След като преди 15 години си бях купил електрически телбод (такер), без да знам със сигурност за какво ще го ползвам, най-после дойде времето да влезе в употреба. Установихме, че кухненските ни столове са станали много твърди, и решихме да ги претапицираме. Никога не бяхме правили нещо подобно и имахме известни притеснения дали ще се получи добре, но в един момент се престрашихме.

Започнахме с развинтване на двата винта, крепящи седалката.

После дойде най-трудоемката част — изваждането на телчетата (скобите). От всички инструменти, с които разполагахме, най-удачно се оказа това да се прави с нож и клещи.

Първо извадихме скобите на подлепващото, а после и на основния плат.

В крайна сметка установихме, че дунапренът се е разпаднал напълно, като при това е започнал да лепне, поради което отстраняването му не беше много лесно. Последва изпиране на плата — решихме да не го сменяме, защото е в прилично състояние и добре се връзва цветово с кухненската мебелировка. След това изрязахме ново подлепващо и нов дунапрен по формата на седалката.

За повторното опъване на плата се наложи да си помогнем с тиксо. Работата с електрическия телбод се оказа не особено трудна. Единственото, за което трябваше да се внимава, бе телбодът да се притиска старателно до основата, иначе скобите не се забиваха докрай и се налагаше да се дозачукват.

В крайна сметка се получи нелошо. Външният вид не се промени — само цветът се посъживи от прането, а седалката на претапицирания стол стана с няколко сантиметра по-висока — но удобството при седене вече е несравнимо по-голямо.

След този експеримент сме готови и за по-сериозни тапицерски дела.

Читателите, които са родени преди 1980 г., със сигурност си спомнят за Международната детска асамблея „Знаме на мира“ и свързания с нея комплекс „Камбаните“, разположен в полите на Витоша. Моите спомени са поизбледнели, но в детското ми съзнание бе останало усещането за нещо грандиозно, макар и донякъде досадно поради непрекъснатото говорене за Асамблеята. Днес си давам сметка, че това мероприятие бе не просто културно събитие за деца и младежи, а на практика част от външната политика на България. Мащабът на международното участие в него бе поразителен, а в съответствие с него бяха и усилията на властите за организацията му.

Близо четири десетилетия по-късно решаваме да посетим отново комлекса „Камбаните“. Чували сме, че след 2-3 десетилетия на разграбване на камбаните напоследък е започнал някакъв процес на възстановяване, но не знаем нищо повече, затова не сме сигурни какво точно да очакваме.

Първото впечатление е поразително – комплексът е наистина внушителен като мащаб. За съжаление околността е занемарена както повечето неща в София и навсякъде у нас, но все пак мястото е като изолиран горист остров, предлагащ спокойствие недалеч от шумотевицата на околовръстния път на столицата и околните търговски и жилищни комплекси. След кратко лутане от паркинга до комплекса пред погледа ни изведнъж се изправя грандиозният паметник от бетон и желязо, устремен нависоко към синьото лятно небе.

Неголямата информационна табела дава кратки сведения за паметника. Оказва се, че е построен през 1979 г. само за 30 дни – невероятен срок за строежа на такъв комплекс! Нечия ръка старателно е изчегъртала числото 30 от табелата, но същата информация се намира и на сайта на Фондация „Людмила Живкова – Знаме на мира“ в мрежата. Научаваме, че до 1989 г. в София са проведени четири асамблеи с участието на общо 3900 деца от 138 държави и 14000 от България. Най-успешно е мероприятието през 1989 г., като участниците в него са от 135 държави (от общо малко под 200 на нашата планета). Наистина впечатляващо!

Още в началото става ясно, че наистина има тенденция към възстановяване на комплекса. За наше учудване — после си даваме сметка колко наивни и неинформирани сме, но започваме да си припомняме позабравени сведения — усилията за възстановяване очевидно са вдъхновени от неочаквана страна. Сред първите камбани, които виждаме, са тези на НАТО и УНИЦЕФ, с по-нови и все още лъскави табелки.

