Автор: lulkata (Page 9 of 11)

Като се поразмисля, никога не съм обичала зимата, защото е студено и тъмно през по-голямата част от дните. Освен това този сезон винаги ми се е струвал твърде дълъг и ограничаващ – няма ги пътешествията, разходките сред природата, пиенето на кафе на балкона следобед, игрите с деца на чист въздух и градинарството, разбира се!

Затова пък човек може да се наслаждава на прекрасни гледки в планината, стига да намери време за разходка там. Да стъпваш в снега, докато хрупа под краката, да се грееш на зимното слънце, въпреки че си се навлякъл с два пуловера. Ами въздухът, ехх…кристален!

Само през този месец може да ми се случи да спя до девет часа сутрин в събота и като стана, навън да е тъмно като в шест сутринта. Добре, че си имаме осветление на сутрешната трапеза, което макар и в миниатюрни размери, осигурява уют и настроение.

Продължих с размишленията какво мога да върша през този зимен месец, за което няма да имам време през друг сезон или няма как да опитам/ преживея/ прочета/ снимам/ сготвя през август например.

Обикаляйки хлебарниците в Люксембург онзи ден, ми хрумна мисълта, че точно през януари имам единствения шанс да си купя Brioche des rois и Galette des rois, защото тематично и двата сладкиша са свързани точно с празници през януари. Да се поперчиш с корона на главата можеш и през март, но да намериш боба в галета, е възможно само през януари.

---

Докато съм на кулинарна тема, се сещам, че сега е моментът да готвя кисело зеле, което сме си приготвили сами, например. Предвид на ограничените му количества, няма никакъв шанс да остане нещо от него до февруари.

Наред до зелето се нарежда и празът, собствено производство. За пет седмици могат да се направят и изядат всички произведени от нас през есента количества праз във формата на супи, баници, равиоли и кюфтета.

След като си е похапнал или преди това, човек може да се отдаде на едно приятно и изключително зимно практикуване на „шейнизъм”. За този вид спорт за предпочитане е да има много сняг около вас и 
най-добре е да бъдете в планината. Не е задължително да има много хора наоколо, но е добре да има голям наклон. Може да си отпуснете гласа, крещейки на детето си „Спри! Спри, ти казвам!”, докато се носите шеметно надолу и орете с крака снега в опит да спрете шейната. Тотален релакс, невъзможен през юни, юли, август!

• 

• 

• 

След яденето и спорта естествено идва ред и на културните занимания, с които може да се заеме човек, докато навън вали дъжд или сняг, а температурите са често под нулата. Посветих тазгодишния януари на японските писатели. Отдавна исках да прочета нещо от Харуки Мураками, чиито книги често заглеждах в книжарниците. След няколко отзива, които прочетох за някои от тях, накрая си купих един сборник с разкази, който много ми хареса. Реших, че като съм започнала с творци от японски произход, мога да продължа в този дух, и прочетох и „Художник на променливия свят” на Казуо Ишигуро. Накрая си припомних и Такаши Мацуока, който пък бях чела преди години с неговите „Облак врабчета” и „Есенен мост”. 

Не мога да кажа, че мечтата ми винаги е била да отида именно в Лисабон. Тази доста отдалечена от България страна дълго време не присъстваше въобще в списъка ни на местата, които трябва да се видят на всяка цена. Лисабон и Порто не са градове като Париж и Лондон, където човек поне веднъж в живота трябва да отиде, защото всеки страстен турист го прави. Аз в Лондон не съм била, в Париж бях веднъж и повече няма да повторя, въпреки клишетата, които се разпространяват за този европейски град. Виж обаче в Португалия бих отишла отново, и то не само в столицата. Петте дена, които прекарахме там, се оказаха недостатъчни, за да видим, почувстваме и усетим напълно живота на местните хора. Ако бяхме решили да попътуваме из страната, може би трябваше да отделим към десетина дена за Синтра, Фатима, Порто.

• 

• 

Опитах се да обобщя в няколко знакови думи впечатлението ни от тази екскурзия.

