Автор: lulkata (Page 10 of 11)

Когато си мечтая за най – горещите месеци в годината юли и август, а това ми се случва често в Люксембург, първо се сещам за морето, после за разходка в планината или поне за плаж до външен басейн с минерална вода за предпочитане. Вкусното похапване през това време си е в реда на нещата и обикновено в него преобладават зеленчуците, защото в жегата някак не върви да се натъпчеш с месо и тестени ястия. Лятно ядене без домати, не е никакво ядене, а в Люкса вкусните домати спадат към графата „екзотика”. Не че няма всякакви сортове „чери”, „свински”, тип „биволско сърце”, странни холандски с дебела кожа и пластмасов привкус, че дори и лилави. Нещо ни липсва в тези домати и чак това лято разбрахме какво – че не сме си ги произвели сами!

По принцип въобще нямахме намерение да се упражняваме в отглеждането на домати, защото лятото прекарваме повече време в България и няма кой да полива насажденията. Мястото е ограничено, няма кой да бере продукцията и въобще на кого му трябва да полага излишни усилия, за да набере пет домата. Така се случи обаче, че ни подариха готов отгледан разсад и ние нали „като ти дават – вземай” се решихме да пробваме. Позакъсняхме явно със засаждането, но пък времето се оказа топло и влажно, та се хванаха бързо нашите домати.

Пак не минахме  без консултации на каква височина да ги връзваме, защото в портфолиото на моя съпруг градинар не фигурираше: „Отглеждал домати”. Очаквахме с интерес ще вържат ли или не. Е, вързаха! Даже взеха и да зреят, което си е по наше мнение цяло постижение. Не минахме и без инвестиции, които се изразяваха в не особено евтини пръчки, вместо колци, но поне с многократна употреба.

Неприятното беше, че тъкмо станаха като топчета за пинг–понг и взеха да гният отдолу. Ха, сега, де! Чудехме се дали не е от многото дъждове. Ама после пък стана доста топло и сухо. Както и да е, имаше и съвсем здрави за наш късмет и радост. През септември вече беряхме по десетина почти узрели на седмица. Мога да кажа, че имаха добър вкус, плътно месо и не много семе, идеални за табуле например. В комбинация с бурно растящия магданоз приготвих не една и две салати. Жалко, че нямаме краставици, но догодина ще насадим и такива, живот и здраве. Щеше да се получи чудесна шопска салата.

За хората от село моят разказ за земеделските постижения на българи в далечно Херцогство ще предизвика най-много иронични и недоверчиви усмивки. Ако пък научат за каква по площ градина става дума, направо ще решат, че се шегуваме. На всичкото отгоре решихме да си сковем и пейка за багажа, а и да можем да поприсядаме след усилния труд. Не, че тя зае чак толкова място, както се вижда на снимките, но все пак допринесе да се почувстваме „влезли във владение”.

И така бързо установихме, че за разлика от морковите, тревата и едни особено дебели и бодливи тръни растат като луди след нашето поливане. Ако се разсеем, после трябва да ги вадим с лопата. Добре, че плевенето ми се удава и макар че изисква време, има нещо релаксиращо и действащо като антистрес терапия да измъквам огромните им корени. Бързо се справях до следващото ни посещение след три дена, когато установявахме, че са  избуяли отново. В битката с плевелите разбрахме, че размерът на градината ни улеснява, защото при по-голямо място сигурно трябваше да плевя денонощно.

Градинарството за мен винаги е било колективно занимание. В детството ми си спомням, че задължителна част от зеленчукопроизводството на баща ми освен размяната на разсад беше и обикалянето на чуждите градини. Не ме разбирайте погрешно, имам предвид да хвърлиш едно око и на конкуренцията, да видиш какъв разсад е използвала, какво е насадила, как го полива и за какво въобще ще използва онова странно растение там с вид на зеле, ама по-различно. Като дойдохме в Люксембург, се запознах с множество зеленчуци, които никога не бях виждала, че и яла. Дребен и тънък зелен боб, тъмнозелени тиквички с доста горчиви кори, бодлив артишок, тумбести чушки с изкуствен вид, неизброими по вид салати, които наричам с общото име„зелентии” и разбира се доста прехвалените аспержи, които освен че са първият зеленчук след зимата са и доста жилави.