По-нататък разглеждаме камбаните на най-различни държави и организации. Някои камбани липсват (разбирай — откраднати са), други са съвсем занемарени и табелките им са изпочупени или направо липсващи, трети изглеждат добре, с подновени табелки. Бетоновите постаменти обаче не са пипани и се ронят, явно никой не желае да вложи повече средства за ремонт.

Сред най-големите камбани е тази на Северна Корея.

Има и камбана, посветена на полета на първия български космонавт Георги Иванов със съветския космически кораб „Съюз 33“ през 1979 г. С гордост обясняваме на децата, че България е била сред първите космически нации в света. Е, вече не е…

Разглеждайки комплекса и припомняйки си за връзките на водещата фигура на инициативата Людмила Живкова с художника Светослав Рьорих, се убеждаваме все повече, че международното масонско (и не само) движение е много тясно намесено в „Знаме на мира“. Виждаме камбани, които са дарени от Ордена на рицарите тамплиери на Йерусалим, папа Йоан Павел II, папа Франциск, „Ротари интернешънъл“.

По-нататък с удивление откриваме табели, свидетелстващи за връзките между Фондация „Людмила Живкова – Знаме на мира“ и Атлантическия клуб в България.

Имало е и плахи опити за облагородяване на околната среда. Откриваме, че „Зонта клуб София“ през 2022 г. е дарил нещо, наречено „Алея на жълтата роза“ (с правописни грешки в оригинала на табелката, и не само на тази). С оглед на това как изглежда така наречената алея само няколко месеца по-късно, подозираме, че дарението не е било много щедро.

Тръгваме си оттам с усещането, че много неща не са такива, за каквито ги мислят повечето хора. Когато се прибираме вкъщи, правя справка в книгата на В. Иванов „Православният свят и масонството“, издадена през 30-те години на ХХ век. Търся и в интернет. Изобщо не съм учуден, че основоположник на инициативата се оказва известният художник, мислител, пътешественик, обществен деец и предполагаем масон Николай Рьорих (баща на близкия до Людмила Живкова Светослав Рьорих) — още преди почти цял век. Става дума за международен договор за закрила на паметниците на културата, подписан през 1935 г. във Вашингтон, в кабинета на президента на САЩ Рузвелт, от представители на всички държави — членки на Панамериканския съюз. По-късно и други държави се присъединяват към пакта. Знак на този договор е „знамето на мира“, което има древен индийски произход и представлява три съединени червени сфери на бял фон, обединени в кръг. Според В. Иванов обаче зад офицално обявените цели на пакта (закрила на културните ценности) се крият съвсем други.

Започвам да си мисля, че прилагането на тази инициатива у нас през социалистическия период е било средство за проникване и влияние на масоните върху нашата страна чрез Л. Живкова. Давам си сметка обаче, че ми липсва твърде много информация по въпроса, макар някои изводи да са очевидни. Мрежата изобилства от информация, по-малко на български и повече на руски и английски.

През пролетта, имам предвид вече късната и гореща майска пролет, за отегчения турист не е зле да се поразтъпче из италианските земи и да посети това–онова. Веднага уточнявам, че ние не бяхме отегчени, а зажадняли да бродим и пълним очи с красоти след глобалното безумие, наречено „ковид“. Сега точно този препълнен с тълпи, шум и всякакви превозни средства град може би не е най–успешната екскурзия в нашия дългогодишен туристически опит, но предвид, че е второто въобще място в Италия, което посещаваме, ние го броим за сполучливо преживяване. Насладихме се на всички екстри, които градският турист може да получи –многообразие от всякакви на цвят хора(четох, че само в Милано се говорят 150 езика!), високомерни местни (те, италианците, са необяснимо надути, по принцип), любезни ресторантьори, вкусно ядене, безумни модернистични сгради и прекрасни стари дворци, прескъпи ресторанти и достъпна улична храна, светещи билбордове на шикозни марки дрехи и изискани напитки, арабско-ориенталски пазари за храна и претъпкано до козирката по всяко време метро. Също така тук за пръв път видяхме католическа катедрала, която е изгонила търговците от храма. Ако искаш да влезеш в нея, трябва да си купиш билет, но ти го продават в отделна сграда. В това отношение германците са доста изостанали, защото все още държат магазини за сувенири в катедралите си, но поне влизането вътре е безплатно.