Топло.  Въпреки че отидохме в края на октомври, времето беше доста топло, което идеално ни устройваше за туризъм. Вярно, че само един ден от всичките пет беше ясно и слънчево, но и в останалите беше приятно, въпреки лекия дъжд. За сравнение тръгнахме от Люксембург при пет градуса максимална температура. В Лисабон разбрахме, че лятото става невъобразимо горещо, докато зимата обикновено не е от най-студените, затова пролетта и есента са най-подходящи за туризъм.

Многоезично. За пореден път се изненадвам приятно, че има държави, в които хората, работещи в туристическия отрасъл, говорят  чужди езици. Тук не става дума само за английския език, разбира се. Беше пълно с френски семейства с деца, испански туристи, по-рядко немци, но пък доста азиатци. В музеите, в градския транспорт, в ресторантите и магазините всички служители говореха английски, френски, понякога испански или поне го разбираха. Бяхме свидетели на комични ситуации, в които испанци и португалци разговаряха на английски, за да се разберат по-добре. Дори и французите бяха принудени понякога да използват различен от собствения си език, за да си поръчат в ресторанта или да си купят нещо в магазините. 

• 

• 

Мултинационално. Освен тълпите от туристи заради ваканцията за Вси светии в централните райони на Лисабон, навсякъде се срещахме с представители на бившите португалски колонии. Имаше хора във всички нюанси на черното от Африка, леко тъмни с азиатски черти, съвършено бели бразилци, невероятно красиви мулатки, дошли незнайно от кой край на света, високи и стройни светлокоси жени, ниски и трътлести мургавелки. 

---

Историческо. Това е следващата страна след Испания, която ме впечатлява със славата на отминала империя. Държава с бележити мореплаватели (дори Христофор Колумб е живял известно време в Португалия), с колонии в Африка, Южна Америка и Азия, няма как да не го покаже в музеите, в архитектурата, в литературата си или в храната. Въпреки че видяхме малка част от културното им наследство, нямаше как да не усетим влиянието на тези отвъдморски, далечни места, до които е стигнал португалецът. Докато гледахме Монумента на Откривателите, си дадохме сметка колко ирония има във факта, че от империя Португалия се беше превърнала в обикновена европейска държава.

• 

• 

Градска мобилност. Няма нищо по-хубаво и удобно за туриста да отиде където поиска по възможно най-лесния начин, като се придвижва с добре организиран градски и междуградски транспорт. За пръв път видяхме регулирано от полицаи наемане на такси още на летището, където трябваше да се строим в колона заедно с куфарите и да чакаме полицаите да ни изберат подходяща за броя и багажа ни  таксиметрова кола. Симпатичният шофьор качи куфара ни, погледна адреса на хотела, намери го на GPS и каза след колко минути ще пристигнем на мястото. Цената на таксито в Лисабон беше направо символична, особено на фона на тарифите в Люксембург. Впоследствие разбрахме, че сме можели да използваме метро и автобус, които също са на доста прилични цени. Въобще Лисабон се оказа град, в който можеш да се качиш на всевъзможни превозни средства и да стигнеш до всичките му точки сравнително лесно. Трамвай, разбира се, тази национална гордост, но също четири линии на метро, фуникулер, автобус, градска железница, влак, рикша, електрическа тротинетка и дори бъги.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Вкусно. Аз, като любител на всякаква морска храна, бях подготвена да изям несметни количества от миди, риби, октоподи и всякакви такива създания, които ми се мернеха в чинията. Така се случи, че първите пъти ядохме в историческата и съответно по–туристическа част на града – квартала Байро Алто. Впоследствие открихме, че вкусът и цената на ястията се променят пропорционално на отдалечаването от ресторантите, наречени „капани за туристи“. Ципура, лаврак, сардини и, разбира се, риба треска (bacalhau) бяха поднесени със задушени картофи и моркови, добре овкусени и на напълно прилични цени. Имаше интересни кюфтета от риба за предястие, както и португалското подобие на паеля, с повече сос в ориза. Установихме, че португалците са далеч от вегетарианството, защото поднасят много масово печени меса на шишове, пържоли, джолани и много масово си ги ядат.
Най–вкусната и умерено солена маслинена паста открихме и ядохме там. 

