Категория: Двама в градината (Page 1 of 2)

Тази книга е за всеки, който иска да разбере как един математик може да стане успешен преводач и журналист. Да, известният Владимир Береану, прочул се още през 1989 г. с превода си в ефир на румънската телевизионна революция за свалянето на Чаушеску, е математик по образование.

Авторът увлекателно и с много чувство за хумор разказва различни епизоди от живота си: ученическите си години в Букурещ и Лондон, следването си в София, началото на преводаческата си кариера. Прави интересни сравнения между икономическото и политическото положение и живота в Румъния, Англия и България през 70-те и 80-те години на ХХ век (вероятно за учудване на мнозина сравнението е в полза на България, а не на Англия). Береану разказва как се е предложил за сътрудник на КДС, но са му отказали, а също как е станал „фиксър“ в бюро „Преводи“ (за да научите какво е „фиксър“ обаче, трябва да прочетете книгата). От преводаческата му кариера особено любопитен е опитът му като симултанен преводач във филмотечното кино „Дружба“, най-посещаваното в София по оново време. Читателят ще открие как „Отнесени от вихъра“ може от драма да се превърне в комедия поради махмурлука на преводача и как се превежда филм с Брус Лий с фонограма на китайски (без преводачът да владее китайски, разбира се). Освен за работа авторът разказва много и за свободното време – любознателните ще си припомнят студентските бригади и ще научат какво е почивка all exclusive.

Не по-малко интересни са разказите на Береану за най-новата ни история. Читателят ще научи например как през 1999 г. „Овергаз“ отбелязва газифицирането на гр. Банкя с тържество в градината на жител на града, който по-късно ще стане главен секретар на МВР, кмет на София и министър-председател на страната. Освен разказваните забавни случки Береану описва и анализира и редица явления от прехода: създаването на престъпните групировки, финансовите пирамиди, криминалната приватизация, заграбването на черноморското ни крайбрежие от политиците и престъпниците. Споделя опита си като първи разследващ журналист в България в предаването „Частен случай“ (например случая със скандалния радиоводещ и измамник Боби Цанков). Береану отново прави сравнения между България и Румъния, която продължава да посещава редовно и след смъртта на баща си. Този път сравненията са в полза на Румъния…

Рядко се случва есента да е топла и слънчева в Люксембург. За тринайсет години само два пъти сме били свидетели на такова приятно чудо – три недели подред да се чудим къде по–напред да отидем на разходка. Край река, в гора, през поля с крави и ябълкови дървета, по многобройните велосипедни маршрути с ширнали се лозя.

Скучаещите по къщите си местни жители се събуждат от летаргията си и се втурват с деца, с велосипеди, по двойки и с кучета да се наслаждават на слънчевите и топли дни, защото често те са наистина последни. Из горите на херцогството щъкат хора, говорещи всякакви езици, но задължително поздравяващи с „Moïen“.

Manternach е село в югоизточната част на държавата, подобно е на много други като него, но от него тръгват множество живописни маршрути покрай река и през гори, пълни с лъкатушещи пътеки около скали с причудливи форми и речни водопади.

Никога не пропускаме да посетим любимия парк в Mondorf-les-Bains.

Отдавна имах голямо желание да направя една кратка фотосесия на конете, живеещи в близост до нашата малка градина. Всеки път те бяха различни,често се случваше да са твърде далеч за снимане, понякога препускаха насам–натам доста безотговорно за фотозвезди, друг път бяха покрити със странни палта, слънцето не беше в подходяща позиция, а когато беше – просто не носех фотоапарат. 

Бели, тъмнокафяви, почти черни жребци, често разделени самостоятелно, две–три кобилки накуп във всякакви цветове и нюанси, всички доверчиво се приближават и подават муцуни или за морков, или просто да ни погледат. Рядко се случва някой като див мустанг да препусне по ливадите, а грамадният им ръст отблизо всява респект и страхопочитание. Благородство, наивност, доверчивост, надежда за разходка, кротост, любопитство, незаинтересованост, пренебрежение – всичко можеш да прочетеш в големите им очи.

Най-интересни са понитата, защото са неочаквано миниатюрни до атлетичните си събратя, защото изглеждат декоративни и хрисими и трудно можеш да повярваш, че са коне като другите.

Лятото в Люксембург приключи в събота – официално и реално! Все някога щеше да се случи и все пак сме доволни, че времето щедро ни отпусна едни три седмици на безметежно топло време. Сандали през септември – направо да не повярваш! Слънчеви бани по балконите до два часа следобед, защото после става нетърпимо жежко. Да, представи си! Спешно снабдяване със сладолед от магазина, защото е кощунство да не се разхладиш за последно. Разходка в осем вечерта без чадър и по къс ръкав. Пиене на кафе на тересата в 9 часа сутринта, без да ти замръзне носът. Ей такива хубави моменти ни бяха отпуснати временно.

Поради тази причина не беше изненада за нас, че доматите взеха да зреят като луди, ягодите да цъфтят отново и цвеклото да се пука по шевовете от дебелина.

Тиквичките на останаха по–назад и се отчетоха подобаващо.

Есента никога не ми е била любим сезон, но с носталгия си спомням топлите септември и октомври от времето, когато си бяхме в България. Да отидеш на море през септември не звучеше невероятно, а да отидеш на гроздобер през октомври не значеше да зъзнеш от сутринта, късайки и нареждайки чепките в щайги. Тези два месеца бяха свързани винаги с ходенето за гъби и слагането на зелето, като последното си беше цял ритуал.

Сега в Люксембург за гъби не ходим, нито има подходящо зеле за правене, най–много да посетим ябълковите градини, където срещу заплащане имаме удоволствието да си наберем ябълки на цени като в магазина. Но пък имаме градина и не е за чудене, че при информацията за предстоящо падане на температурите се втурнахме да обираме каквото е останало. Така се сдобих с огромно количество зелени домати, които се чудя как да използвам. Все още има надежда в нас, че времето ще се смили и ще ни подари още топли дни, но кой знае. В ход са плановете за следващия земеделски сезон, а съседите по градинка оплюхме за пълното безхаберие да насадиш по десет–двайсет корена домати, те да узреят и да ги оставиш да се скапят на корена ей така. Особено чери доматите им изглеждаха тооолкова вкусни. Решихме, че догодина и ние трябва някак си да си посадим такива. Само целината нещо се скапа и дори не стана на глави, ама пък какъв праз извадихме!

Има нещо много утешително, че имаме къде да се радваме на пасящи коне и понита, да си берем зеленчуците, да си събираме копъра и джоджена и да чакаме следващото затопляне, макар и след шест месеца чак.