В заключение: Милано не ми е като Париж, не е и като Барселона, но в Барселона бих се върнала пак, докато в Милано по–скоро не.

Площадът „Дуомо“ пред катедралата е препълнен с хора и птици.

Дори и да си каталясал от бродене по улиците и зяпане, в края на краищата всички пътища водят към пасажа „Виторио Емануеле“.

Площадът пред замъка „Сфорца“ с дебелите по седем метра стени.

Атмосферата на театър „Ла Скала“ е задушевна и ние бяхме там като туристи, а не като зрители на спектакъл, но завесата беше вдигната и чувствахме, че всеки момент ще започне първо действие на операта и ние ще сме част от представлението.

Църквата „Санта Мария“, в която не влязохме, защото нямахме билети, но вътре може да се види прочутата фреска „Тайната вечеря“.

В друго събеседване отпреди много години Жак Атали говори за установяването на медицинска диктатура, при която хората „свободно“ (кавичките са изрично поставени от Атали) ще избират да се подчиняват на нормите. Пророчество ли е това (справка – ограниченията във връзка с пандемията от 2020 – 2022 г.)? Или просто съобщаване на плановете на световната върхушка, за част от която можем да смятаме Атали? Във всеки случай такива изказвания определено възбуждат интереса ми към книгата на Атали от 2006 г., озаглавена „Кратка история на бъдещето“ – очаквам да открия в нея нови пророчества или планове.

Атали не е случаен човек. Роденият в Алжир френски евреин получава престижно образование. В течение на близо 10 години е специален съветник на френския президент Митеран. По-късно, при президента Саркози, е председател на комисия, която трябва да предложи реформи за насърчаване на растежа на френската икономика. Той е основател и първи председател на Европейската банка за възстановяване и развитие, но не след дълго доброволно напуска поста си заради обвинения в безстопанственост. Атали също така е учредител и/или деец на редица търговски дружества и фондации, както и автор на множество книги в най-различни области (икономика, математика, художествена литература…), а също и музикант.

Атали пропагандира необходимостта от нов световен ред. Според него е нужна световна институция за финансов надзор, която да спомогне за преодоляването на последиците от финансовата криза от 2008 г. и да послужи като предшественик на бъдещото демократично световно правителство.

В „Кратка история на бъдещето“ Атали започва с обзор на историята на капитализма, като обособява 9 форми на пазарния строй със съответните средища – от Брюге (Брюж) през ХІІІ и ХІV век до Лос Анджелис в края на ХХ век и до ден днешен. Следва описание на залеза на деветата форма и края на американската империя, предвиден от автора ориентировъчно за 2025 г. По-нататък Атали говори за 3 вълни на бъдещето: хиперимперия, хиперконфликт и хипердемокрация.