Няма как да пропусна прочутите Pastéis de nata и Pastéis de Belém, малки кошнички от маслено тесто, пълнени с яйчен крем, които бяха надлежно дегустирани в различни сладкарници, като не пропуснахме най-прочутата Antiga Confeiteira de Belém. Ако си почитател на сладостите, Лисабон е твоето място, защото сладкарниците и кафенетата преливат от сладкиши, преобладаващо с яйчен крем и канела.

Не пропуснахме да пийнем порто Vinho do Porto, но не посмяхме да пробваме вишневия ликьор Ginja, като решихме да го оставим за друг път.

Нашенско. В нощта на Вси Светии Байро Алто, а може би и други райони, беше потопен в стихията на празненствата. В просъница чувахме тътена от улицата, съчетание от музика, възгласи, викове, трясъци на счупено стъкло и висок градус на настроение. На сутринта видяхме резултата от нощната вакханалия, материализирал се в счупени шишета по улиците, тротоари, обсипани със смачкани или недопити пластмасови чаши, остатъци от храна и други боклуци, опикани площади. Истински погром, сред който погнусени бързахме да се придвижим в по-чистата част на представителния център. Нещо, което винаги ми прави впечатление и констатирах тази същата сутрин бяха безбройните графити, с които бяха надраскани и подписани фасадите на къщите, стените и боклукчийските кофи. Това ме върна някак в нашата столица, отдавна паднала в жертва на този своеобразен „творчески гений“, за който няма спирачка. 

• 

• 

Отдавна имах голямо желание да направя една кратка фотосесия на конете, живеещи в близост до нашата малка градина. Всеки път те бяха различни,често се случваше да са твърде далеч за снимане, понякога препускаха насам–натам доста безотговорно за фотозвезди, друг път бяха покрити със странни палта, слънцето не беше в подходяща позиция, а когато беше – просто не носех фотоапарат. 

---

---

---

Бели, тъмнокафяви, почти черни жребци, често разделени самостоятелно, две–три кобилки накуп във всякакви цветове и нюанси, всички доверчиво се приближават и подават муцуни или за морков, или просто да ни погледат. Рядко се случва някой като див мустанг да препусне по ливадите, а грамадният им ръст отблизо всява респект и страхопочитание. Благородство, наивност, доверчивост, надежда за разходка, кротост, любопитство, незаинтересованост, пренебрежение – всичко можеш да прочетеш в големите им очи.

---

---

• 

• 

• 

• 

• 

• 

---

---

Най-интересни са понитата, защото са неочаквано миниатюрни до атлетичните си събратя, защото изглеждат декоративни и хрисими и трудно можеш да повярваш, че са коне като другите.

---

---

---

Създаваме този раздел, за да повдигнем един крайно належащ въпрос: ще оцелее ли българският език? Може би ви звучи прекалено стряскащо? Все пак сме над 9 милиона българи по света, ще кажете, как така ще изчезне родният ни език? Издават се книги, вестници, списания на български, децата учат езика, хората го говорят, пишат на него – наистина ли има заплаха?

Да, заплаха има!

Условно бихме могли да разграничим 3 заплахи пред съществуването на родния ни език: демографската заплаха, технологичната заплаха и чуждото влияние.

1. Демографската заплаха

От една страна, българският език не е в положението на редица малцинствени езици, които буквално изчезват. Населението на България (7,36 милиона според последното официално преброяване от 2011 г.), макар и намаляващо (според прогнозите на Евростат през 2020 г. ще бъде 6,95 милиона), не е чак толкова малко в сравнение с населението на други европейски държави: по брой на населението зад страната ни се нареждат 12 други държави от Европейския съюз (ЕС)[1]. В този смисъл при равни други условия езиците на тези страни може би са в по-застрашено положение. Освен това според различни оценки в чужбина живеят над 2 милиона българи – емигранти и исторически малцинства в Сърбия, Молдова, Румъния, Украйна, Унгария, Албания и др.

