Автор: lulkata (Page 8 of 11)

Не бях виждала океан на живо. На два пъти се разминах с това преживяване и затова не чувствах нетърпение да го зърна, защото си мислех, че щом ми се изплъзва, значи не си заслужава гледката. Пристигнахме в един през нощта в Пуерто де Сантяго (Puerto de Santiago) и в тъмнината по–скоро усещахме близостта на океана по шума от леки вълни и едва доловим мирис, но не на водорасли, а просто на море и сол.

На сутринта гледката от балкона ни посрещна с едно спокойно море и една голяма бетонна тераса тип естрада, съвсем преднамерено построена срещу хотелите с цел да се озвучават и забавляват с концерти туристите и постоянното население на градчето. После дойде ред да се радваме на палмите, кактусите и другите разнообразни сукулентни растения, които растат из целия Тенерифе.

• 

• 

• 

• 

• 

Първото впечатление от острова са плажовете. Не че не сме виждали плажове, обаче точно в този цвят направо ни поразиха. Черни, като изцапани с петрол, но също като нормалните плажове силно нагорещени, с голямо изобилие от камъни и без нито една мида или водорасло. По–късно видяхме и остатъци от водорасли по старателно изчистените плажове на Las Américas.

За хора с проблеми във вестибуларния апарат пътуването из острова не е препоръчително. Безкрайните завои по идеално асфалтираните иначе планински пътища ми попречиха в пълна степен да се наслаждавам на постоянно променящия се ландшафт – от пустинно и каменисто в ниското до зелени и тучни горски участъци в някои по-високи части. За начинаещи шофьори пътищата на Тенерифе ще предизвикат в най-добрия случай сърцебиене, а в най–лошия челен сблъсък с насрещна кола. Добре, че другите шофьори бяха съзнателни и внимаваха със скоростта, защото имаше участъци, в които се разминавахме на сантиметри, толкова тясно беше.

Първата ни спирка в изучаването на острова беше градчето Маска (Masca), което се намира в западната част на острова. Селището Маска освен с труднодостъпност е известно с интересните си къщи, строени направо в базалтовите скали наоколо и приютили много магазинчета за сувенири, мед, сирене и бурканчета с типичния за Канарите два вида сос mojo verde и picón.

• 

• 

• 

• 

Следващата част от пътешествието ни беше посещение на град Ла Оротава (La Orotava), който заедно с пристанището си Пуерто де ла Крус (Puerto de la Cruz) е сред най-интересните места в северната част на острова. Красивият град носи името на долината, набраздена от бананови горички по терасираните склонове. Като истински туристи се насочихме към историческия център на града, където разглеждахме благородническите къщи от 17 и 18 век, радващи окото с красотата и разкоша си.

• 

• 

• 

• 

„Къщата с балконите“ е впечатляващ етнографски музей, в който освен с типичната за острова архитектура човек може да се запознае с бита на заможните хора през 17 и 18 век. Прохладно патио с чудесни вечнозелени цветя и чуруликащи канарчета в клетка представлява сърцето на този огромен с размерите си богаташки дом.

Приятна част за разходка се оказаха уличките, леко стръмни, завършващи с неголеми терасовидни градинки, които неизменно включват освен цветя и по някоя палма. И гущери, разбира се! Огромна популация от шмугващи се из цветята гущери.

Следваща спирка за нас беше град Ла Лагуна (San Cristóbal de la Laguna), основан от конквистадора Алонсо Фернандес де Луго. Оказа се, че там е основан първият университет на острова, архитектурата съперничи на Ла Оротава по красота (в списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО) и е по-близо до испанската, отколкото до канарската атмосфера с невисоките си еднотипни сгради в колониален стил и в различни цветове. Разходката ни премина в търсене на сянка (беше ранен следобед) и търсене на някакъв особено вкусен сладолед, който ни препоръча случайна жителка. Със сладоледа не ни провървя, защото сладкарницата не работеше. Сиеста, какво да се прави!

Институтът Canarias Cabrera Pinto е най-старото държавно учебно заведение на острова, а църквата към него радва окото с красивата си камбанария в ренесансов стил.

Площадът Plaza del Adelantado е спасение в горещината със сянката от дървета там, а така също е и своеобразен вход към старата, автентична част на града. Поемаш въздух на сянка под дърветата и после на бегом по оголени от всякаква растителност улици.

Следващата задължителна спирка в набелязаните за деня забележителности беше най-представителният за острова плаж на север от столицата Санта Крус де Тенерифе Playa de las Teresitas. Украсен с множество палми, този внушителен плаж с дължина от един километър и половина е оформен през седемдесетте години с розов пясък, докаран специално от Сахара. Заедно с избягалите от жегата столичани и ние се порадвахме на изгледа от скалите наоколо, а някои се изкъпаха в залива.