Хиперимперията, чието настъпване авторът предвижда към 2050 г., в началото ще представлява „планетарно глобализиран пазар без държавен строй“, „верен на ценностите на предишния калифорнийски център“. Според Атали развитието на пазарната икономика ще доведе навсякъде до образуване на средна класа, която ще свали диктатурата и ще установи парламентарна демокрация, в т.ч. в страни като Китай, Индонезия, Иран, Египет. Възможно е създаването на нови държави (до 100 нови нации до края на века), често поради отделяне, напр. на Шотландия, Фландрия, Каталуния и др. Светът ще бъде полицентричен, с една или две велики сили на всеки континент, но не задълго. Постепенно пазарът ще завладее всички обществени услуги – образование, здравеопазване, обществена сигурност, правосъдие, администрация и др., а това ще отслаби много правителствата. Особено значение ще придобият застрахователните (осигурителните) дружества, които ще упражняват пълен контрол върху населението и предприятията. Те ще определят световните правила – какво да се яде, какво да се знае, как да се управлява МПС и т.н. Ще налагат наказателни точки на пушещите, пиещите, затлъстелите, непредпазливите, несръчните… Тук Атали набляга на развитието на технологиите (особено нанотехнологиите), което ще позволи строг контрол чрез наблюдение и дори самонаблюдение на хората. Другата най-силна част пазара ще бъдат развлекателните услуги.

Краят на хиперимперията според Атали ще настъпи към 2050 г., а след нея идва втората вълна на бъдещето – хиперконфликтът. Авторът доста изчерпателно описва регионалните амбиции на различните държави, като първоначално се съсредоточава върху връзките между тях, като само загатва за евентуалните конфликти. После предрича силно разрастване на пиратството (общо понятие, което включва различни видове престъпност) в някои страни и области, дори и в отделни големи градове. В областта на религиите писателят предсказва радикализиране на католицизма под формата на връщане към първоначалните му идеали и опълчване срещу демокрацията и пазара, както и все по-силно влияние на протестантските църкви, особено в САЩ, които могат да се превърнат в теокрация. Възможност (представляваща по-скоро опасност според автора) за установяване на теокрация се предрича и за някои европейски държави с важната роля на Ватикана в този процес. По отношение на исляма Атали предвижда увеличаване на вярващите, но не чрез привличане на нови вярващи, а само благодарение на демографския растеж в мюсюлманските страни. Накрая авторът споменава и за ролята на „секти с неясен произход“, например сциентолозите и китайската секта „Фалун Гун“. Православието въобще не е споменато, сякаш не съществува.

Що се отнася до военния аспект на хиперконфликта, Атали прогнозира:

– глобална борба с пиратите – според автора е възможно НАТО да се превърне в световен алианс за борба срещу пиратите, дори с евентуално участие в него на Китай и Индия

– войни за нефт и вода – напр. между Китай и Русия, между САЩ и Китай, между Турция и Иран, по поречието на река Нил

– войни за промяна на границите – напр. между Индия и Пакистан, в Русия, в Централна Азия, Китай, Индонезия, Конго, Нигерия

– войни за влияние – напр. водени от Русия за предпазване от обкръжението на съюзниците на САЩ, Китай и исляма, водени от Китай за контрол над Тайван, Казахстан, Сибир или Япония, дори между Гърция и Турция или между САЩ и Мексико

– войни между пирати и уседнали

Именно сливането на всички конфликти в един общ сблъсък е т.нар. хиперконфликт.

Третата вълна на бъдещето според Атали е хипердемокрацията, която трябва да спаси човешкия род от унищожение вследствие на хиперимперията или хиперконфликта. Точно преди да се установи хипердемокрацията, в света ще се осъществи съвместното съществуване на пазара и демокрацията (каквото и да значи това.

Този обществен строй ще бъде изграден благодарение на т.нар. трансчовеци, създаващи т.нар. релационни фирми (каквито според автора вече има), „за които печалбата ще бъде само задължително условие, а не крайна цел“ (същата концепция виждаме у Клаус Шваб – т.нар. капитализъм на заинтересованите страни). Трансчовеците ще бъдат алтруисти и граждани на света и ще работят за добруването на всеки човек поотделно и на всички хора общо. Националната им принадлежност ще зависи от владените от тях езици, а не само от страните, в които живеят (тук ясно прозира идеята за премахване на националните държави, а по-нататък авторът изрично пише, че границите между държавите ще изчезнат). Жените по-лесно ще стават трансчовеци, а като пример за такива жени още в наше време Атали дава Мелинда Гейтс и Майка Тереза.