Трябва обаче да се обърне внимание на факта, че демографските тенденции наистина са стряскащи. От 9 милиона през 1989 г. днес населението на България е спаднало до малко над 7 милиона. Според Евростат през 2050 г. то ще намалее до 5,56 милиона, а през 2080 – до 4,59 милиона. Т.е. макар че към днешна дата заплахата по отношение на езика ни не е прекомерно голяма (особено в сравнение с положението в други страни с много по-малко насeление), видно е, че в бъдеще тя ще нараства.

От друга страна, не за всички граждани на България българският е майчин език. По данни на НСИ от 2011 г. около 8,9 % са от турски етнически произход, а 4,9 % от ромски[2]. По различни данни вече за около 40 – 50 % от новородените българският не е майчин език. Колкото до българите, емигрирали масово през последните години в чужбина, според личните ми наблюдения техните деца все по-рядко ще владеят българския като майчин език. При сегашната липса на държавна политика за опазване и разпространение на българския език и култура тази тенденция трудно ще бъде обърната в скоро време.

2. Технологичната заплаха

Със стремителното научно-техническо развитие през последните десетилетия (особено на цифровите технологии) голяма част от общуването на български (естествено, както и на другите съвременни езици) се пренесе във виртуалното пространство. Бурно развитие има и при езиковите технологии, които участват при изграждането на приложенията за автоматичен превод, при създаването на съдържание и при управлението на многоезикова информация. Макар че у нас се полагат усилия в тази област (от Секцията по компютърна лингвистика към Института за български език), изоставането ни в сравнение със световните езици е очевидно.

Европейски експерти в областта на езиковите технологии от Европейската мрежа за върхови постижения МЕТА-НЕТ са оценили състоянието на езиковите ресурси и технологии на 30 от близо 80-те езика, които се говорят в Европа. Езиците са били оценени в четири категории: автоматичен превод, обработка и синтез на реч, анализ на текст и общо състояние на езиковите ресурси. Нашият език попада в предпоследната група заедно с езици като баския, каталонския, гръцкия, португалския, норвежкия, унгарския, полския и др., чиито технологии и ресурси са оценени като „частично развити“, в трите категории без автоматичния превод (в тази категория сме в последната група). По-ниски оценки получават например румънският и сръбският. Все пак трябва да се има предвид, че проучването е представено през 2012 г., а оттогава насам нещата са претърпели развитие.

3. Чуждото влияние

Както вече бе споменато по-горе, голяма част от общуването на български език вече се извършва във виртуалното пространство. Гражданите се информират предимно от електронните средства за масово осведомяване. Съдържанието в световната мрежа (интернет) се създава почти изцяло на английски език и в по-малка степен на други чужди за нас езици, като френски, немски, руски, испански и т.н. Много малко съдържание се създава пряко на български, почти винаги се превежда от друг език, а това неминуемо оказва влияние, дори и при високо качество на превода (каквото, впрочем, все по-рядко се среща).

Световната наука също се създава на чужд език, практическото приложение на научните открития и нововъведенията са свързани с чужд език. Заради присъединяването на страната ни към ЕС голяма част от законодателството ни вече се съставя на чужд език, макар и с превод на български, под формата на директиви (които изискват пренасяне в българското законодателство), регламенти (които са пряко приложими във всички държави членки), решения и др.

Тъй като в България не се провежда политика за опазване на българския език, всичко това води до масово навлизане на чуждици за обозначаване на новите понятия. От една страна, така езикът се обогатява и това не бива да се отрича. От друга страна, явлението протича напълно стихийно, без вътрешна логика и система. По-лошото е, че вече използваме все повече чуждици и заемки дори и за понятия, за които имаме установени български думи и термини, просто защото почти никой не се старае да употребява тези български термини. Вече няма да чуете за започването на ново телевизионно предаване, защото то стартира, предприемачите са станали бизнесмени, търговците – трейдъри, договорите са контракти, кандидатите за работа винаги се явяват на интервю, а не на събеседване, говорим за функционирането на даден закон, а не за действието му, хората се фрустрират, но не се разстройват. За по-стряскащите случаи, като езика в областта на информатиката, финансите или медицината, няма да споменаваме сега, на тях ще посветим отделни статии…

