. За съжаление околността е занемарена както повечето неща в София и навсякъде у нас, но все пак мястото е като изолиран горист остров, предлагащ спокойствие недалеч от шумотевицата на околовръстния път на столицата и околните търговски и жилищни комплекси. След кратко лутане от паркинга до комплекса пред погледа ни изведнъж се изправя грандиозният паметник от бетон и желязо, устремен нависоко към синьото лятно небе.

Неголямата информационна табела дава кратки сведения за паметника. Оказва се, че е построен през 1979 г. само за 30 дни – невероятен срок за строежа на такъв комплекс! Нечия ръка старателно е изчегъртала числото 30 от табелата, но същата информация се намира и на сайта на Фондация „Людмила Живкова – Знаме на мира“ в мрежата. Научаваме, че до 1989 г. в София са проведени четири асамблеи с участието на общо 3900 деца от 138 държави и 14000 от България. Най-успешно е мероприятието през 1989 г., като участниците в него са от 135 държави (от общо малко под 200 на нашата планета). Наистина впечатляващо!

Още в началото става ясно, че наистина има тенденция към възстановяване на комплекса. За наше учудване — после си даваме сметка колко наивни и неинформирани сме, но започваме да си припомняме позабравени сведения — усилията за възстановяване очевидно са вдъхновени от неочаквана страна. Сред първите камбани, които виждаме, са тези на НАТО и УНИЦЕФ, с по-нови и все още лъскави табелки.

По-нататък разглеждаме камбаните на най-различни държави и организации. Някои камбани липсват (разбирай — откраднати са), други са съвсем занемарени и табелките им са изпочупени или направо липсващи, трети изглеждат добре, с подновени табелки. Бетоновите постаменти обаче не са пипани и се ронят, явно никой не желае да вложи повече средства за ремонт.

Сред най-големите камбани е тази на Северна Корея.

Има и камбана, посветена на полета на първия български космонавт Георги Иванов със съветския космически кораб „Съюз 33“ през 1979 г. С гордост обясняваме на децата, че България е била сред първите космически нации в света. Е, вече не е…

Разглеждайки комплекса и припомняйки си за връзките на водещата фигура на инициативата Людмила Живкова с художника Светослав Рьорих, се убеждаваме все повече, че международното масонско (и не само) движение е много тясно намесено в „Знаме на мира“. Виждаме камбани, които са дарени от Ордена на рицарите тамплиери на Йерусалим, папа Йоан Павел II, папа Франциск, „Ротари интернешънъл“.

По-нататък с удивление откриваме табели, свидетелстващи за връзките между Фондация „Людмила Живкова – Знаме на мира“ и Атлантическия клуб в България.

Имало е и плахи опити за облагородяване на околната среда. Откриваме, че „Зонта клуб София“ през 2022 г. е дарил нещо, наречено „Алея на жълтата роза“ (с правописни грешки в оригинала на табелката, и не само на тази). С оглед на това как изглежда така наречената алея само няколко месеца по-късно, подозираме, че дарението не е било много щедро.

Тръгваме си оттам с усещането, че много неща не са такива, за каквито ги мислят повечето хора. Когато се прибираме вкъщи, правя справка в книгата на В. Иванов „Православният свят и масонството“, издадена през 30-те години на ХХ век. Търся и в интернет. Изобщо не съм учуден, че основоположник на инициативата се оказва известният художник, мислител, пътешественик, обществен деец и предполагаем масон Николай Рьорих (баща на близкия до Людмила Живкова Светослав Рьорих) — още преди почти цял век. Става дума за международен договор за закрила на паметниците на културата, подписан през 1935 г. във Вашингтон, в кабинета на президента на САЩ Рузвелт, от представители на всички държави — членки на Панамериканския съюз. По-късно и други държави се присъединяват към пакта. Знак на този договор е „знамето на мира“, което има древен индийски произход и представлява три съединени червени сфери на бял фон, обединени в кръг. Според В. Иванов обаче зад офицално обявените цели на пакта (закрила на културните ценности) се крият съвсем други.

Започвам да си мисля, че прилагането на тази инициатива у нас през социалистическия период е било средство за проникване и влияние на масоните върху нашата страна чрез Л. Живкова. Давам си сметка обаче, че ми липсва твърде много информация по въпроса, макар някои изводи да са очевидни. Мрежата изобилства от информация, по-малко на български и повече на руски и английски.

През пролетта, имам предвид вече късната и гореща майска пролет, за отегчения турист не е зле да се поразтъпче из италианските земи и да посети това–онова. Веднага уточнявам, че ние не бяхме отегчени, а зажадняли да бродим и пълним очи с красоти след глобалното безумие, наречено „ковид“. Сега точно този препълнен с тълпи, шум и всякакви превозни средства град може би не е най–успешната екскурзия в нашия дългогодишен туристически опит, но предвид, че е второто въобще място в Италия, което посещаваме, ние го броим за сполучливо преживяване. Насладихме се на всички екстри, които градският турист може да получи –многообразие от всякакви на цвят хора(четох, че само в Милано се говорят 150 езика!), високомерни местни (те, италианците, са необяснимо надути, по принцип), любезни ресторантьори, вкусно ядене, безумни модернистични сгради и прекрасни стари дворци, прескъпи ресторанти и достъпна улична храна, светещи билбордове на шикозни марки дрехи и изискани напитки, арабско-ориенталски пазари за храна и претъпкано до козирката по всяко време метро. Също така тук за пръв път видяхме католическа катедрала, която е изгонила търговците от храма. Ако искаш да влезеш в нея, трябва да си купиш билет, но ти го продават в отделна сграда. В това отношение германците са доста изостанали, защото все още държат магазини за сувенири в катедралите си, но поне влизането вътре е безплатно.

В заключение: Милано не ми е като Париж, не е и като Барселона, но в Барселона бих се върнала пак, докато в Милано по–скоро не.

Площадът „Дуомо“ пред катедралата е препълнен с хора и птици.

Дори и да си каталясал от бродене по улиците и зяпане, в края на краищата всички пътища водят към пасажа „Виторио Емануеле“.

Площадът пред замъка „Сфорца“ с дебелите по седем метра стени.

Атмосферата на театър „Ла Скала“ е задушевна и ние бяхме там като туристи, а не като зрители на спектакъл, но завесата беше вдигната и чувствахме, че всеки момент ще започне първо действие на операта и ние ще сме част от представлението.

Църквата „Санта Мария“, в която не влязохме, защото нямахме билети, но вътре може да се види прочутата фреска „Тайната вечеря“.