Първите релационни фирми според автора ще бъдат политическите партии и синдикатите. Странно защо обаче Атали дава като пример съвсем други организации, а именно Червения кръст, Грийнпийс, Световния фонд за дивата природа и други НПО, както и Международния наказателен съд. Според Атали чрез тези „предприятия„ (?!) вече се създава международна общност, след което ще се установи международно управление.

Институциите за управление на хипердемокрацията ще се развият въз основа на ООН. Общото събрание на бъдещата ООН ще се състои от три камари, в една от които ще бъдат представени търговските и релационните фирми. Тук отново виждаме много близко сходство с идеите на Клас Шваб, според когото при капитализма на заинтересованите страни основна роля ще играят предприятията (той вероятно има предвид големите международни корпорации, макар да не го казва изрично), а не държавните институции, ако въобще има държави. Друга важна институция при хипердемокрацията ще бъде централната банка, която „в по-далечно бъдеще ще управлява единната валута“.

Като цяло според Атали благодарение на хипердемокрацията за всеки човек ще бъде осигурен достъп до основни блага (знания, жилище, храна, вода, въздух, свобода…) и най-вече пълноценно време.

В книгата има и малък раздел, посветен на България. В него Атали посочва основните проблеми пред страната ни и възможните пътища за развитие, но в съвсем общи линии.

Накрая ще посоча някои сбъднали се и някои грешни прогнози на автора – с оглед на това, че книгата е издадена през 2006 г. и към днешна дата можем да преценим доколко се сбъдват по-краткосрочните му предвиждания.

Като грешни прогнози можем да посочим следните две – макар че крайният срок и при двете не е настъпил още, тенденциите към момента изключват осъществяването им:

• „Към 2030 г. Луната ще бъде колонизирана“

• „Ще бъдат сключвани военни съюзи (…) Русия – с Европейския съюз“ (времето не е посочено изрично, но от контекста се разбира, че е около 2025 г.)

Най-правилната от всички по-конкретни прогнози на Атали сякаш е тази за отпадането на САЩ като световен хегемон и за развитието на полицентричен свят – именно това наблюдаваме в наши дни, макар и процесът да не е завършил. Разбира се, предвижданията на автора по отношение на здравеопазването също заслужават голямо внимание.

Медицинските прогнози на Атали:

1979 : Jacques Attali dévoile avec satisfaction la dictature sanitaire et son passeport pour circuler librement – Profession Gendarme (profession-gendarme.com)

*Цитатите са от второто издание на книгата, издателство „Рива“, превод Румяна Станчева.

От известно време се каним да посетим Осеновлашкия манастир „Света Богородица“, или — както е по–познат — „Седемте престола“, но все или ни липсва свободно време, или температурите са обезкуражаващо ниски , за да тръгнем по опасните завои по пътя за Своге. Миналото лято най–сетне успяваме да отделим един ден за разходка до манастира и да видим с очите си това чудо — седем олтара само в една църква.

Никога не бях минавала през Искърското дефиле, въпреки че знам за красотата му и историческите места, които са пръснати по завоите на реката. Може би заради летния сезон, който предлага много други места за пътешествие, движението из дефилето е спокойно и ненатоварено. След като стигаме гара Елисейна, поемаме по тесния асфалтов път към село Еленов дол и пак липсват коли, с които да се разминаваме. Паркингът пред манастира е празен, жива душа не се вижда, нещо като зазимен ресторант подсказва за отминал наплив от посетители.