Давам си сметка, макар и със закъснение, че българите сме практичен народ и отглеждаме или отглеждахме преди наистина само вкусните зеленчуци. Напоследък и у нас започнаха да отглеждат такива, но ако трябва да избирам между „зучини” и нашите си тиквички, винаги ще предпочета вторите. Пък и празът с какво е по-лош от аспержите? Така че нашите съседи по стопанство започнаха да отглеждат неща, които гадаехме как се ядат, но пък беше любопитно. Някои вдигнаха парници, други насяха декоративен слънчоглед и латинки. Някои си личеше, че имат познания в земеделието, подредиха си перфектно редовете, други насяха каквото им падне и както дойде. Чудехме се защо насяха домати, които после оставиха да се скапят на корена.

Ние действахме планирано и скромно и равносметката в края на октомври беше:

• Дванадесет кила моркови.
• Около десет кила лук.
• Събрани около шейсет броя ягоди „Остара”.
• Около десет кила тиквички.
• Два реда поникнала цикория.
• Два реда с посаден спанак.
• И пет репички от новата реколта.
• Не броим джоджена и магданоза, които брахме през цялото време.

Мисля, че е ясно – плановете за следващата година бяха грандиозни!

И нека голямото засяване да започне сега…

Тъй като размерите на градината бяха далеч от грандиозни, решихме да посадим зеленчуци и плодове за бърза и директна консумация, защото и без това напускахме Люксембург за два месеца през лятото. Нямаше кой да полива, плеви ужасните тръни, които избуяваха, а и да бере реколтата.

От подправките засадихме магданоз, мащерка, джоджен и риган. Избрахме два сорта ягоди, от които цъфна и върза само един, но ние не сме максималисти. Моркови, светлозелени български тиквички (защото в Люкса продават само тъмнозелени), лук и пащърнак. От последния впрочем нищо не поникна.

Съпругът реши да посади цикория, която много обичаме и ядем редовно на салата. Сложното отглеждане, описано в специализираната литература, не го разколеба. Който не е пробвал, не е разбрал, нали така!

Има нещо много романтично, стоплящо душата и носещо визуално удоволствие в непосредствена близост до общинските парцели. Конете!!! Темата за конете, понитата и огромната конюшна там заслужава отделна публикация. Та освен радост за очите, конете ни осигуриха и постоянен източник на тор.

Първите резултати не закъсняха и в края на юни откъснахме първите две тиквички. Останахме много доволни, че отгледахме първите светлозелени тиквички насред морето от вносни зучини. (кората им винаги ми горчи и трябва да я беля за всяко готвене!)

Нещо повече – цикорията поникна, морковите поникнаха, лукът се поизточи – започнахме да обсъждаме размера на щайгите за беритбата!

След това в първите седмици на юли се започна славното бране на тиквички. Растяха с такава скорост, че не смогвахме да ги берем и ядем. Семейството премина на диета от тиквички – пържени, печени, на супа и за разнообразие – сготвени. Наложи се да раздаваме продукцията, за да не се изхвърля. Бяхме изтощени, но доволни и горди!

За хората на село да отглеждаш зеленчуци в градината  е ежедневие. По–творчески настроените може би проявяват въображение, като снимат продукцията си (тук не влизат бабите и дядовците, които не помнят кога са държали фотоапарат!) Останалите просто копаят, садят, поливат, плевят, берат…

В детството си често бивах въвлечена в селскостопанските занимания на родителите си, основно в частта по брането и яденето. Може би от тогава съм развила усет към истинските плодове и зеленчуци, с чудесен вкус, придобит от хубави сортове и обилно слънце. Черешите през май от нашето лозе далеч не бяха лукс, а зрееха в изобилие и водехме кой ли не да си бере. Не помня да съм изпитвала страст за домати, просто си взимах от пълните тави вкъщи и толкоз.

