Няма нищо по–хубаво в епохата на прогреса, на скоростните влакове, на достъпните самолети и бързите коли да се насладиш на спокойното пътешествие с влак, воден от парен локомотив. Още по–приятно става преживяването, когато маршрутът минава през живописните меандри на река Мозел, която се вие през най–стария път на виното в Германия.

И така в разгара на пролетта Люксембург предлага вълнуващо преживяване с влак, задвижван от парен локомотив. Група ентусиасти го зареждат неспирно с въглища, за да могат туристите като нас да посетят град Кобленц, пресичайки границата с Германия.

Историята му започва през 1949 година, когато е доставен от австрийски локомотивен завод в Люксембург заедно с още двайсет тежкотоварни негови събратя, предвидени да превозват въглища и руда. До началото на шейсетте години тези парни локомотиви са били гръбнакът на тежкотоварния железопътен превоз в Люксембург, преди преминаването към електрическа и дизелова тяга да ги замени.

Постепенно всички парни локомотиви изчезват без един – резервен локомотив 5519 в по–добро състояние от другите, който остава собственост на люксембургските железници, но е даден под наем на община Бетембург за символичната сума от един люксембургски франк. В продължение на години локомотивът е изоставен на природните стихии на временен коловоз в Бетембург и въпреки че е обявен за паметник на културата, всички опити да бъде ремонтиран и пуснат в експлоатация се провалят.

На 15 април 1987 година община Бетембург взима решение заедно с новооснована асоциация да започне обновяване на локомотив 5519, като парният му котел е разглобен и откаран в работилници в Петанж, където след 7000 работни часа от 1987 до 1991 година е реставриран от усърдни ентусиасти. Окончателното сглобяване на котела му се извършва в железопътния завод в Майнинген, в бившата ГДР, където локомотивът прави първите си тестови и приемателни курсове. В края на 1991 година е върнат в Люксембург и се движи между Бетембург и Васербилиг.

В следващите години влакът извършва редовни превози, но също така е снабден отново в Майнинген с най–големия котел, произвеждан някога в немския завод. Париж, Шварцвалд, регион Айфел и Тюрингия са сред дестинациите, посетени от влак 5519. Както у дома, така и в чужбина, той винаги е добре дошъл гост и любимец на тълпите, както се вижда от участието му в честванията на 150-годишнината на Люксембургската железница през 2009 г. и 175-годишнината на Германските железници на Великден 2010 г. в Трир.

През 2012 г. локомотив 5519 отпразнува 20-годишнината си като музеен локомотив.

През април 2026 година голяма обява във вестника спря вниманието ни с покана за екскурзия за два дена до Кобленц с влак 5519, задвижван от парен локомотив. Тръгването беше предвидено от централната гара на Люксембург и рано сутринта на 30 май бяхме част от нетърпеливата група на перон 4, готова да се понесе с ретро влака. Той потегли навреме по предвиденото разписание и ние с учудване видяхме, че всъщност е теглен от електрически локомотив, закачен за парния. Пристигнахме в Гревенмахер и там пътниците слязоха от влака и започнаха да правят снимки. Местихме се от едно купе в друго, слизахме и се качвахме обратно от страх да не тръгне към Германия без нас, взирахме се напред към локомотива и хората около него и се чудехме защо стои толкова дълго. Няма да е пресилено да кажа, че си помислихме, че нещо не е наред с влака, особено след като много електрически влакове спираха и тръгваха на съседните коловози. Накрая не издържах и тръгнах да търся някаква информация защо изчакваме толкова дълго и ще потеглим ли изобщо. Любезна дама от вагон–ресторанта ми обясни, че са изтеглили електрическия локомотив и скоро ще потеглим към Трир, дърпани изцяло от парния. Отдъхнахме си и наистина скоро потеглихме сред пушек и дим с невероятната скорост от 40 км в час.

Навлязохме в Германия с въодушевление и на гарата в Трир влакът се препълни от също толкова превъзбудени немци, готови да се наслаждават на красотите на долината на Мозел и някои други удоволствия. Снабдени с храна и пиене, най–близките до нас прекараха цялото си време в ядене и говорене, докато ние следяхме скоростта и хората, които ни махаха от гарите и градчетата по пътя. Максималната скорост, която влакът достигна беше едва 60 км в час, но все пак успяхме да стигнем в Кобленц в определеното предварително време, тоест за около четири часа и половина. За сравнение същото разстояние с електрически влак на следващия ден го взехме за два часа и половина.

Пристигането ни в красивия град Кобленц нямаше как да остане незабелязано. Всички пътници слязохме и започнахме да снимаме отново. Местните гледаха заинтригувани, а възрастен мъж на около шейсет и пет години излезе от локомотива с черни от сажди ръце и омазано от въглищата кепе на главата. Нямаше начин да не е машинистът на влака.

След невероятното пътуване с парния влак ни очакваха два вълнуващи дни в очарователния град Кобленц.