След като преди 15 години си бях купил електрически телбод (такер), без да знам със сигурност за какво ще го ползвам, най-после дойде времето да влезе в употреба. Установихме, че кухненските ни столове са станали много твърди, и решихме да ги претапицираме. Никога не бяхме правили нещо подобно и имахме известни притеснения дали ще се получи добре, но в един момент се престрашихме.
Започнахме с развинтване на двата винта, крепящи седалката.
После дойде най-трудоемката част — изваждането на телчетата (скобите). От всички инструменти, с които разполагахме, най-удачно се оказа това да се прави с нож и клещи.
Първо извадихме скобите на подлепващото, а после и на основния плат.
В крайна сметка установихме, че дунапренът се е разпаднал напълно, като при това е започнал да лепне, поради което отстраняването му не беше много лесно. Последва изпиране на плата — решихме да не го сменяме, защото е в прилично състояние и добре се връзва цветово с кухненската мебелировка. След това изрязахме ново подлепващо и нов дунапрен по формата на седалката.
За повторното опъване на плата се наложи да си помогнем с тиксо. Работата с електрическия телбод се оказа не особено трудна. Единственото, за което трябваше да се внимава, бе телбодът да се притиска старателно до основата, иначе скобите не се забиваха докрай и се налагаше да се дозачукват.
В крайна сметка се получи нелошо. Външният вид не се промени — само цветът се посъживи от прането, а седалката на претапицирания стол стана с няколко сантиметра по-висока — но удобството при седене вече е несравнимо по-голямо.
След този експеримент сме готови и за по-сериозни тапицерски дела.
Някак прекалено тихо и задрямало е всичко в това скрито село в Балкана. Пръснатите из тази ограничена долина къщи създават илюзия за малко и компактно населено място. Това обаче е само илюзия. Ако посетителят на това прекрасно кътче си направи труда да обиколи всички обрасли и разчистени улички и преброи всички скрити и явни, нови и стари, обновени и запустели къщи, ще установи с изненада, че Боженци е съвсем прилично по размер село. Думата „село“ също не му приляга, защото тук липсват типично българските разхвърляни и зле подредени дворове, в които доматите съседстват с кокошарник, а той пък примерно граничи със струпани от години боклуци. Наличието на туристи и безброй котки навява асоциации за гръцко село на Тасос, но горският въздух е различен и дърветата са много.
Въпреки разликата между обгрижените къщи и тези с изоставените дворове, властва една хармония и оптимизъм, че все пак стопаните на последните ще се върнат и ще ги съживят някой ден. Не бих казала, че в другите села из България се усеща този оптимизъм, но тук като че ли го има. Сигурно се дължи на постоянния поток от туристи, които пристигат през почивните дни. Или пък надежда за нов живот вдъхват многото обновени къщи, с чисто нови порти и чардаци. А е възможно и лятото да допринася за жизнерадостния вид на Боженци, когато всичко цъфти, дърветата са зелени, механите отворени, котките многобройни, топло е и собствениците на къщите са надошли и са спретнали градинките си.
Първата ми мисъл, след като пристигнем и се огледаме наоколо, е как са строили тези къщи избягалите болярски родове (ако е вярна легендата за болярката Божана и нейните деца). Колко ли усилия са им коствали да наредят тежките каменни плочи на покривите? Ами да издигнат каменните основи и огради? Как са живеели целогодишно тук, щом сега остават през зимата около десет души в цялото село?
Няма какво да се лъжем, най–очакваната и любима ваканция е лятната. Факт! И не само заради топлото време, дългите дни, морския бриз, вкусните домати, пържените тиквички, шарените рокли до коленете, джапанките, котките пред блока, срещите с близки хора и роднини и така нататък все в тоя дух.
Лятото е най–благодатното и щедро време да провериш още ли те чака прашното морско село. Да преброиш колко изоставени къщи са паднали в него, но и колко нови вили са построили междувременно. Кой щастливец се е сдобил с каравана, която е паркирал в придобития от миналата година двор. Да гадаеш кой ли е засадил пустеещите преди парцели с пипер, увеличил е броя на кокошките си и продава царевица и мед все на същото място по пътя от къмпинга. Най–голямото ни притеснение – чака ли ни кучето на съседите, че освен много любвеобилно, е и доста старо. Ох, живо и здраво, маха ни с опашка и вадим скътаните от предната вечер кюфтета. Изглежда си същото, бодро и младо, досущ като нас. Приятна новост – пълно е с котки, тъкмо ще има какво да проверяваме догодина и ще влачим рибени кокали в салфетка от трите кръчми на селото. „Рибата на деня“ дали още се предлага „При Жана“, или собственикът е спуснал кепенците, защото за разлика от кучето става по–стар видимо с всяка година.
