Личен блог

Категория: За мен

Градините на „Виландри“, където салатите не са непременно зелени и не се ядат

Всеки замък от долината на Лоара, който разглеждахме, притежаваше нещо специално, което го открояваше от останалите. При един се наблягаше на предълга история, свързана с държавността и политиката на Франция, при друг собствениците бяха показали красотата на семейното богатство чрез обзавеждане и старинни мебели. Трети ни впечатляваше повече с дългата върволица от собственици и фаворити на кралете, отколкото с архитектурата и стила си. Безспорно замъкът „Виландри“ ни порази с градините си, изкусно създадени и поддържани с прецизност, на която всеки себеуважаващ се ландшафтен архитект би завидял.

Територията на замъка представлява петнадесет хектара от неголяма долина, като само градините му заемат площ от седем хектара. През 1934 година те получават статут на исторически паметник и са образец за ренесансов тип градинска архитектура.

Разположени са на четири нива, като на най–долното са плодните дръвчета и зеленчуците в най–невероятни цветове, аранжирани в девет правоъгълника. Цветова експлозия от нюанси на зелено и мораво, подредени в строга геометрия. Лук, цветно зеле, моркови, цвекло и рози съжителстват с беседки и фонтани. От 2009 година в името на екологията не се използват хербициди и инсектициди. Земята не се прекопава, а мястото на насажденията се сменя през три години, за да не се допуска обедняване на почвата.

Между зеленчуковите градини и църквата е отделено място за билки, подправки и лечебни растения. Тази градина също е създадена още през епохата на Средновековието. Ако туристът застане под лозите, пред погледа му се открива спираща дъха гледка към кулите на „Виландри“.

На втора линия са засадени високи чемширени храсти, достигащи размера на малки дървета, оформени в причудливи и прецизни форми. Обособени са като четири отделни градини, посветени на видовете любов – нежната, страстната, непостоянната и трагичната. Мястото се явява естествено продължение на залата за приеми на двореца и е подходящо за разходка.

Като естествено продължение на градините на любовта идват градините на малтийския кръст, кръста на Лангедок и баския кръст, както и музикалната градина, която е зад рова.

Едно ниво нагоре на третата тераса е изградена водната градина, в която има езеро във формата на огледало, датиращо от времето на Луи XV. Мястото е оформено като тихо и спокойно кътче, идеално за медитация. Оградено е с кордон от 1015 липови дървета, които ежегодно се подрязват от четирима градинари в продължение на три месеца.

В дъното зад водната градина се намира незавършената идея на собственика Йоахим Карвальо, придобил замъка през 1906 г., за градина на слънцето и детска площадка.

През 1536 година, когато Жан льо Бретон построява шатото, от средновековната крепост той оставя само основите и главната кула. След това през различни периоди замъкът е сменял собствениците си, сред които е бил и по-малкият брат на Наполеон – Жером Бонапарт. През XIX век собствениците се сменят често, като най-известният е Пиер-Лоран Енгерло, който превръща всички градини в обширен парк в английски стил съвсем в духа на тогавашното време.

През 1906 година Йоахим Карвальо и неговата съпруга Ан Коулман стават собственици на имението и полагат огромна работа, за да върнат облика на градините от XVI век. Техният правнук Анри Карвальо понастоящем управлява този невероятен паметник на архитектурата.

Салон
Трапезария
Кухня
Спалнята на принц Жером Бонапарт
Легло в стаята, обитавана от Ан Коулман
Детска спалня
Гоблен с изображение на богинята на лова Диана

Таванът на салона в източен стил е съставен от 3600 дървени части и е докаран от испански дворец в град Толедо. Изработен е от мавритански майстори в смес от християнски и арабски стил.

Таван в стил мудехар

Разхождаме се в самия замък и усещаме атмосферата на изминали векове и хармония между различните стилове в големия салон от 18 век, трапезарията в цвят сьомга, парадното стълбище в стил Луи XV, забележителната библиотека, картинната галерия с преобладаващи религиозни испански платна от 17 век, ориенталския салон с тавана в стил „мудехар“, най–новата зала от 2015 година, посветена на Франсоа I, и терасата на донжона с пленяваща гледка към градините. Градините са бижуто на това място, особено във времето от март, когато цъфтят лалетата, до края на есента и оранжевите нюанси на тиквите.

Замъкът „Шеверни“

Широка алея, посипана с бял чакъл, ни отвежда към замъка „Шеверни“. Той е заобиколен от градини, пропити с влага от честите дъждове. Тук–там по дърветата стои все още великденската украса под формата на огромни яйца.

След Шамбор този замък ни харесва много повече, защото размерите му са по–скромни и в него витае духът на хора, които действително са живели там. Още от построяването си преди 600 години замъкът се владее от аристократите от рода Юро, като според пътеводителя сегашните собственици обитават дясното крило на шатото.