С „пластмасовите“ домати и краставици се сблъскахме челно още първата година в Люксембург. Не знам кое ни впечатли повече – липсата на вкус или цената. В момента мога да се похваля със способноста да откривам къде продават домати, които миришат на такива.

През януари, миналата година, общината ни зарадва приятно, като изпрати предложение да предостави общинска земя на жителите си за зеленчукови градинки. Пиша „градинки“, защото впоследствие те се оказаха доста малки. Кандидатите се оказаха много повече от предвидените парцели. И тук идва сюблимният момент за нашето семейство! Общината разигра парцелите на томбола и моят съпруг се прибра една мартенска вечер с новината, че е един от двайсетте печеливши кандидат– земеделци. Бяхме в несвяст! До полунощ обсъждахме какво можем да посадим, откъде ще го купим, до кой капацитет по селско стопанство ще се допитаме. Парцелът с неуточнени размери във въображението ни се превърна в нива поне един декар. Излишно е да казвам, че моментално се реши, че стъпването във владение, обработката на земята, засаждането и брането трябва да бъдат  надлежно документирани, сортовете трябва да бъдат внимателно подбрани, да бъде прочетена подходяща литература по въпроса и да се уведомят роднините за очаквани рекорди в добивите. Последните реагираха скептично, иронично, с кратки съвети, недоверчиво, разсеяно. Това не ни разколеба.

Бяха изтръскани от прахта книги по градинарство от библиотеката на дядо, бяха купени още няколко на френски език, защото все пак щяхме да действаме на по–различен климат. Започна се голямото купуване на семена – български и не съвсем, за да се види дали ще виреят в Люксембург и местни, защото може да са по–подходящи за тукашните условия. За нула време се запасихме със семена за магданоз, босилек и моркови за три години напред. Пресмятаха се редове, гнезда, размери на лехите, дълбочина на засяването, кое до кое растение вирее най–добре и кое ще вирее по–добре другаде. После общинарите закъсняха с връчването на ключовете за парцелите и изпуснахме целия април. Ругаехме под нос, но теоретично не бяхме се подготвили съвсем. А и някои семена не бяха осигурени.

През май влязохме във владение и бяхме леко изненадани от миниатюрния размер три на четири метра.  Какво пък! Важното е, че ентусиазмът беше голям!

Ако трябва да съм честна, никога, ама никога не съм знаела къде точно се намира държавата Люксембург. Факт е, че никога не ме е интересувало. Обичах географията, но разположението на херцогството в знанията ми беше някъде между Лихтенщайн и Сан Марино. За разлика от много от моите връстници не ставах и лягах с мечтата за имиграция, така че пристигането ни тук въобще не беше планирано. Сега, след като живеем вече цели 11 години (да, да, представяш ли си!) си мисля, че понякога спонтанните решения водят до по-сериозни и трайни промени в живота, отколкото внимателно планираните.

Давам си сметка колко съм се променила от момента, в който се качих на самолета за пръв път, без да съм наясно в каква страна отивам, как ще живея там, как ще се чувства детето ми там и дали ще мога да намеря общ език с местните хора. Напоследък е модно да се говори за „интеграция“ – бърза, успешна и не знам каква си… Е, не вярвам в това! Значение има само личната нагласа, с която тръгваш. Ако си решил, че там ще е твоето по-добро място за живеене, това ще е така, ако не си обаче уверен… ще бъде трудно, разочароващо, депресиращо. Не пожелавам на никой да мине през тези състояния!

За дългото време, през което сме в Люксембург, не ми се е случвало да изпадам в двете крайности от пълен възторг и възхищение до крайно отрицание на страната и хората. Нещо повече, собствената ми родина се издигна неимоверно в очите ми и започнах да я оценявам по-добре. Природата, архитектурата (често занемарена!), храната (истинската!), любопитството към света, гордостта от националната история и традициите (без бутафорията!), свободата днес да си на рафтинг в река, утре на някой връх, а в други ден на море, без да пресичаш граници.
Равносметката за мен е, че да имаш добре устроена държава не е въпрос на някакъв специален национален ген или чип, а на добре организирана и целенасочена политика, която, уви, все още няма кой да подхване у нас.