Броим караваните над плажа, доста са и са повече от предната година, боклукът около тях си е същият, тръните са си същите, пътят е още по–изровен, две нови тоалетни гордо се пъчат сред дюните. Капанчетата усилено работят, запазили са бройката от миналата година, но не и цените, актуализирани за новия сезон. Забиваме си чадърите и сме спокойни, че както преди място има предостатъчно, съседите по хавлия са на поносимо разстояние, дори не ги чуваме, слушаме си вълните и зяпаме палатките в далечината.
Завръщането е обичайното – през Казанлък, родния ми град. Проверяваме, както се полага, всичко си е на мястото: съседите малко са поостарели, емигрантите са се завърнали или поне децата им, бабите заемат стратегически позиции по пейките и гадаят кой на кого е внук, най–близкият супер е във ваканция. Сладолед и бира има, ама в по–далечния магазин. Много си обичам родния град. През годините се промени осезаемо, поопразни се, поовехтяха доста сгради, други се построиха, появиха се нови градинки, а други изчезнаха, нароиха се кафенета и места за срещи на задграничните отпускари. Кварталът и той се променя, преди имаше повече деца, сега няма толкова, но има паметник на Васил Левски с бонус – рампа за скейтборд, плюс малък стадион за футбол с гръмкото име „Арена“. Е, колите са повече, но пак има място за игри, буренясало е тук–там, ама то къде не е, долният супер си е все там, а клиентите му сигурно са ми съученици, но не мога да ги позная. Вечер слушаме от леглата си минаващите влакове — значи, още се движат и всичко си е по старому.
Градината на майка ми пред блокаПоглед към Казанлък от Мегалита над Бузовград
Следващото място е предназначено специално за проверка. Тя се провежда два пъти годишно, може и три пъти, но зависи от времето. Ако не се провери, следват кошмари, че някой ти влиза в двора, заварваш крадци и други навлеци, които със сигурност не са дошли заради гледката към езерото. Тук, за да сме точни, трябва да кажем, че гледката отдавна се скри зад избуялите клони на дърветата пред къщата. Преди се наслаждавахме на пейзажа отсреща, седнали на терасата. Сега се радваме на гъстите борове отпред, които са скрили в подножието си останките от вилата на съседа отдолу. Той сигурно отдавна е умрял и не сънува кошмари, че някой му отнася керемидите. Има нещо успокоително във факта, че всичко е обрасло, къщата почти не се вижда и ограничава любопитството на човек, решил да я провери вместо нас.
Драма и напрежение има само в началото, докато стигнем двора. Щом нищо не е разбито, значи, е добре. После идват констатациите – дворът отзад е превзет от трева, но и по-обрасъл е бил, дървената маса е паднала. Пейката още се крепи, само някак предсмъртно май се люлее. Продължава да се рони мазилката на балкона, вътре в стаите има прилично количество паяци и мухи, колкото и да сме се старали да затваряме предния път. Никой не е тършувал на горния етаж освен съселът и децата му, но те са си и постоянните собственици там и имат пълното право да се разполагат като у дома си.
Малко тъжно е чувството, като си спомниш колко подреден е бил дворът преди десет-петнадесет години, къщата изчистена отвътре, дюшемето още ново, покривките и пердетата изпрани, в шкафа има кафе и захар отпреди две седмици (а не от миналата година!), нищо не ти остава освен да преметеш небрежно и да се опънеш хоризонтално за следобедна дрямка. И сега си полягаме, но на хамака отвън, че вътре е много студено и прашно, и то след като сме се борили с бръшляна, пуснал жилести стъбла из треволяка. Все пак трябва да сме доволни, че с толкова отпуснато време и безкрайни планове за други дейности успяваме да минем и през това място, да го пооправим и да отбележим, че лястовичето гнездо още си стои непокътнато под балкона, нищо, че самият балкон е останал без мазилка и му прозира арматурата. Щом има още кой да забележи такива подробности, значи не всичко е загубено.
Последни коментари