В част от градината са разположени фигурите на шведския скулптур Гудмар Олафсон, посветени на любовта и семейството.

Това са овощните градини на замъка, в които виждаме учудващо ниски ябълкови и крушови дръвчета. На територията на замъка има няколко тематични градини — учебна зеленчукова градина, лабиринт, където може да поиграеш с децата си, градина на любовта, парк с лалета.

Вътрешността на замъка е обзаведена с прекрасно запазени мебели, които те връщат в минали времена и епохи. Трапезария, спални, детска стая, дори стая за младоженци заемат партерния етаж. Подредени са старателно и с вкус. На втория етаж се помещават спални, огромна оръжейна стая, пълна със сандъци, брони и оръжие и кралската спалня.

Основателят на Шеверни, граф Анри Юро

Най–впечатляваща е спалнята, която се пази за краля, ако реши да посети замъка. Стените са изолирани с дебели гоблени, всеки шум е заглушен, а осветлението е приглушено. Сядаш в кресло и ако няма други туристи, се пренасяш в минали времена.

Бившата оранжерия може да предизвика завист с размерите си у всеки уважаващ себе си градинар, но е превърната в нещо между ресторант и кафене, където туристите могат да опитат занаятчийски сладолед. Един от видовете е кръстен „Булгарикус“ и е с вкус на „йогурт“, т.е. кисело мляко. Опитваме го, вкусен е, макар и не чак толкова, колкото очаква човек след прочетените хвалебествени брошури. Самият „ресторант“ предлага само сандвичи и пакетирани храни, но служителите твърдят, че това е извънредно. Във всеки случай кафето им се оказва превъзходно, а и точно по това време времето се смилява над нас и ни отпуска малко слънце, така че сме много доволни.

Напускаме „Шеверни“ и се насочваме към едно селце в близост до старата френска столица Тур, където ще отседнем, отново в земеделско стопанство, отдавна превърнато в къща за гости. По пътя ще се отбием и в живописния град Амбоаз, където е прекарал последните години от живота си Леонардо да Винчи. Накрая ни предстои да видим още един замък, който обаче още не сме си харесали окончателно — изборът е голям, а времето ни е ограничено.

В долината на река Лоара: базиликата „Света Богородица“ в Cléry-Saint-André и замъкът „Meung-sur-Loire“

Няма нищо по-вълнуващо от нечие свидетелство за една катедрала или дори църква, че точно в нея се е случило чудо. Католически и православни, мрачни и величествени, пълни с витражи и тленните останки на знатни особи, сред всички храмове се открояват тези, които носят историята за статуя, икона, която оживява и сълзи се стичат по лицето на Божията майка, или пък стенопис, на който многозначително изниква образът на Христос.

От такава катедрала започна пътешествието ни в долината на река Лоара, съпроводено с променливо време, яростен дъжд, внезапно изскачащо слънце, досаден вятър и литри от вода, които се стоварват върху колата и самите нас, когато решим да излезем от нея.

През 1280 година на около 10 километра от град Орлеан работници поставят в параклис намерена в храстите статуя на Света Богородица. Към нея започват да се стичат тълпи от поклонници и параклисът се превръща в църква. През 1428 година тя е разрушена от англичаните, но французите я издигат наново и при Луи XI придобива внушителния си облик на катедрала. Елегантният и силует се извисява в малкото градче Клери Сент Андре, разположено на левия бряг на Лоара.

На 26 май 1670 г. 42 свидители видели как лицата на Дева Мария и Младенеца Исус на статуята оживяват, променят цвета си, няколко пъти преминават от агонизираща бледност към силна руменина, покриват се с пот и сълзи.

Случайно или не, посетихме „Нотр Дам дьо Клери“ точно два дни преди 354-годишнина от чудото. Късметът на туриста не ни напусна през цялото пътешествие след това, като спираше по магически начин дъжда точно преди да излезем за обиколка на поредния замък, за разходка в красив парк или градина и за търсене на сухо място за хранене. С ръка на сърцето признавам, че ни предпази през дългия път обратно към Люксембург, през който на моменти дъждът и бурята буквално правеха пелена пред колата.

Поради късното ни пристигане и настаняване в Клери, първия следобед в долината на Лоара посетихме най–близкия замък в околността „Meung-sur-Loire“, или „Ман сюр Лоар“, както ни го произнесе собственичката на фермата, в която отседнахме. Без съмнение това е един от най–старите замъци в района, защото през 2019 година навършва 810 години. Служил е за резиденция на епископите на Орлеан и не е имал военно–отбранителна функция, което личи от архитектурата му. Двете фасади са строени по различно време, първата е средновековна от 13 век, докато втората вече препраща към стила на класицизма от 18 век. Градините около парка не впечатляват с разкоша и геометрията на тези в другите замъци, може би поради липсата на средства и прекалено честата смяна на собствениците. Все пак личи усилието да се привличат туристи с изградения за децата парк, с фигурите на влечуги из него и измислената с чисто комерсиална цел история за дракони, шестващи в миналото из замъка.