Ако някой е чувал за Тур Хейердал, това съм аз, но само съм чувала. Мъжът ми обаче е чел книгите му и се е впечатлявал от пътешествията му. Освен на остров Пасха, в Перу и Азербайджан, Тур Хейердал се е подвизавал и на Тенерифе, където е изследвал пирамидите Гуимар през 1991 година.

В около 15 часа следобед пристигнахме жадни за вода и за любопитни гледки в градчето Гуимар (Güímar), което е малко и освен с археологическия парк с пирамидите не е известно с нищо друго. Посрещнаха ни тълпи от гущери, стрелкащи се в краката ни, изтягащи се по стени и огради. Етнографският парк ни представи гледка към пирамидите, макет на един от корабите, с които норвежецът е правел експедиции, интересна градина с кактуси от всякакъв калибър, както и ботаническа градина с най-отровните растения в света, сред които открихме доста познати стайни цветя.

Най-любопитното за нас в този парк беше градината с отровни растения, и то не защото сред тях открихме много познати цветя и билки, които отглеждаме. Оказа се, че има „българска следа“ в историята на световното отровителство, отбелязана със следната табела:

Пътешествието през този ден беше изморително, няма спор! Прегрели си тръгваме от музея, получавайки на изпроводяк безплатна дегустация на местните червен и зелен сос, както и от вкусните и дребни местни банани.

При завръщането си в Пуерто де Сантяго забелязваме, че естрадата срещу хотела е украсена с цветни флагчета и гирлянди, допълнена с още един подиум, и очевидно подготвена за концерт. Справка в пътеводителя ни съобщава, че предстоят празненства за официалните дни на Канарските острови.

Ако си се разхождал из немски села, няма начин да не забележиш колко си приличат всички къщи. Еднакво красиви, равномерно боядисани, с красиво фризирани алпинеуми и градинки, кокетни тераси с два декорирани стола и маса от ковано желязо отпред, зимна градина с огромни прозорци, удобно асфалтирана алея към гаража, правилно оформен и подреден тротоар. Еднаква липса на хора около къщите, по улиците на селото, на площада, ако има такъв, около църквата, сякаш след като са си излъскали мястото за живеене, всички вкупом с кмета са изчезнали.

Никога не сме изпитвали, уви, и най–малка надежда, че някога ще видим подобно село в нашата мила родина. Ако ни е правело впечатление нещо, това са били винаги само отделни къщи, градинки, красиви огради, добре подреден двор без задължителните талпи, строителни материали от по–предишния ремонт, кофи и счупена пластмаса, ръждясали сечива и други боклуци. Да не говорим пък за селската инфраструктура, носеща следи от трийсет и кусур годишен асфалт, нещастните дупки, прах и пясък, богато избуяла трева и тръни, под които прозират следи от някогашен тротоар.

След Великден се прибирахме към София по Подбалканския път и решихме да посетим село Чавдар, за което бяхме чували вече. Любопитно ни беше да видим дали наистина изглежда толкова добре, колкото го описваха. Очакванията ни бяха оправдани още на влизане в селото, където ни посрещнаха асфалтирани улици с почистени тротоари и грижливо боядисани бордюри. Стопаните или общината се бяха постарали да засадят цветя и да изчистят пред къщите си.

Площадът блестеше с подредените си плочки, всички къщи наоколо бяха измазани, а сградата на общината приличаше на банка.

Поради следобедния час беше безлюдно и ни се стори направо нереално това място. Пред заведението с многозначително име „Милениум“ седяха група жени с детски колички и присъствието им уверяваше, че все пак сме в България. Встрани от централната част улиците и къщите не изглеждаха нови, но все пак бяха спретнати и чисти.

Детската площадка наблизо изглеждаше чиста и модерна, а в кокетна къща се помещаваше медицински пункт, който за удивление изглеждаше отворен за евентуални пациенти.

Нямаше нужда да питаме жители на селото как да стигнем до параклиса „Света Петка“, неолитното селище и спортно–туристическата атракция. Навсякъде бяха поставени табели, които насочваха туристите за посоката и разстоянието дотам. Качихме се лесно и естествено се спряхме на детския комплекс. Жена на средна възраст с нескрита досада ни обясни набързо правилата за ползване на въжените препятствия, сложи на сина ни предпазния колан и ни връчи касов бон за платената услуга със стара дата. Спомена с половин уста, че имаме право на две обиколки по въжетата и препятствията, които бяха видимо доста лесни и елементарни за дете на 12 години. Оказа се, че по-сложните са предвидени за „смелчаци“ над 18 години, което ни се видя смешно, защото сме виждали у нас и в чужбина доста по-сложни съоръжения за доста по-малки деца. След оскъдните инструкции дамата се скри някъде, синът ни направи един кръг, помогнахме му да си премести въжетата за втора обиколка и тъкмо тръгна, госпожата се появи и ни нахока, че го пускаме гратис да минава пак. Отговорихме, че сме разбрали, че плащаме за две обиколки 5 лева и показахме стария касов бон. Тя благоволи да отстъпи, но ни изнерви и впоследствие се отказахме да пробваме стените за катерене. С две думи – усвоени са едни пари за едно недобре обмислено спортно-развлекателно съоръжение, обслужвано от невъзпитани и отегчени хора.