От малка стаичка в предверието на храма излиза млад монах със забележителни сини очи и любезно ни кани да разгледаме обителта. Липсата на посетители се компенсира от шумен птичи хор плюс акомпанимента на голямо овчарско куче, вързано зад близката ограда. След кратка беседа научаваме историята на създаването на манастира, легендите за разрушаването и възстановяването му, както и напомнянето, че в близост има аязмо с лековита вода. Излишно е да се спирам подробно на самите олтари, за които има много информация, но усещането за по–различна, единствена по рода си църква е осезаемо. Пристъпваме от ниша в ниша и се дивим на частично запазените стенописи, на миниатюрните ниши, на огромния полилей с богата дърворезба.

Ценно произведение на приложното изкуство представлява полилеят „Херос“ („Хорото“), който виси на синджири под купола на църквата пред основния иконостас. Диаметърът му е 3 метра и е съставен от петнайсет дървени плочи с ажурна дърворезба. На всяка плоча са изобразени Христос, Богородица и апостолите.

Останалите шест параклиса са издълбани направо в зидовете и трябва да се промъкнем през тесните входове, за да ги разгледаме. Светлината се процежда пестеливо през малките прозоречни отвори и осветява наивните и непропорционални фигури на запазените частично стенописи. Очите на светците ни гледат скръбно или строго. Дълго разглеждам сцените от Страшния съд.

Единствената икона на братята седмочисленици, позната у нас.

В двора пред главната фасада на манастирския комплекс неизвестен за нас майстор дърворезбар е изваял скулптура на светец.

На тръгване си говорим отново с любезния монах, който с тъга споделя, че потокът от многобройни посетители значително е намалял след катастрофата с автобуса до Своге преди години. Като клеймо някак е останало в съзнанието на хората, че непосредствено след посещението си в това духовно място възрастни и деца си отиват нелепо от този свят.

Съвсем наблизо пътека ни отвежда до аязмото, където от чучур в скалата под корените на дебел дънер тече ледена планинска вода. Наливаме си „за сбогом“ и си пожелаваме отново да се върнем на това чудно място.

Следващата ни спирка в посещение на светите български места е Кремиковският манастир „Свети Георги“. Той се намира съвсем близо до София, само на 3 км. от столичния квартал „Кремиковци“, в подножието на Западна Стара планина. Лесно стигаме с колата дотам. Старата църква на манастира, който е паметник на културата с национално значение, впечатлява със своите запазени стенописи от ХV и XVI век. Има и красива гледка към Софийското поле.

Най–приятният спомен от „поклонническия“ ни туризъм през миналото лято остава разходката до Кокалянския манастир „Свети Архангел Михаил“. Той се намира край село Кокаляне, в Панчаревския пролом, между Витоша и Лозенската планина, в близост до Панчаревското езеро. В умерено топъл августовски ден поемаме по пътеката за манастира от Дяволския мост над река Ведена, приток на река Искър, на пътя София–Самоков. Точно на това място свободно се разхожда възголямо рунтаво куче със сини очи от смесена порода. Веднага намираме общ език, защото изглежда приятелски настроено и доста гладно. Тръгваме по стръмната и камениста пътека нагоре и то поема уверено с нас, явно познавайки маршрута отлично.

След около четирийсет минути излизаме на поляната пред Кокалянския манастир. До последно не сме сигурни, че ще можем да влезем, защото знаем, че е в ремонт. На вратата на двуметровия стобор стои бележка, че е затворено за посетители. Докато се тюхкаме, че напразно сме били път дотам и дори не можем да зърнем двора, въпросната врата се отваря и излизат мъж и момченце, според които може да влезем. Вътре ни посреща любезна жена, която обяснява, че времето за посещения е изтекло, но благосклонно ни пуска в църквата, за да запалим свещ. Започваме разговор, обясняваме откъде сме и колко ни липсва родината, какво е за нас религията и въобще в какво вярват българите. Получава се задушевна беседа, жената ни подарява книжка с молебен канон на Света Богородица и си тръгваме доволни. На връщане нашият космат спътник ни чака чинно пред портата и ни съпровожда този път обратно по пътеката към моста.