Тази заплаха, свързана с качеството на езика, за мен е по-опасна и по-близка от другите. Когато думите с чужд произход започнат да получават явен превес над родните, положението вече излиза извън контрол. По-възрастните хора, които не са напълно в крак с новите думи, вече изпитват затруднения да разбират какво им казват говорителите по телевизията (напр. когато става дума за газови хъбове, интерконектори, технопаркове, технологични клъстери, иновации, ребрандиране) или продавачите в центровете за обслужване на клиенти (с новия ни абонаментен план имаш свобода да комуникираш и сърфираш в България и Европейския съюз, получаваш национални минути…). Бедният речник, неправилната употреба на думите (и българските, и чуждите), безобразният правопис, непознаването на граматиката от страна на политиците, журналистите, преводачите, юристите, писателите, обикновените хора – всичко това още повече влошава положението.

На това ще бъде посветен този раздел от нашия блог (отново чужда дума, дали не можем да измислим нещо по въпроса?), а целта ни е съвсем проста – да разбуним духовете[3], да стреснем обществото и да насърчаваме хората да говорят на чист български език!

Автор: вторият на люлката – икономист по образование, преводач по занятие, любител на книгите по призвание.

---

[1] По данни на Евростат: https://ec.europa.eu/eurostat/tgm/table.do?tab=table&init=1&language=en&pcode=tps00001&plugin=1

[2] Според преброяването на населението, проведено от НСИ през 2011 г., лицата, отговорили на доброволния въпрос за етническа принадлежност, са 6 680 980, като от тях като турци се определят 588 318, а като роми – 325 343. http://www.nsi.bg/census2011/pagebg2.php?p2=175&sp2=190

[3] Но не да ги разбудим!

Лятото в Люксембург приключи в събота – официално и реално! Все някога щеше да се случи и все пак сме доволни, че времето щедро ни отпусна едни три седмици на безметежно топло време. Сандали през септември – направо да не повярваш! Слънчеви бани по балконите до два часа следобед, защото после става нетърпимо жежко. Да, представи си! Спешно снабдяване със сладолед от магазина, защото е кощунство да не се разхладиш за последно. Разходка в осем вечерта без чадър и по къс ръкав. Пиене на кафе на тересата в 9 часа сутринта, без да ти замръзне носът. Ей такива хубави моменти ни бяха отпуснати временно.

Поради тази причина не беше изненада за нас, че доматите взеха да зреят като луди, ягодите да цъфтят отново и цвеклото да се пука по шевовете от дебелина.

Тиквичките на останаха по–назад и се отчетоха подобаващо.

Есента никога не ми е била любим сезон, но с носталгия си спомням топлите септември и октомври от времето, когато си бяхме в България. Да отидеш на море през септември не звучеше невероятно, а да отидеш на гроздобер през октомври не значеше да зъзнеш от сутринта, късайки и нареждайки чепките в щайги. Тези два месеца бяха свързани винаги с ходенето за гъби и слагането на зелето, като последното си беше цял ритуал.

Сега в Люксембург за гъби не ходим, нито има подходящо зеле за правене, най–много да посетим ябълковите градини, където срещу заплащане имаме удоволствието да си наберем ябълки на цени като в магазина. Но пък имаме градина и не е за чудене, че при информацията за предстоящо падане на температурите се втурнахме да обираме каквото е останало. Така се сдобих с огромно количество зелени домати, които се чудя как да използвам. Все още има надежда в нас, че времето ще се смили и ще ни подари още топли дни, но кой знае. В ход са плановете за следващия земеделски сезон, а съседите по градинка оплюхме за пълното безхаберие да насадиш по десет–двайсет корена домати, те да узреят и да ги оставиш да се скапят на корена ей така. Особено чери доматите им изглеждаха тооолкова вкусни. Решихме, че догодина и ние трябва някак си да си посадим такива. Само целината нещо се скапа и дори не стана на глави, ама пък какъв праз извадихме!

Има нещо много утешително, че имаме къде да се радваме на пасящи коне и понита, да си берем зеленчуците, да си събираме копъра и джоджена и да чакаме следващото затопляне, макар и след шест месеца чак.