Обиколката започва от сводест и хладен сутерен, в който се прожектира видео, разказващо историята на замъка. На древни маси в последна степен на разпадане са поставени табели с любопитна информация за епохата на строежа, обитателите на сградата и най–разпространените ругатни през вековете. Пътят ни минава през задължителния параклис, след което продължаваме към двадесетина богато мебелирани стаи, облицовани с дървена дограма. Любопитна табела ни уведомява, че всяко помещение има различна миризма, в зависимост от предназначението, което е имало през годините. Още в първата стая усещаме ухание на непрани чорапи, после то преминава в неопределена смрад на старо и на вехти гардероби, следва сладникав мирис (в стаята за дегустация на ликьори) и най–сетне за наше щастие издевателството над обонянието ни се размива във въздуха и преминаваме към втория етаж.

В така наречената „Билкова стая“ се съхраняват стръкове от билки, колби и стъклени шишета, но мухълът по едната стена говори за силна влага, която руши фасадата.

Тръгваме из парка с надежда да се стоплим на слънце след усойната вътрешност на сградата и бродим по алеите, които отвеждат до кошери с мед и частично паднал каменен зид. Стройна колона от липи, чуруликащи птици и никакви облаци на хоризонта ни изпълват с оптимизъм за следващия ден, планиран за посещение на замъка „Шамбор“.

Как станахме жители на Великото херцогство Люксембург

 

Ако трябва да съм честна, никога, ама никога не съм знаела къде точно се намира държавата Люксембург. Факт е, че никога не ме е интересувало. Обичах географията, но разположението на херцогството в знанията ми беше някъде между Лихтенщайн и Сан Марино. За разлика от много от моите връстници не ставах и лягах с мечтата за имиграция, така че пристигането ни тук въобще не беше планирано. Сега, след като живеем вече цели 11 години (да, да, представяш ли си!) си мисля, че понякога спонтанните решения водят до по-сериозни и трайни промени в живота, отколкото внимателно планираните.

Давам си сметка колко съм се променила от момента, в който се качих на самолета за пръв път, без да съм наясно в каква страна отивам, как ще живея там, как ще се чувства детето ми там и дали ще мога да намеря общ език с местните хора. Напоследък е модно да се говори за „интеграция“ – бърза, успешна и не знам каква си… Е, не вярвам в това! Значение има само личната нагласа, с която тръгваш. Ако си решил, че там ще е твоето по-добро място за живеене, това ще е така, ако не си обаче уверен… ще бъде трудно, разочароващо, депресиращо. Не пожелавам на никой да мине през тези състояния!

 

 

 

За дългото време, през което сме в Люксембург, не ми се е случвало да изпадам в двете крайности от пълен възторг и възхищение до крайно отрицание на страната и хората. Нещо повече, собствената ми родина се издигна неимоверно в очите ми и започнах да я оценявам по-добре. Природата, архитектурата (често занемарена!), храната (истинската!), любопитството към света, гордостта от националната история и традициите (без бутафорията!), свободата днес да си на рафтинг в река, утре на някой връх, а в други ден на море, без да пресичаш граници.
Равносметката за мен е, че да имаш добре устроена държава не е въпрос на някакъв специален национален ген или чип, а на добре организирана и целенасочена политика, която, уви, все още няма кой да подхване у нас.

ЗА МЕН

Здравейте!

Казвам се Силвия, по образование съм филолог, в момента съм майка на пълен работен ден, готвач, с уклон към кулинарията, любител градинар, готова за всякакви пътешествия по всяко време.

Дълго време планирах да създам свой виртуален дневник за споделяне на спомени, преживявания, снимки, рецепти, вдъхновения. Спираше ме липсата на време, решителност, притеснения, че няма да се справя с техническата част на блога, страх от творческа криза в писането. Сега, мотивирана и подкрепена силно от съпруга ми, се захващам.

Обичам да: готвя нови и разнообразни ястия, да пътувам, да мързелувам, да пия кафе с компания (мога и без, но пък по цял ден!), да купувам списания, които после не чета, да купувам повече цветя в саксии, отколкото имам място да гледам, да спя до късно, да посещавам зеленчукови пазари…

Не обичам: говорещите на висок глас хора, да вали дъжд, да се срещам с хора, които говорят само за себе си, да ми казват какво да правя/ не правя, да ми връзват тенекия, да ми казват „Ще видим, има време!“ или „Хайде, ще се чуем!“

error: Content is protected !!