Следващото разочарование беше археологическият комплекс с неолитните къщи, който беше затворен /беше понеделник/, но според работното му време трябваше да работи.

Посетихме единствено параклиса и нищо друго не ни остана освен да се насладим на гледката, която се открива към долината и Стара планина.

Има нещо специално в пролетния сезон на Люксембург. Сигурно това се крие в дългоочакваното завръщане на слънцето и птиците, в спирането на дъждовете, в затоплянето на времето, в порастването на деня, в множеството хора, които плъзват по улиците и парковете.

Изпълваме се с надежда, че зимата не е вечна, че вече ѝ се вижда краят, че ще започнем отново да скитосваме, да се шляем,
да пътуваме, да се греем на слънце, да правим планове за нови начинания, да мечтаем и т.н. Когато започна да се събуждам рано сутрин от настойчивите песни на една и съща пойна птица навън, разбирам, че пролетта е дошла и никакви минусови температури не могат да я спрат.

Не зная какво мислят психолозите, терапевтите и козметиците, но ми се струва, че повечето ни проблеми напролет – от хрема, безсъние и поспаливост, през пристъпи на песимизъм и накрая мигрена – всички произхождат от лошото зимно време. Решението е разходка на чист въздух, по възможност сред красиви цветя и разцъфнали дървета.

• 

• 

• 

• 

Откакто се сдобихме с ваканция през февруари, започнахме по-добре да оценяваме качествата на спа туризма. Чудесно е да поплуваш в топла минерална вода, докато навън е зима и понякога термометърът показва минусови температури. Когато можеш да похапнеш вкусно и да опиташ местното вино, най-късият месец в годината не ти се вижда досаден. Така дългоочакваният край на зимата става реален и близък или поне размива усещането, че има още много време до пролетта и топлото.

Около Люксембург има голям избор на минерални басейни, казвам „около“, защото точно люксембургските в Мондорф-ле-Бан не сме посещавали. На около сто километра от нашето херцогство в Белгия например се намира едноименният и оригинален спа комплекс с извори, от които произхожда минералната вода SPA.

Този път решихме да дадем шанс на немските минерални извори, които извират в една малко известна за чужденците област в Германия в долината на река Ар. Разположен в област Рейнланд – Пфалц, този град, съставен от две части, не е известен туристически курорт. Това не отнема от очарованието на града, а дава възможност с часове да се разхождаш сам, без тълпи от хора по старинните улички с живописни къщи , да се наслаждаваш на подранилата пролет, скитайки по алеята покрай реката, да поплуваш в минералните басейни на града и да опитваш местното вино. Да, този регион е известен и с многобройните си лозя, полегнали в стройни редици по околните хълмове. Сцени от производството на вино са изписани по фасадите на някои къщи в по-старият град Арвайлер, чието съществуване датира от 893 година. Другата част на града, по-съвременната Нойенар, не изглежда толкова привлекателна от архитектурна гледна точка, но там пък се намират комплексите с минерални басейни.

Старата част Арвайлер е опасана от солидна крепостна стена с кули и бойници и има няколко входа, през които можеш да влезеш и да попаднеш в старинна атмосфера от времето на Бетовен, който е давал концерти в една от къщите там.

Улиците са пълни с ресторанти, преобладаващо италиански и гръцки, магазинчета за старомодни дрехи, платове и прежди, сладкарници с местни сладости и палачинки, както и винарни.

Най-приятната част от екскурзията беше все пак разходката по пешеходната алея покрай реката Ар, която свързва двете части на града и чиято дължина е около 4 километра. Възрастни двойки, двойки с деца и кучета, много велосипедисти, се разхождаха в неочаквано слънчевата неделна утрин.

Аз бях много доволна, че успях да пробвам в местна сладкарница известните Kaiserschmarren, или бъркани палачинки. Бях чела преди за този сладкиш, за който спорят австрийци и немци, чий точно е оригиналът, тъй като има различни легенди за произхода му. Щом го видях в менюто на въпросното кафене, веднага реших, че трябва да го опитам. Бих казала, че все пак класическите палачинки са много по-вкусни.